Защо се цупя ли? Ами сърдита съм. Не, не заради това, че още не съм получила пералня от ония конкурси, макар че и аз като съседката Недка очаквам, ама няма! Тя пращала, пращала, пък накрая се отказала. И си пере със старата пералня и ходи с изпочупени нокти. Кой ли пък ти гледа в ръцете, карай си така, ѝ викам. И тя се цупи като мен! Това е, защото се е взела твърде насериозно и се мисли за Ърнест Хемингуей и Елин Пелин едновременно. И чака съответно да я оценят. Не я оценят. Пращат я в дъното на някоя антология или ѝ пускат по някоя грамотичка, че да не се откачи от въдицата и – трай си, шаранче, за зелена грамота! Тя кандиса, ама аз – не. Тъй че не ме бъркайте със съседката Недка. Аз съм Милка, обаче не кравата от оня прочут шоколад, дето я възпя другата съседка – Лалка Граматикòмата. Тя е Граматикова, ама всички зад гърба ѝ я наричат Граматикòма. Защото я ударил един библиотечен рафт по главата и оттогава е малко чалната и пише все едни Хроники и разправя, че имала живи крави в хладилника. Аз тайно пък ѝ викам ГрамОтиквова, заради грамотите, но когато знам, че ме чува, си мълча. Аз да си мълча, нали? По-скоро Мохамед ще отиде при планината, отколкото аз да млъкна! Не обичам да ми викат Милка и всеки път, когато се представям, казвам: „Аз съм Мила. Кръстена съм Милка, обаче откакто се появи оная крава, предпочитам да ми викат по-така – модерно. Държа да им обясня, по-добре аз да си кажа, отколкото те да слухтят, ровят и после за кажат, че съм лъжла. Ама един ме взе на подбив и всеки пък като ме видеше, ми викаше: „Мила ми Венето!“ /Това от жената на Ботев/. Една далечна съседка пък ми се замазни, беше от ония, дето уж те ласкаят, пък всъщност хапят и яко, направо отровата си изливат, змии ехиднини! Вика – верно приличаш на Мила Йовович от „Петия елемент“, само дето не си толкова кльощава и млада, обаче косата ти също е боядисана като нейната, само дето е „конски кестен“, а нейната беше оранжева. Ще ѝ кажа аз на нея един „конски“! Намеква, демек, че лицето ми е със скули като на кон! Не си вижда печената ябълка върху собственото лице! А косата ми е „кестен“ и толкова. Никакви коне, никакви диви дивотии. Не, не за това съм сърдита! Туй вече ми мина, беше преди месеци. Тъкмо бях взела да се чудя как да си префасонирам пак името и вчера, като тръгнах към пазара да купя чушки, свивам в пресечката покрай банката и една бледолика девойка, цялата облечена в черно и с едни дебели черни линии от туш около очите и още по-дебели и по-черни кръгове под тях /въпреки че колко по-черно може да има от черното, ама имаше, честен кръст!/, та изскача ми тая в черния клин и черния блузон иззад завоя и минава транзит, само дето ме стрелна с бялото в черните кръгове и ме стресна порядъчно. И приказва си тя по телефона, и тъкмо да ме подмине, когато двете ни траектории бяха най-близко до съприкосновение /като ония метеорити, дето бръскат земята, но никога не падат на нея, ами само паникьосват хората. Медиите ги паникьосват, не метеоритите, метеоритите просто си летят/. И дръпнах се аз рязко да не се сблъскам с метеорита, а черната девицата ме гледа лошо, сякаш не ме вижда, и вика: „Патка!“ и после си продължава по пътя. Мале, прибеля ми и ми причерня пред очите и тъкмо да се извърна и да я фрасна по боядисаната лилавочерна коса, тя, ни лук яла, ни лук мирисала, продължава „С кисело зеле, сложих я във фурната, обаче не съм я включила…“ По-нататък не чух, беше достатъчно. Ей, добре че не повредих момичето! То готвило патица със зеле, а пък аз реших, че ми се подиграва! Ами така кажи бе, холан – патица! Какви патки те веят на студени фурни и тебе? Без малко да те оставя без прическа! Пък може и да не беше тая момиче – от дебелия слой пудра и фон дьо тен не личеше много. Може да е била някоя моя наборка с готически вкус и редовни фитнес навици. Той прилепналият ластичен клин чудесно прикрива целулита. Всеки луд с номера си! И всяка застаряваща кулинарка с фурната си. Обаче аз нали съм си креативна курназлийка конкурслийка, веднага ми светва лампичката. Виж ти, виж ти! Едно друго окончание и ето ти думата съвсем пребоядисана – вече не звучи обидно, ами съвсем кулинарно-приемливо-прилично! Няма да съм вече Мила Йовович, Милица ще съм! Може и Миличка. А? Бива си ме, нали?

  И тъкмо да се зарадвам и да ми мине лошото настроение от без пералнята, ново двайсет! Сега ще ти кажа.

