30.1 Светът Маяковски – „Вълк“
Произведение от няколко части към първа част
Беше дружба, стана служба,
няма лошо, братко вълк!
Тя издъхна, тази дружба:
дар не съм ти, а съм дълг.
Марина Цветаева
https://otkrovenia.com/bg/prevodi/vylk-marina-cvetaeva
Марина Ивановна Цветаева (1892 – 1941) – руска поетеса и писателка, един от най-оригиналните руски поети на 20 век. Творчеството ѝ принадлежи към модернизма в руската поезия. Родена е в Москва. Баща ѝ Иван Цветаев е филолог, изкуствовед, професор по история на изкуството, основател на Московския музей за изобразително изкуство „А. С. Пушкин“, майка ѝ е високообразована концертна пианистка.
1908 – завършва гимназия в Москва и заминава за Париж, където посещава лекции по старофренска литература в Сорбоната.
От 1911 г. живее в Коктебел, Крим.
1912 – омъжва се за офицера Сергей Ефрон, през септември се ражда дъщеря им Ариадна.
1917 – връща се в Москва.
1920 – на тригодишна възраст умира втората ѝ дъщеря Ирина.
1922 – емигрира заедно с първата си дъщеря в Берлин, по-късно живее в Прага, а от 1925 г. се установява в Париж.
1931 – съпругът ѝ моли за съветско гражданство и става съветски разузнавач.
1938 – Марина Цветаева се връща в Москва. Същата година съпругът и дъщеря ѝ са арестувани от НКВД.
1941 – поради настъплението на нацистите е евакуирана в Елабуга (Татарстан), кандидатства за миячка в столова. Самоубива се на 31 август 1941 г., точното място на гроба ѝ е неизвестно.
Но какво стана междувременно в имението Вълчотрън?
Стана това, че целостта и защитата на непревземаемата крепост на Пушкин бяха компрометирани отвътре, и то не от кого да е, а от самия Вълчо Вълчотрънски – тринадесетият съребрен братовчед на третата съпруга на Първия владетел на имението – Ликург Вълчотрънски.
Него ден сутринта Вълчо отиде, както всички, на работа при Голямото ледено езеро. След като обаче разбра за спешното заминаване на господаря си за Некрполис, и то с вълшебната шейна на Снеговей, подушил нещо гнило във Вълчотрън, вълкът си направи самоотлъчка, пусна си после в Кантората три дни неплатен отпуск и запраши към Боринарника.
Безметежните, сити и мирни години под крилото на великия поет обаче го бяха направили муден и слаб и той с опасение влезе в „пещерата на Али Баба“. Какво беше облекчението му, когато видя грамадата разтурена, а вратата към стаята със съкровището – гостоприемно отключена! Но ядец! Вътре беше празно като вълчи стомах сред стадо Пушкински неприкосновени овце. Всяко ъгълче прерови Вълчо, всяко камъче преобърна, облази всички стени, клеча по пода, душеше и драскаше с нокти – нищо! Един пробит лил не намери. Изтощен от неимоверното усилие, излезе от стаята, просна се на пода на пещерата до разхвърляните камъни и се отдаде на скръбни размисли.
„Той, като не ще да дава пари, ние пък ще си ги вземем. Сами!“, мърмореше си сивият разбойник и обмисляше как да намери намереното съкровище. „Виж го ти него – господар! Не само че го намери вместо нас, ами го и скри! Отново! Това съкровище е вълче и ние ще си го върнем, да! Но как?“
Стомахът му обаче изрази мнение, че в момента беше належащо да търси нещо друго, а не пробити лилове, неистово закурквайки. (Това деепричастие звучи някак диво и невъзпитано и като шамар срещу добрия вкус, но моля, отправяйте претенциите си към Мирабела!) Вълчо стана неохотно и излезе от пещерата.
Мъглата се беше поразсеяла, снегът се беше поразтопил, тревата под него зеленееше весело, а едно козле припкаше през карста нагоре по склона, като от време на време се спираше да си пощипне свежи стръкчета тревица и да си кусне млади смърчови и трепетликови клончета, гарнирани с полувтечнен сняг.
