19. Светът Маяковски – „Стар романс“

  Ще поръчат до входа карета,

  под прозореца тих ще се спре.

  Ще излезе тя – в плащ, с воалетка,

  в пищна рокля и влачещ се шлейф.

                                        Елена Гуро

  https://otkrovenia.com/bg/prevodi/star-romans-elena-guro

  Вечерята в огромната сводеста зала на графската къща, ярко осветена от пламъка на многобройните свещи, украсена със стенописи и статуи, с ниши и колони с меки, закръглени контури, както всичко тук, беше към своя край. Дългата четвъртита маса беше обслужвана от три близо двуметрови черни котарака в зелени ливреи, с бели ръкавици, зелени кадифени панталони, хванати с ластик под коленете, дълги бели чорапи и тъмнозелени обувки със сребърни токи.

  Пътешествениците се бяха преоблекли и поглъщаха изисканата храна, почти без да усещат вкуса ѝ – толкова гладни и изморени бяха. Лакеите-котки влизаха и излизаха с подносите безшумно и почти незабележимо. Блюдата се сменяха едно след друго – бързо и в подходящия момент, а гостите и домакинята си разменяха оскъдни любезности.

  – Тя защо е с червени очи? Малко съм стресиран – каза по едно време Дун, седнал на края на масата, за да може да говори полугласно на воля, без риск да засегне някого.

  – Заради името, разбира се! – отговори му, също полугласно, Сивин. – Не може да се казваш Конюнкта-Вита и да имаш зелени или кафяви очи, например.

  – Можеха просто да са зачервени, но ако са „рубинени“ е по-романтично! – прошепна Невянка, седнала от другата страна на Дун.

  – Дамата си проси комплименти през цялото време – отбеляза Златина. – Има такива хора.

  – Не е съвсем човек – каза Дун. – След като е била Косъм! А може да е някакъв странен вид брюнетков албинос. Ако не е боядисана.

  Лакеят, който доливаше чашата му, се извърна рязко, перна го с широкия ръкав на ливреята си по лицето и без малко да разлее виното. После започна високо да се извинява.

  Всички погледи се впериха в Дун, а той смутено млъкна.

  – Моите примък-отмъкчета са толкова непохватни! – възкликна лейди Неледов и погледна строго котарака, който се сведе в дълбок поклон, постоя известно време така, а после излезе заднишком, продължавайки де се покланя.

  Чак на десерта – огромна пететажна шоколадова торта, обрамчена със зелена захарна панделка и напомняща леко на прическата на графинята, разфасована почтително и с математическа прецизност от лакеите, домакинята се осмели да повдигне толкова заинтересувалия я въпрос.

  – И така – обърна се тя към Габриел, в когото, с тънкия си светски нюх, веднага беше разпознала водача на групата. – Вие сте ваксинирани! Срещу какво по-точно?

  Габриел ѝ разказа накратко за ваксините и откъде и как пътешествениците са попаднали на Маяковски.

  – Някои предпочетоха да останат в Мадара и след избухването на супервулкана. За съжаление, те се превърнаха в звезди.

  – Винаги съм искала да стана звезда – каза лейди Вита и поправи кокетно къдриците над ушите си.

  – Вие сте звезда, скъпа! – подчерта галантно Вергилий. – Греете като очарователно червено джудже – стократно по-силно от онова на небето. Покрай вас никога не чувствам студ. С вас лятото не е химера, а действителност.

  – Галите слуха ми, приятелю! – каза дамата в зелено и докосна лекичко с върха на пръстите си костеливата ръка на скелета. – Значи затова моите бебчета не можаха да ви ухапят. Много добре!

  – Маша едва не пострада – каза с нежен укор Вергилий. – Тя не е ваксинирана.

  – Но вие я защитихте, нали? Кавалер до последен дъх!

  Маша, в семпла сива рокля с бяла ажурна якичка и коси, скрити под бяло дантелено боне, не беше проронила и дума по време на вечерята и сега само погледна хладно към домакинята и продължи да се храни.

