Ще ми се, драги читателю, преди да продължа нататък, да споделя някои свои мисли относно прословутото Нейдеградско скиторене насам-натам из нашата мила родина. Да си кажа честно, малко ми омръзна това вечно българо-гръцко-турско-сръбско лашкане от югоизток на северозапад и обратно, сякаш е родният ми град някакво кандилкащо се непрестанно махало, тръгнало от корема на благородния лев, който представлява картата на древната ни и славна държава, и стигащо докъм задните му крака, че и малко по-нагоре. Корем – крака, корем – крака, и пак, и пак…

  Та реших да го побутна аз тоя Нейдеград, заедно с цялата му периферийна менажерия, още пò на северозапад, че да се случи най-сетне нещо по-важно, освен това вечно махане, а той взе, че подмина столицата и като бълха скочи чак на опашката на звяра. Сигур затуй е, защото главата на лева гледа на изток и пие вода от Черно море, а опашката и някои други негови части – на запад, към лелеяната Европа. Затуй сме все като разпънати на кръст ние, българите. И ни теглят едни горещи напъни и копнежи на една страна, а хладният, промит от морските вълни разум – на друга. Да беше обърнат тоя горд наш лев с главата на запад, а опашката да си топеше в морето и ония ми ти други части да се миеха от морските буйни талази! Но уви, няма как да промениш земната ориентация. 

  Поне можехме да си оставим столицата я в Плиска, я в Преслав, както е била едно време – откъм главата, а не ту да давим обичната си София в непрогледен смог и да се чудим как да прочистим Орлов мост, че показателите на въздуха в престолнината ни да са по-европейски, ту периодически да обгазяваме добрите си западни съседи с разни влакови композиции с продукти от славната ни, процъфтяваща и уханна химическа промишленост, идещи  изпод храносмилателния ни Девненски тракт или с чуждоизточни такива, само транзитно минаващи през територията ни.

  И все ми се ще да вярвам, че река Дунав играе ролята на пъпна връв, която ни свързва с Европа, а не е нашийник, който ни позволява или не ни позволява да пием от горчиво-солената черноморска ширà, да кусваме зелен дунавски хайвер и все да оставаме гладни и жадни! Как пък всички държави околни намериха под морското дъно газообразни богатства, които да ги направят независими от същия тоя Изток, който ни е виснал като пранги на шията, а само ние – не на терсене, а наопаки! Заровили сме муцуни в туй сероводородно черноморско блато и нищо не се променя – на студено сме си все, че и на скъпо!

  Но горд е българският лев, макар и погрешно ориентиран – стъпил е на мощните си крака почти на два континента и плацика лапи в топлите и гостолюбиви води на Бяло море, и му се ще да пропълзи на прекрасния беломорски пясък по корем – от исторически подбуди, ама проклетите византийци не дават! И този същият неуморен лев е понесъл като някой Атлант на многострадалния си гръб цяла Румъния, която е двойно по-голяма от него по територия и явно ù е малко, че иска да погълне и Молдова, че и още нещо отгоре. Ще кажете – било доброволно. Както беше доброволна и анексията на Крим! А сега в Украйна бушува война.

  То и ние може да поискаме доброволно да присъединим югозападната си съседка Северна Македония, към нашия изтърпял какво ли не югоза/па/ден двор, ама си траем, нали? И не само защото те сега примирително се величаят Северна, в угода на същите тия византийци пинтийци!

  Не случайно нашият брат славянин, розовобузестият чех с розовия танк Давид Черни беше „инсталирал“ България като ориенталска тоалетна в кьошето на Европа. Но ще ти кажа, скъпи Дàвиде, че малко нещо си се объркал – не България е тоалетната на Европа, ами е обратното – Европа е една огромна, ХХХЕл тоалетна за моята родина – позлатена и умирисана на гюл още от времето на Бай Ганьо и с вечно крив мерник, който улучва вместо омразни политици – любими автори, а после лицемерно и неразбиращо скърби.       

И текат от изток на запад към Европа с нейните Айфелови парижки потайности и иглено-сферични берлински фернзеетурНета такива прекрасности, че ум да ти зайде!

  А клекала за руския газов богатир из Европата, колкото ти душа иска – кеф ти Северни потоци, кеф ти Балтийски, кеф ти Турски – Дружба и Братство от векове за векове! И целият тоя мътен източен бълвоч протича през кръвоносната система на Стария континент и се изсипва през Гибралтара право в Атлантическия океан и скоро ще стисне и Америките в задушливата си, незаменима газопреносна прегръдка. А над Украйна се сипят вече и крилати барабонки, че и в съседните европейски страни заорават и кой го е еня руски ли са или заблудени украински, след като резултатът е един и същ – разрушение и смърт!    