– Тъй-тъй! – рече си изгладнелият вълк. – Закуската идва сама! Защо ми е да спортувам, като мога да тичам след плячката си? Защо ми е ледница, като месото си е прясно, докато е живо? Защо ми е да трупам трупове, като бъдещият труп си хрупа тревица и сам си нараства, без аз да си мръдна и пръста? Защо ми е да копая гробове и да заравям карантии, като има лешояди, които да почистят след мен? Глупави, милозливи и трудолюбиви хора! Защо ми е да съм продуцент, като мога да съм консумент? Да живее трофичната пирамида!
Като спомена продуцентите, Вълчо включи пистата на подтекста в главата си и реши да го обърне на театър.
– Днес няма да тичам, ами ще изнеса представление. Само за един зрител. И той трябва да ме позлати със златните си зъби. Тъй ами! Хем ще ме нахрани, хем ще ми плати. В никоя таверна няма такова меню. Глупави, глупави хора!
Вълчо се скри близо до входа и прочисти гласните си струни. Смяташе артистично да заблее като козле и да примами глупавото животинче да се пъхне само в изгладнялата му паст. Ух, Вълчо, Вълчо! Че какъв актьор си ти?! Но на Вълчо хич не му и пукаше. Навсякъде другаде този номер нямаше да мине, защото простодушният гладник въобще не можеше да се преструва, но не и на Маяковски! И „Лунната соната“ на Бетховен да беше изсвирил през зъби вълкът, козлето пак щеше да чуе жален призив на козичка в беда и щеше да се втурне да я спасява със златните си резци. Защото това си беше наумил да наподоби вълкът и това чу козлето.
То се казваше Мусолини, но не говореше италиански. Говореше само козешки и благодарение на чудния въздух на Маяковски дори Мусолини би го разбрал, ако изблееше в ухото му. Но Мусолини почиваше (дали в мир, е друг въпрос) някъде далече, далече, а тук беше вълкът, който блееше сърцераздирателно. Поне така се струваше на козлето, а нашият пишман актьор само се дереше от вой и ръмжеше, но Мусолини чуваше нещо съвсем друго. Какво да се прави? Всички понякога имаме склонност да чуваме това, което ни се иска, а не това, което е в действителност. Да не съдим строго малкия Мусолини!
Той беше кръстен с това знаменателно име, защото се беше родил в черна „риза“1 и имаше кафява козина с едно бяло петно под опашката. На галено му викаха Мус, което пасваше идеално. Мус беше родом от Града на козите със златни зъби в област Седмовръх, който нашите пътешественици щяха непременно да посетят, ако извънредните обстоятелства не бяха ги принудили да летят с мигновената шейна на Снеговей. По същата тази причина гостите на Маяковски пропуснаха да видят и прочутото село Зайча сянка и да се разходят из Пазара на вещиците. Може пък някой друг път!
Родителите на козлето се бяха преселили, заедно със седемте си козлета (упс!) във фермата на Пушкин, когато нямаха още и годинка (козлетата, не родителите) и те израснаха (пак козлетата) заедно със седемте вълчета на госпожа Зъбла Вълчотрънска и бяха станали приятели. Играеха си безгрижно из заснежените полянки край Пияна, къпеха се в топлите ѝ, ухаещи на развалени яйца води, организираха си състезания по голфстрийм, а после тръгнаха заедно в селското училище, където госпожа Зъбла беше учителка.
А сега Вълчо – изедникът му неден, смяташе да схруска за закуска най-добрия приятел на своя Гълчо – Третото вълче. Съвсем се беше разхайтил оня ми ти вълк в отсъствие на господаря си!
Блее си той блее си от пещерата, а Мус припка с все сили към него. Приближи се козлето до пещерата, откъдето се чуваше блеенето, обаче не влиза хитрушчето, ами първо пита. Че кой го знае какво се крие в оная тъмна дупка? Приятелче караконджулче или страшен и незнаен враг? А Вълчо артистът му отговаря – в стихове. Че какво ще е това представление, ако не е пиеска в стихове, която да затъмни дори и Шекспировите трагедии?
И тъй, между вълка Вълчо и козлето Мусолини, рано-рано преди закуска, се разигра следният диалог:
Козлето (разтревожено):
Кой за помощ тука блее?