  Слизам на пазара с ведро лице и с все още пълно с левчета портмоне /сърдят се, когато им даваш едри пари – да не сме банка, викат, че да ти ги разваляме/ и душата ми пее. Ще ѝ врътна на внучката един миш-маш, пръстите да си оближе! Много я обича тя тая манджа. Вика – бабо, ти готвиш по-добре от мама, ти ще ми правиш миш-маша! Снахата вчера звъни – Многоцвета иска миш-маш! Добре, ама сега не е сезонът, чушките са по пет лева килото, пък и сиренето… Ама грабнах се аз и отивам, къде ще ходя! То пък и един пазар! Уж сме в забутано градче и заплатите и пенсиите най-ниски от цялата страна, ама цените – майко мила! Тръгнах аз и както си знам, гледам не щандовете, ами долу на земята щайгите и тия, дето са отзад – там слагат винаги преоценената залежала стока и ако си отваряш очите на четири, може да подбереш и нещо, което става за ядене и на що-годе поносима цена. Обаче ядец – тоя път навсякъде – скъпотия. Еле намерих аз един щанд с една щайга с едни преоценени чушки и почвам да ровя. Обаче стана досущ като при Вапцаров: „разровиш ли го, ще мирише“. Ония ми ти чушки изгнили, не стават за нищо, и воня се носи – до Бога. Стискам аз очи и нос и продължавам да ровичкам, та дано уловя някоя не толкова разложена и воняща червена каракуда. Сложих две-три в торбичката, а оная на щанда лелка ме гледа изпод вежди и недоволна. Накрая не се сдържа и вика:

  – Какво ги избираш, преоценени са. Вземай наред!

  Мъжът до нея и той се намеси:

  – Всички са със забележки – вика.

  Аз:

  – Като са със забележки, какво значение има дали ще вземам наред или ще избирам?

  Оная:

  – Не може! Или вземаш наред, или къш!

  Леле, къш ще ми вика!

  Мъжът, по-ларж се оказа и вика:

  – Ако искаш без забележки, отпред!

  Да ама отпред са пет лева, а тия са два. Не на мен тия! Продължавам да ровя и не оставам длъжна:

  – Ами тогава тия защо са в щайгата? Ако всички са еднакви, какво значение има? Ако не са, да подлъгвате хората да вземат и разложеното покрай по-здравото, не е честно! Да ги бяхте сортирали още. Аз ви правя услуга – сортирам ви ги. Накрая ще остане това, което въобще няма никой да го яде, защото не става за ядене.

  – Има кой да го яде! – вика жената.

  – Ами като има, какъв е тогава проблемът?

  Леле-мале, като се разлюти оная ми ти свекърва, не е срещала явно досега отпор. Свикнала е на горките бабички от селата, дето ще вземат храна, дето и прасетата не я ядат и гък няма да кажат. А тая /тоест аз/ хем пари няма, хем устата ѝ лае. Коя си ти ма, че да ми противоречиш?

  Виждам го това изписано на лицето ѝ, а тя:

  – Оставяй чушките и се омитай!

  Грубиянка! И дърпа торбичката от ръцете ми, като че ли съм тръгнала да ѝ я крада. За една торбичка! Толкова силно дръпна, че торбичката се скъса.

  – Да ти я платя ли?  – казвам язвително. – А, извинявай, ти сама си я скъса!

   Направих аз няколко кръгчета по пазара, купих извара вместо сирене /два пъти по-евтина е/, обаче сърце не ми даде да дам за килограм чушки пет лева. Златни да бяха, нямаше да са толкова скъпи! На връщане  минавам пак покрай оня щанд. Няма да заобикалям заради някаква си! Тя ме зърна отдалече и се заподсмихва. Реши сигурно, че съм размислила и отивам да я моля да ми продаде и изгнилите чушки. Не си уцелила, лелко! Аз си обичам внучката и мило и драго давам за нея, обаче тя не би искала баба ѝ да се унижава заради един миш-маш.

  Минавам аз покрай щанда като метеорит, а оная върви към мен и е готова да тържествува. Аз приближавам максимално траектория и тъкмо да се блъсна в щанда, отклонявам се рязко и казвам хладно:

  – Притрябвали са ми миризливите ти чушки. Не си познала!

  – Гледай си работата! – вика ми оная ядосано.

  Аз:

  – Ти твойта не си я гледаш, ами само обиждаш клиентите!

  Отивам аз в магазина, а там – друго двайсет. Опнала се е една опашка, а продавачката говори по телефона. Обиколих аз, взех продукти, тръгнах към касата – оная още говори. А опашката чинно мълчи. И расте.  Изчаках аз малко, обаче нервите ми не издържаха и викам:

  – Госпожо продавачке, имате опашка!

  Опашката се позасмя. Продавачката се зачерви, хвърли телефона и взе да продава. Ама аз си знам стоката – другия път ще ми извърти някой номер – я в кантара ще удари, я нещо друго. Ако не си мълчиш, плащаш. Да си гледала какво въвежда, ей ти го апарата, сама си си виновна!

  Та ей затова съм ядосана, не е заради тебе, лельо Нело. Какво? Милица Гладнишка ли? Е, хайде да не се обиждаме на апетит! Актриса ли? А пък аз си помислих… Значи имало и по-странни имена от моето. Ама вече като има известна Милица, при това и Гладнишка, ще трябва да изнамеря как да ме наричат другояче занапред. Дали да не е Майли? Като Майли Сайръс. Малко изкелефенчено, ама модерно. А? Какво, Мара Подробната ли? Ама аз не съм… Лельо Нело, сега вече наистина ме ядоса! А, не за мене, за Мара Клюкара от другия блок. Знам я аз нея, знам. Аз пък си помислих…    

  https://www.youtube.com/watch?v=sjSG6z_13-Q