  Е, те това е и моята малка и безобидна България! Врата към източния Рай не, ами – Врата от Рая към западната щедра Чичкопаричкова Обетована земя! И ще викна аз накрая, изтерзана от толкова глупост и дебелоочие: да се обърне българският лев на другата страна и да стане евро най-после, та дано започне да гледа накъдето трябва и най-после и ние да прокопсаме! Дано обаче да не заспи пак един петстотингодишен сън, тоя път под европейско робство. Къде си, българино, и кога ще си събереш пустия акъл и най-сетне ще се загрижиш не само за краткосрочния си продран портфейл, ами ще помислиш и за поколенията? Глас в пустиня ще да е този мой романтичен вопъл!

  Едно само ще ти кажа още и знам, че ще ме разбереш правилно, любезни читателю /че как иначе с тоя мой славянски газолюбив почти Ботевско-Радецки плам!/ – най-сигурният начин да лишиш една страна от прохождащата ù демокрация, след почти стогодишно или дори наполовина робство, е да я вкараш във война.

  Студената война приключи и не им изтраяха мартинките на ония от бившите КГБ-та, че въвлякоха страните си в нова – тоя път гореща, война. Че как иначе ще премахнат законно свободата на словото и ще събудят родолюбиви чувства, затъмняващи всякакви стомашни и телесни потребности, че да забравят оскотелите им поданици собствената си бедност и духовна нищета и да не гледат в паничките с несметните богатства на олигарсите си? Ей, вие, бивши-небивши, не чухте ли в какво се закле новият крал на Великобритания, не помните ли какво каза и Джон Кенеди – не питай, какво може родината ти да направи за теб, а питай, какво можеш да направиш ти за родината си!  Ако за това паметта ви е къса, поне от Христос се побойте, в когото се кълнете, а когото всъщност не разбирате, защото сте били възпитавани в атеизъм – вие трябва да служите на хората, а не те на вас! Та нали тъй и ви наричаха едно време – службите! Ама вие така сте си свикнали! И нашите бивши, със сигурност държавни, служители продължават да ви поддакват и служат – на вас и на себе си, но не и на народа си!

  Но дотук – това са теми, малко далече от целта на Хрониките, затова нека продължим с нашата Дунавска опашата история:

  Шмугна се тихият ветрец под клоните на кичестите дървета и храсти, накатерили високия туковски бряг, зашумоля, заромоли. Трепнаха листата на тополите и върбите, потекоха като бистра зелена вода нагоре, към реката, но се сведоха дървесните клони, стиснаха листенцата си в чворести шепи – не ги пускат! Не му стигнаха силиците на вятъра – роден е той наблизо, ей там – при устието на Тимок, край слънчогледовите поля и сред наболата жълта рапица. Оттам повя полибникът¹  и донесе за миг остър, задушлив лъх на слънце и лято.

  Рано му е още на лятото, само дето разгони ветрецът облаците и се показа бледият още лик на светилото, а реката се кротна и тя, изглади си набраздената зелена покривка и се разстла на югоизток – коприненогладка и опитомена. И само смътните сенки из плитчините до брега и мержелеещите се в мътната вода причудливи силуети загатваха за тайни тъмни и заплашителни, криещи се под повърхността на заспалата уж река.

  Тук някога е била римската крепост Дортикум, но времето и природните стихии са били безмилостни към нея – на брега са останали само два полуразрушени вала, куп парчетии от шарени грънци, пръснати из рапицата, и два рова, обрасли с нисък и прашен храсталак – останалото е залято от реката.