  – Усещам някакво подмолно напрежение между тях – прошепна Златина на Джиа.

  – Господин Пушкин е изключително любезен с мен, когато посещавам имението Вълчотрън и не бих искала поради нещастно стечение на обстоятелствата милата му съпруга да пострада – каза лейди Вита и рубинените ѝ бадемовидни очи просветнаха. – Освен това тя е втора майка на Пашка, а той ни е скъп. Господарката Косила много би се разгневила.

  Джиа се наведе към Златина и каза тихо:

  – Според мен онова с „бебчетата“ отвън беше маневра на сплашване. Видях я – тя стоеше на вратата, още преди ония Същества да нападнат. Мисля, че щеше да ги отзове навреме.

  – Александър Сергеевич е изключителен домакин и много забавен събеседник! – продължи сякаш да ходи по тънък лед над бездна дамата в зелено. – Мисля, че ме харесва. Платонично, разбира се! На него явно му допадат големите ми… амбиции. Той въобще е любител на грандиозното. В материален и в духовен план. Било то ръст, обем, ум или чувственост…

  Маша потрепна, но запази самообладание.

  – Онази селянка Олга го привличаше неустоимо с огромната си уста – в буквален и в преносен смисъл. Освен че беше грозна и дебела, разбира се. Чудя се, нашата мъничка и тъничка Маша с какво грандиозно нещо у себе си го е привлякла, че да се влюби така всеотдайно и непреодолимо в нея. Трябва да има нещо, нали?

  – Достатъчно! – не издържа Маша, остави десертната си виличка и се изправи. – Храната беше питателна, а компанията – задуша… задушевна. Сита съм до гърло. Позволете ми да се оттегля!

  – Аз също приключих! – надигна се от мястото си и Габриел. – Пушената сьомга беше много добре осолена, но сега цяла нощ ще ми се иска да пия чиста изворна вода, а ми се струва, че тук не се намира лесно.

  Останалите също започнаха да стават един след друг.

  – Прекрасно! – плесна с ръце лейди Неледов. – Чаят от бяла чемерика явно се отменя. Късно е, а вие сте изморени. Примък-отмъкчетата ще ви изпратят до стаите ви в Западната кула. Закуската е утре в девет. Приятна почивка!

  Когато гостите, придружени от черните котараци, тръгнаха да излизат, стопанката на бароковата къща дръпна настрана Вергилий и го изгледа с любопитен, изучаващ поглед от главата до петите.

  – И къде сте оставили прелестната си меланхолия, господин Ем? Толкова ви отиваше!

  – Стои забита като двуостър нож в сърцето, дето го нямам, милейди, и при всяко душевно раздвижване ми причинява непоносима болка. Но аз се научих да бъда стоик – промълви Вергилий и скромно сведе очни орбити. – Не бяхте ли прекалено сурова към клетата Мария Василиевна? Тя е придворна дама и не е по-долу от вас в йерархията. Нужно ли беше да бъдете толкова явно груба? Освен това Маша е изключително добър и отзивчив човек – с какво толкова е заслужила неприязънта ви?

  – Отмъкна ми нещо, което ми принадлежи. Той тогава не беше само мой, но какво ми пука? После дойде тя и всичко приключи. А сега е само неин и това ме подлудява.

  – За законния ѝ съпруг ли говорите, милейди? – попита учудено Вергилий. – Не знаех, че…

  – Някога, много отдавна, там… – махна с ръка неопределено лейди Неледов. – Всичко остана в оня живот, но раните още не са зараснали. Косила я търпи, защото си има свои причини, но не и аз! Аз – никога! Ще дойде време и ще си разчистя сметките с нея. Тя е като трън в петата на всички нас и рано или късно този трън ще бъде изваден.

  – Вас? Кои вас? – попита Вергилий, но не получи отговор.