Сякаш е в беда и крее?
Вълкът (жално и треперливо):
Аз съм мъничка козица,
с две рогца съм и с брадица,
паднах тука в пещерата,
счупих си крака, горката.
Кой ще дойде да ме вдигне,
че до селото да стигна?
Козлето (наперено):
Ще те отърва, козичке,
Пò съм силен аз от всички,
с теб на гръб аз път ще бия
чак до някой чекръкчия!
Вълкът (радостно):
Живо да си ми, козленце!
Силно си ми ти, братленце!
А на силата велика,
добротата ти – прилика.
Бързо влизай в пещерата,
избави ме от бедата!
Козлето (след миг размисъл):
Влязло бих, коза, веднага,
че защо ли да отлагам,
но научих аз в школото,
да съм предпазлив в живота.
Нека първо да те питам,
да те питам и изпитам,
както Зъбла ме научи,
зло на мен да се не случи.
Вълкът (хлопайки безшумно със зъби):
Питай, мъничко козленце,
питай, храбричко братленце,
ала Зъбла ти не слушай –
в къщи тайничко тя пуши,
а в школото на децата,
заклеймява пред дъската
от цигарите вредата.
Козлето (подозрително):
Откъде за Зъбла знаеш,
ти, козичке, с глас омаен?
По кюшета и дувари
май слухтиш, където свариш?
Аз познавам ли те, како?
Мусолини съм аз – Маков,
мен ме знаят долу всички –
и вълчета, и козички.
Край Пияна аз живея
пия, хапвам зоб и блея.
Ти коя си, вече съмна?
Как попадна тук по тъмно?
Вълкът (изгубил търпение):
Същество съм аз незнайно,
личността си крия в тайна,
но за тебе съм козичка,
твоя весела сестричка.
Хайде, влизай в пещерата,
имам зор – болят краката!
Козлето (дърпа се уплашено от входа):
Тъй ли рече ти: краката?
Бе един, сега си патят
всичките крака, лъжата
май ти хванах опашата?
Вълкът (хвърля моркова и грабва тоягата – фигуративно):
Аз съм звярът Пус-Кръвчица,
ще те схрускам до костица,
ако бързо от гората
ти не влезеш в пещерата.
Ще те глътна на парченца
в изгладнялото гърленце.
Марш! Ела да ме спасяваш,
спирай с мен да се задяваш!
Козлето (решително):
Зло си ти, опасно става –
няма аз да те спасявам.
Ще си плюя на петите
и ще бягам в долините –
по-далеч от пещерите.
Няма днес да се облажиш,
че си тук ще те изкажа.
Ще ти прати Чун потеря,
бързичко ще те намери.
Ако само ме докоснеш –
цял живот ще зобиш постно
в страшна като гроб тъмница –
ти си вълк, не си козица!
Разбрал, че е разобличен и уплашен, че Мус ще го види кой точно е и ще се оплаче от него на Зъбла и на Чун Ван, вълкът отскочи назад, хлопна вратата на Стаята със съкровището, която вече беше Стаята без съкровището, залости я с един клон, който се въргаляше наоколо, и се облегна треперещ на студената стена.
Козлето изблея няколко пъти и след като никой не му отговори, спокойно се отдалечи надолу по хълма, подскачайки в снега и пеейки безгрижно:
Бод-бод с рогцата,
рит-рит в сурата –
къш-къш лъжата!
Беж-беж в горица,
хруп-хруп тревица,
пий-пий водица,
пей-пей душица!
Тъй де! Няма само Вълчо да е и музикант, и стихоплетец. И нашего брата козлетата имат гласове в гърлетата!
(Следва)
1. Да се родиш в риза – някои бебета се раждат с цял мехур с околоплодна вода и те се смятат за късметлии в живота; 2. Доброволната милиция за национална безопасност, известна още като Черни ризи – паравоенно крило на Националната фашистка партия. Нейните членове се отличават с черните си униформи (моделирани по тези на ардитите, италианските елитни войски от Първата световна война) и лоялността си към Бенито Мусолини („Дуче“), лидера на италианския фашизъм.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Мария Димитрова Все права защищены