  Там, откъм българската страна, където Дунава е дълбок и плавателен, живее злият дух Водник. Тялото му е дълго, колкото ширината на коритото срещу румънския остров Гърла Маре – малко по-надолу по течението. Заселил се е злосторникът в потопените руини на Дортикум в отдавнашни времена и там обитава – в образ на гигантска, няколкостотин килограмова моруна. С рибя опашка е речното същество и с човешко тяло с белезникав, мек корем и сивкавозелен люспест гръб. Едната му люспа е колкото чугунен чувен² за варене на мамалига  – остра и твърда, а по краищата извита навътре. Лицето му е синкаво и подпухнало като на удавник, а брадата му е толкова дълга, че се увива три пъти около тялото му, а това, което остава, е завързано на главата му като чалма. И стърчи на нея като мрачна корона един чепат пън с разклонено коренище, изтръгнал се кой знае откога от брега и уловен от гъстите зелени косми на духа като от рибарска мрежа. Заплетени са в тая  хлъзгава брада водорасли, отчупени върбови и лескови крайбрежни клони и даже кости от дребни риби, изядени някога от чудовището. Стоманените куки с парченца стиропор на кърмака³, опитал се някога да го плени, също са там и нощем, щом водният дух изплува от дълбините, блестят на лунната светлина като сребърни обеци и тихо ромолят, сякаш разказват на безсънните туковски рибари, клечащи неуморно из брега, поверия за речни пирати, потънали кораби и лежащи на дъното несметни чокойски⁴ съкровища.

  Пакостлив и зловреден е Водникът! Пуска по реката есенни мъгли, обърква корабите, те се отклоняват към плитчините на румънския бряг и засядат там. Когато разплете зелената си брада напролет, прииждат „черешовите води“ и наводняват околността, а свитата му от водни деви примамва с чудни гласове жителите на крайбрежните села и моряците от корабите и ги дави в реката. А в някои сурови зими пък духът заледява водата и затруднява корабоплаването.

  Разправят в Дунавско Туково, че тоя зловредник не е кой да е, ами същият оня черкез⁵, прострелял смъртоносно поета Ботев под връх Вола и наказан за злодеянието си да обитава вечно водите по долното течение на реката, също и че скалистият и горист остров Гърла Маре наблизо е населен с духове на Ботевите четници и черкези от някогашната турска армия и че те още водят боеве, без да знаят, че националноосвободителната война отдавна вече е приключила и че държавите от двете страни на реката са от много години мирни и свободни добри съседки.

  Не ще да е обаче от черкезите обесникът във водите край Туково, много по-стар е, още отпреди римско време, а черкезите са дошли по нашите земи едва в средата на 19 век, в резултат на руския геноцид над тях след края на Кавказката война.  Прогонени от родината си, заселили се и по нашите земи, които били тогава още част от Османската империя, трудно се аклиматизирали, боледували и умирали, нямали препитание и се заели с разбойничество, конекрадство и домашно робство, а някои от тях се присъединили към башибозушките отряди на османската армия и извършили много зверства, включително и систематично преследване на Ботевата чета от конницата им, което довело до смъртта на поета-революционер в сражението при Околчица.

  Било е и време – мирно, следосвобожденско, когато духът не пакостял много – движили се на северозапад по реката шлепове, натоварени със стока – яйца, плодове, зеленчуци, тютюн и зърно, а оттам идвали други – с плаващи мелници, използващи силата на водата, чак от далечна Австрия, Унгария, Чехия, Германия. Браздили мътните дунавски вълни и носели сол, захар, ориз, греди, желязо, стомана, различни селскостопански уреди и чрез тях – благоденствие и препитание и на собствениците си, и на населението по бреговете на Долен Дунав.

  Някои пришълци – унгарци, чехи, немци, се установявали за постоянно тук и заварвали гостоприемно българско и влашко население, живеещо дружно и сговорчиво. Власите говорели и двата езика – български и румънски, и признавали България за своя родина – тук се раждали, отглеждали децата и внуците си, тук били погребвани и оставали завинаги от тази страна на Дунава.  

  Пък и не са кой знае колко отдалечени те от страната, в която се говори вариантът на езика им – само реката ги дели. От високия туковски бряг нощем се виждат гористите очертания на румънския остров Гърла Маре и светлините на едноименното село на отсрещния бряг. А вечер и рано сутрин отеква над речната шир медният глас на камбаната от гърламарската тухлена църква „Петдесетница“, разположена високо на южния скат на един хълм – да не я стигат разлютените дунавски вълни по време на пълноводието на реката – и се чува тоя глас надалече и нависоко, сигурно чак до ушите на самия Бог, който е единственият съдник на земните твари. Защо съдник ли? Ето защо.

  Случило се това малко след Освобождението от турско робство. С усилията и родолюбивото постоянство на Видинския митрополит Антим в Туково била построена нова каменна църква – „Св. Николай“, на мястото на изгорената от черкезите по време на робството предишна дървена църква. Селяните и строителите мъкнали каменни блокове от близката разрушена крепост Дортикум и с тях укрепили новия строеж. а камбаната била доставена чак от далечна Одеса, с помощта на живеещи там българи.