  – Предупредете, моля, приятелите си до сутринта да не си подават много-много носовете от стаите – знаете защо! Пътят към Западната кула ви е известен, няма да ви изпращам – каза рязко графинята, даде знак на котарака, който стоеше до вратата, и излезе забързано от залата.

  – Учудвам се на спокойствието и самообладанието ви, Маша – каза Габриел, когато се отдалечиха достатъчно от ексцентричната обитателка на бароковата къща насред планината.

  – Лейди Конюнкта-Вита е доста обсебваща и невероятно суетна, но не би направила нещо, което да застраши отношенията ѝ със съпруга ми. Саша е бохема и веселяк, но съм стопроцентово сигурна във верността му. Той цени графинята като великолепен партньор на вист и бридж, духовит събеседник и толкоз. Всичко останало са нейни фантазии. Не мога да я съдя. Тя е изключително влиятелна и не бих искала да си спечеля враг в нейно лице. Освен това е приятелка на Косила, а от нея зависи добруването на Пашка. И докато мога да избягвам посещенията си тук, в Кукя се налага да ходя от време на време – заради него. Това е мъчително преживяване за мен и през цялото време съм като на тръни, но Кукя е близо до Седмовръх, много по-близо, отколкото Вълчотрън. Саша няма толкова често възможност да посещава Пашка и затова аз съм се нагърбила с тази задача. Кукя е доста зловещо място и с Косила не се общува лесно, но нямам друг избор.

  Вергилий ги настигна на кръглата площадка в кулата, където бяха разположени стаите им.

  – Маша! – каза той задъхано. – Много съжалявам…

  – Няма нищо! – прекъсна го Мария Василиевна. – Обикновено не ѝ се връзвам, но днес прекали. Успокойте се, добре съм! Тук ще бъдем защитени от хрътките на Зида, макар че едва ли са в състояние да проникнат толкова навътре в ОПМ. Има и други опасности в тези планини. Правилно решихте да ни доведете тук.

  – Трябва и аз да ви предупредя – обърна се скелетът към пътешествениците. – Тук нищо не ни застрашава, но през нощта е по-добре да не излизате от стаите си. Няма пряка заплаха, но може да се сблъскате с нещо – безопасно, но доста неприятно.

  – Какво е то? – попита Сивин.

  – Просто ме послушайте, не излизайте от стаите си, моля ви! – почти проплака Вергилий. – Стана късно и не трябва да губим още от времето си за почивка с разказването да истории.

  Пътешествениците бяха разпределени по двойки в четири отделни стаи – Габриел и Дун, Сивин и Вергилий, Джиа и Невянка, Маша и Златина. Стаите бяха малки и оскъдно обзаведени, но гостите не придиряха много, легнаха веднага в леглата си и заспаха дълбок възстановителен сън.

  Само Златина, глождена от любопитство, дълго се въртя в хладните ленени чаршафи. После не се стърпя и повика тихо Маша:

  – Спиш ли?

  – Не – въздъхна младата жена. – Разни мисли из главата ми не ми дават мира.

  – Нали! – възкликна Златина и седна на ръба на леглото. – Какво не ни казва Вергилий? И защо? Защо да не излизаме? Ами ако ни се приходи… сещаш се? Какво ще правим? На мен мехурът ми е слаб. Няма да мога да стискам цяла нощ.

  – Тоалетната е чак в Източното крило – на първия етаж, до банята. Има дори тоалетна чиния! Графинята обича лукса – каза Маша. – Но ако толкова не можеш да търпиш, ей там, в ъгъла, е нощното гърне. Наистина е по-добре да не излизаш.

  – Нощно гърне? За нищо на света! – възкликна Златина. – Но защо да не излизам? Защо всички сте толкова тайнствени?

  – Няма нищо тайнствено – каза Маша, на която клепачите бяха започнали да натежават. – В Източната кула има призрак. Денем си стои там, но през нощта обикаля из къщата и плаши хората. Не е опасен, но срещата с него не е от най-приятните.

  Маша се обърна на другата страна и се приготви да спи.

