Дойдe срядата и като всеки ден, бегом на работа.

Обичайна сряда сутрин, направо замръзнала, да се не начуди човек за през Януари.

Стигам на спирката, а там хора, а то че хора, ама едните нервни, другите се смеят къде нервно, къде през зъби, къде през очи, трети потропват в снега да се сгреят и всички гледат автобуса.

Поглеждам и аз, а то си е гледка.

Карало едно моме, мъничко пеже⁽¹⁾ и нещо се присетило, па спряло внезапно.

Знае ли го някой какво се е сетило. Може да е забравило ютията включена, маслото неприбрано след закуска в хладилника, а може и да се е сетила в кой шкаф е прибрала оная розовата блуза, дето много си я харесва.

Точно зад пежето автобус. Шофьорът на автобуса може и сънен да е бил, може и махмурлия, не спрял навреме, но пък точно в пежето.

Гледам пежето отзад, ич нищо да му няма, съвсем като ново, ама автобуса, друга работа.

Гледаш го голям, а му няма номера и цялата плоча на която се държи.

Как да не кара човек пеже с гордост след такава гледка!

Чакат си двамата те я КАТ, я застраховател, а че и ние си чакаме я автобус, я пролетта.

И докато чакаме, чувам чакащите да си говорят, за случката пред нас, за студеното време, кой от колко минути чака, двама спореха дали ще дойде друг автобус, трети вече пушеха дружно, а утрото се нижеше край нас бъбриво мразовито.

Бъбрим си чакащите на спирката, ей така, по съседски и току погледнем какво пише на новото електронно табло:

- Автобус 11 - оставащо време 2 минути ...

Мине не мине половин час, погледнем пак, а то:

- Автобус 11 - оставащо време 2 минути ...

Гледам по едно време, съседът от другата страна на кошчето се запозна с една девойка.

Заговориха се, по някое време аха и да се хванат за ръце, а докато се обърна вече се бяха взели.

Съседката по тротоар дето стоеше до оградата на училището им станала кума, за кум пък взели шофьорът на автобуса, който още чакаше КАТ.

Станаха си семейство.

А то да бяха само те ...  Ич да не обелвам дума!

Току след тях се взеха и онези дето се бяха скрили на завет под навеса на спирката, а че и не мина много време, и дете си родиха.

Погленах пак таблото, а там:

- Автобус 11 - оставащо време 2 минути ...

Гледам го детето как поотрастна, и детската градина е наблизо, после го пратиха в първи клас, че училището е точно зад оградата, а докато се обърна да погледна таблото, първолакът вече абсулвент.

Гледам го и си мисля, уж 2 минути, пък то цял живот в тях.

Тъкмо време да срещнеш голямата любов, да се ожениш, деца да родиш, па да ги изгледаш и изучиш, ...

Две минути живот.