  Чудна била тая камбана – сладкогласна и източена като стройна славянска девойка и звънлива като прелетна пойна птичка! Събирала тя с гласа си мало и голямо не само от Туково, ами и от околните села и дори от Нейдеград идвали енориаши да се черкуват тук, само за да чуят прочутата камбана.

  Чул за нея и един богат земевладелец от Гърла Маре – домнул⁶ Адриан Петреску. Многобройни земи имал той, пасища, ниви и ливади, гойни стада от овце и кози, крави и волове. Още по-многобройни били селяните, които му служили ангария и той богатеел все повече и повече, а те все повече обеднявали и му станали почти като роби. Набожен бил, ала по фарисейски – твърде горд, и смятал, че богатството си дължи на добродетелите си, а не на черния труд на румънската рая и хич не го било еня за работниците, които с труд и пот на челото обработвали нивите му и му пасели стадата.

  Само в едно бил нещастен чокоят – два пъти се женил и два пъти овдовявал и ни една от жените му не сварила да му остави наследник, умрели рано и двете – няколко месеца след сватбата. Злите езици шушукали, че домнулът е прокълнат и никоя румънка не посмяла вече да прекрачи прага на богатата му къща. Започнал той да остарява, прехвърлил петдесетте, а не му се щяло да оставя тучното си имане на далечни роднини, на които не е видял и очите, нито пък да го завещае на някой познайник без неговата кръв.

  Затуй започнал да се заглежда към отсрещния бряг, откъдето се чувал чуден звън на камбана и се виждали покривите на българското село Туково. Знаел той, че там живеят и власи, които говорят румънски диалект и му хрумнало да премине Дунава – хем да види прочутата камбана, за която се говорело от толкова време, хем да се поогледа – може пък да си хареса някоя девойка, която да му роди наследник.

  Речено-сторено. Прекосил той Дунава с една лодка, придружен от няколко слуги, пременен, наконтен с най-хубавите си дрехи и скоро стъпил на Туковския бряг. Било през лятото – в края на Русалската неделя, на празника Петдесетница. Смятал само да се появи в църквата, където имало събрано множество, да послуша Светата литургия и сладкия глас на камбаната и ако не му се понрави някоя девойка от множеството, да си тръгне още същия ден. В случай, че си хареса някоя, смятал да остане и на другия ден – празникът на Свети Дух, у един богат туковчанин, негов познат – влахът хаджи Виорел, който го посрещнал още при слизането му на брега и сега го придружавал.

   Тръгнал сред тълпата в черковния двор чокоят и множеството се разстъпило и му сторило път – всички знаели кой е – някои го познали по лице, други – по пищното облекло, гордия вид и придружаващите го слуги, заедно с хаджи Виорел. Не трепнало лицето на Адриан Петреску, сякаш смятал тази чест за напълно заслужена, дори в чуждата страна. Влязъл тържествено в църквата, прекръстил се на входа и спокойно заел едно от първите местата в мъжката дясна половина на наоса, близо до клироса с църковния хор, запазени за него и домакина му.

  Запалил свещ чокоят, прекръстил се три пъти, свел молитвено глава за миг, а после почнал да се оглежда. И не слуша песнопенията, нито се любува на великолепните стенописи, изработени от дебърския зограф Кръсто Янков, нито пък се моли, ами оглежда отсрещната, женската страна на наоса. Видял той всички, но като че ли не останал доволен. Към края на литургията дал знак на хаджи Виорел: „Да тръгваме, няма какво да правя повече тук“. И тогава погледът му се спрял на една от коленичилите върху разстланата на пода орехова шума жени. Била висока, дори и така, както била застанала, с тъмна забрадка, изпод която се подавала златистокестенява дебела плитка, чак до кръста ù, дрехите ù били също тъмни, скромни, полата – дълга до петите. Приличала повече на монахиня, нежели на младо, безгрижно момиче.

  – Жали майка си, вече втора година – прошепнал Виорел, видял интереса на чокоя. – Българка е, дъщеря на дърворезбаря, който направи иконостаса – уста Велчо Тихолов. Тя се казва Ружа. Много добро, работно момиче, ама малко дръпнато. Горда е като принцеса. Но е първа на седенките – и има ангелски глас. Пее и в църковния хор, но днес няма, защото ще ходи на гробищата – да отнесе шумата след утренята, такъв е обичаят. а литургията ще се слее с вечернята.