  – Но кой е той? Маша! Кажи ми!

  – Съпругът на лейди Вита – граф Неледов – отговори със сънен глас Маша. – Загинал е преди много години при злополука в Източната кула. Докато спял, бръмбар бомбардировач, един от питомците на графинята, кой знае как е влязъл в устата му. Той, без да иска, го погълнал и бръмбарът се взривил в стомаха му. На сутринта примък-отмъкчетата цял ден чистили спалнята им от разпръснатите му вътрешности. А лейди Вита си спяла като младенец до него и дори не се събудила. Била цялата в кръв и черва. Уф! Защо ме караш да ти разказвам тия неща преди сън? Сега ще сънувам кошмари!

  – Но как е могла да не се събуди? Нали той се е взривил до нея?

  – Лийди Вита е глуха. Няма уши. Поне не в традиционния смисъл.

  – Няма уши? – възкликна Златина. – Но аз ѝ видях обеците под масурите. Едри, зеленикави перли.

  – Камуфлаж! – измърмори Маша. – Конюнкта-Вита чува с върховете на пръстите си – там има сложни сетивни клетки и с тях улавя трептенията на звуковите вълни. Затова никога не носи ръкавици. Има специално разрешение за баловете в Двореца – може да не се явява с ръкавици. Слага ги само нощем в спалнята, защото пръстите ѝ са много чувствителни – чува всичко на няколко километра разстояние. Тя няма нужда да ѝ се докладва кой влиза в Гуролен – винаги знае всичко. Затова внимавай какво говориш в нейно присъствие, особено на масата – не го показва, но чува всичко! А после си го връща тъпкано. Много е отмъстителна! През нощта на нещастието е била с ръкавици. Нищо не е чула. Поне така казва.

  – Поне?

  – Някои твърдят, че нарочно е насъскала бръмбара против съпруга си. Бил ѝ дотегнал до смърт с изневерите си. Затова го убила. Но това са само слухове.

  Златина се замисли. Никога не беше виждала жив призрак, ако можеше да се изрази така. Беше чувала разказите на Илинда за призрачните Същества от Хадес, но те бяха отдавна унищожени. Би било страхотно да види призрак! И Маша, и домакинята на Бароковата къща бяха казали, че този тук не е опасен. Но как да се измъкне? Маша за нищо на света няма да я пусне. Може би, ако я помоли…

  – Маша! – повика я тихичко Златина.

  Маша не отговори, чу се само равното ѝ, спокойно дишане. Златина наметна палтото си и тихичко излезе от стаята.

  Врата след врата се нижеха по безкрайните коридори. Стълбища, арки, ниши – сред пълна тишина и непрогледен мрак. Златина си светеше с фенерчето и оскъдната му светлина се плъзгаше по черно-белия мраморен под, по фреските на стените, по портретите и по цветните витражи на прозорците. Тя слезе в залата, където бяха вечеряли, но там цареше същата кънтяща тишина. Девойката прекоси залата и се насочи към срещуположната двукрила врата, която, както предполагаше, водеше към Източното крило. И наистина, щом излезе от залата, видя в дъното на обширния вестибюл друга врата, която я изведе в преддверието на Източната кула – досущ като тази, от която беше дошла. Започна да се изкачва по витите дървени стълби, които леко поскърцваха под стъпките ѝ. Когато стигна до кръглата стълбищната площадка на горния етаж, се спря за миг. Видя същите врати като на стаите в другата кула. Поколеба се. Опасяваше се да не се окаже, че в някои от тях има обитатели – не знаеше къде спи лейди Вита и къде – огромните ѝ слуги, както и другият персонал на къщата. Не искаше да се натъкне на някой от тях. Поне графинята нямаше да я чуе – ако е истина това, което каза Маша.

  – Граф Неледов! Граф Неледов, тук ли сте? – извика тихичко девойката. – Излезте, моля, за момент!

  Не знаеше така ли се викат призраци, но смяташе, че учтивата молба няма да навреди.

  Известно време не се случи нищо. Тъкмо да извика пак, в лицето ѝ сякаш повя леден вятър и тя се загърна плътно в палтото си. После на повърхността на най-близката врата се появи бледо сияние, което постепенно се разширяваше. Оттам излезе светеща фигура на мъж на средна възраст в широк бял халат с голямо червено петно от едната страна и с бяла нощна шапка на главата. Лицето му беше мургаво, чертите – фини и деликатни и нелишени от привлекателност. Той зърна момичето, опряло гръб о стената до стълбите и лицето му засия в радостна усмивка, която разкри розовите му венци с липсващи предни зъби. Призракът допря ръка до шапката си, повдигна я леко, освобождавайки куп разбъркани черни коси, поклони се и произнесе с глух, пресеклив и леко фъфлещ глас:

  Пождрав драг на Жлатокшка!

  Щедра, ведра хитроношка.

  Три ша много, две ша малко –

  някой ще жагине – жалко!

  При поклона реверите на халата му се разтвориха и разкриха дълбока разкъсна рана, която започваше от горната част на гърдите му и стигаше чак до пъпа. Златина неволно извърна очи. После се окопити и извика:

  – Граф Неледов! Това сте вие, нали?

  Графът пак свали шапката си, поклони се и свистящият му глас произнесе същите думи, стараейки се този път да говори по-ясно:

  Пожж-здрав драг на Жж-златокоска!

  Щедра, ведра хиттронош-ска.

  Три шш-са много, две ш-са малко –

  някой ще жж-загине – жалко!

  Смисълът на последния стих най-после стигна до преизпълненото с впечатления съзнание на младата жена и тя попита стреснато:

  – Какво искате да кажете? Кой ще загине?

  Думите ми жапомни,

  в тайна ти ги шъхрани!

  В нужния момент – беж горешт,

  ти ще жнаеш що да шториш.

  Призракът се изпъна с нощна шапка в ръце, косите му – разпилени, очите – трескаво горящи, и произнесе, фъфлейки тържествено:

  На шъдина подарена

  има шлънце вкаменено.

  И макар да не е ближко

  ти иди при обелишка.

  На върха му уштремен,

  в камъка пробит Бенбен,

  щампа и яйце шбери,

  Жлатокошка пак върни!

  После сложи шапката на главата си, обърна се кръгом и изчезна зад вратата.

  Златина постоя известно време, очаквайки графът да се появи отново, но вратата остана тъмна и безмълвна. Тя се приближи и потропа няколко пъти, но отговор нямаше.

  Повтаряйки си наум думите, които беше чула, за да не ги забрави, девойката се спусна по стълбите, прекоси отново залата, изкачи се по стълбището на Западната кула и се прибра в стаята си.

  Маша я чу в просъница, събуди се за момент и попита сънено:

  – Къде беше?

  – До тоалетната – отговори Златина.

  – Видя ли призрака?

  – Не – каза девойката, стараейки се гласът ѝ да звучи, колкото се може по-спокойно. – Призраци не съществуват. Това са приказки за плашене на децата.

  Граф Неледов ѝ беше поръчал да пази тайна и тя реши засега да го послуша. Поне докато не обмислеше добре това, което ѝ беше казал и не разбереше за коя Златокоска става въпрос и какво я заплашва. Когато дишането на Маша стана пак равно и спокойно, Златина извади от раницата си малкото тефтерче, с което никога не се разделяше и записа стихчетата. Занапред щеше да ги препрочита много пъти и щеше да се опитва да разгадае смисъла им. За дълго време – напразно.

  На другата сутрин след закуска потеглиха на път. Лейди Вита беше изключително любезна и сякаш съжаляваше за вчерашното си поведение. Тя сърдечно прегърна Маша, разцелува я по двете бузи и ѝ пожела приятно пътуване. После си взе сбогом и с останалите.

  Пътешествениците се качиха на амфибията и напуснаха завинаги Бароковата къща в полите на Рогатата планина.

(Следва)