  Девойката обърнала за миг прекрасното си бяло лице към чокоя и той бил поразен от красотата на зеленикавите ù, но някак хладни очи – сякаш се гмурнал в дълбока вода и не можел да изплува. Отърсил глава богаташът и решил: тя ще е – зеленооката българка Ружа и никоя друга!

  Литургията приключила и девойката излязла, а Адриан станал неспокоен – все гледал към входа и нещо размислял.

  – Ще се върне ли тук? – попитал той Виорел.

  – Едва ли. На мегдана на обяд ще има русалийско хоро. Там нейният възлюбен Михалко  ще играе. Той е ватафът⁷ на русалиите – техният водач. Трябва да побързаш, домнуле, че може да те изпреварят!

  Хаджи Виорел само се пошегувал, но лицето на чокоя потъмняло. Той се замислил пак за миг, после попитал:

  – Коне имаш ли, домнуле? Ще ми заемеш ли един?

  – Какво си решил, Адриан? – завълнувал се хаджията.

  – Ще видиш! – казал заканително чокоят. – Аз без булка от тук няма да си тръгна. Къде ви е гробището?

  Потръпнал при тия думи хаджията и лошо предчувствие преминало като вълна през тялото му, но отстъпил на чокоя един от хранените си врани коне. Не тръгнал обаче с него.

  „Да прави, каквото иска!“, рекъл си той. „Аз не се меся. Защо ми е да си създавам такъв могъщ враг?“

  Същата вечер лодката на чокоя със слугата му и с един голям овързан и мърдащ чувал напуснала туковското пристанище. Другите двама ратаи на Адриан тръгнали с понтона след тях, като натоварили и един сандък с нещо толкова обемисто и тежко, че едвам го домъкнали от брега.

  Конят на хаджи Виорел се върнал сам вкъщи, а чокоят дори не се сбогувал с него. Ружа пък не се появила на мегдана. След като русалийското хоро свършило, Михалко тръгнал да я търси – нямало я вкъщи, нито на гробищата, нито в църквата. Когато се свечерило, а тя още не се появявала, организирали момците от селото, заедно с баща ù, потеря, търсили я навсякъде, но не я открили.

  Старият Виорел се досещал каква е работата, но си мълчал.

  Какво станало по-нататък ли? Ето какво!

                                                                                                     /Следва/

1. полибник – лек, тих вятър, ветрец; зефир, който духа рано сутрин и вечер късно или на пладне в горичките.

2. чувен – чугунен съд, тенджера

3. кърмак – забранен уред за улов на есетрови риби, представляващ въже с множество куки, заложено напреки на течението на реката.

4. чокой – едър румънски земевладелец

5. черкези –  кавказки народ, произлизащ от областта Черкезия, като основната част от него е изселена оттам по време на проведения от Русия Черкезки геноцид след завършилата през 1864 година Кавказка война. По силата на двустранно сключен договор, Османската империя поема задължението по настаняването на кавказките изселници на територията на империята, а Руската империя в замяна на това приема християни, главно българи, които заселва в степите на днешна Украйна. Черкезите често не се подчиняват на управляващите и отговарят с оръжие на опити на властта да налага правосъдие. В българските земи се заселват общо около 200 000 черкези, много от които фанатични мюсюлмани, желаещи „да си отмъстят за страданието“ (понесено в Русия) „върху всички, които носят името християни“ и играят значителна роля в „българските кланета“ от 1876 г. /Уикипедия/

6. домнул /рум/ – господин

7. ватаф – предводител на русалиите. Русалии/калушари – ритуални игри, които се изпълняват през русалийската седмица – седмицата преди Петдесетница, както и в дните между Рождество Христово и Богоявление по време на поганните дни. Обичаят е характерен за някои части на България, Румъния и Македония. Русалийските игри се изпълняват от група мъже с нечетен брой, водени от ватаф. Ватафът обикновено получава длъжността си по наследство, обучен от своя баща, и от своя страна ръководи и обучава в русалийския ритуал останалите членове на групата, които обикновено участват в нея в продължение на дълги години.

  Източници:

  Уикипедия,

  https://bnr.bg/vidin/post/101119069

  https://balkansbg.eu/bg/content/b-identichnosti/492-rumantzite.html

  https://kartanavremeto-vratsa.org/books/1587560059_DUNAV_2018.pdf
 

  Прототипът на Дунавско Туково е село Връв, Видинско, оттам е и историята с откраднатата камбана. Използвала съм факти и от други дунавски селища, както и художествена измислица.