30.1 Светът Маяковски – „Вълк“

  Беше дружба, стана служба,
  няма лошо, братко вълк!
  Тя издъхна, тази дружба:
  дар не съм ти, а съм дълг.

               Марина Цветаева

 

  https://otkrovenia.com/bg/prevodi/vylk-marina-cvetaeva

 

  Марина Ивановна Цветаева (1892 – 1941) – руска поетеса и писателка, един от най-оригиналните руски поети на 20 век. Творчеството ѝ принадлежи към модернизма в руската поезия. Родена е в Москва. Баща ѝ Иван Цветаев е филолог, изкуствовед, професор по история на изкуството, основател на Московския музей за изобразително изкуство „А. С. Пушкин“, майка ѝ е високообразована концертна пианистка.

  1908 – завършва гимназия в Москва и заминава за Париж, където посещава лекции по старофренска литература в Сорбоната.

  От 1911 г. живее в Коктебел, Крим.

  1912 – омъжва се за офицера Сергей Ефрон, през септември се ражда дъщеря им Ариадна.

  1917 – връща се в Москва.

  1920 – на тригодишна възраст умира втората ѝ дъщеря Ирина.

  1922 – емигрира заедно с първата си дъщеря в Берлин, по-късно живее в Прага, а от 1925 г. се установява в Париж.

  1931 – съпругът ѝ моли за съветско гражданство и става съветски разузнавач.

  1938 – Марина Цветаева се връща в Москва. Същата година съпругът и дъщеря ѝ са арестувани от НКВД.

  1941 – поради настъплението на нацистите е евакуирана в Елабуга (Татарстан), кандидатства за миячка в столова. Самоубива се на 31 август 1941 г., точното място на гроба ѝ е неизвестно.

 

  Но какво стана междувременно в имението Вълчотрън?

  Стана това, че целостта и защитата на непревземаемата крепост на Пушкин бяха компрометирани отвътре, и то не от кого да е, а от самия Вълчо Вълчотрънски – тринадесетият съребрен братовчед на третата съпруга на Първия владетел на имението – Ликург Вълчотрънски.

  Него ден сутринта Вълчо отиде, както всички, на работа при Голямото ледено езеро. След като обаче разбра за спешното заминаване на господаря си за Некрполис, и то с вълшебната шейна на Снеговей, подушил нещо гнило във Вълчотрън, вълкът си направи самоотлъчка, пусна си после в Кантората три дни неплатен отпуск и запраши към Боринарника.

  Безметежните, сити и мирни години под крилото на великия поет обаче го бяха направили муден и слаб и той с опасение влезе в „пещерата на Али Баба“. Какво беше облекчението му, когато видя грамадата разтурена, а вратата към стаята със съкровището – гостоприемно отключена! Но ядец! Вътре беше празно като вълчи стомах сред стадо Пушкински неприкосновени овце. Всяко ъгълче прерови Вълчо, всяко камъче преобърна, облази всички стени, клеча по пода, душеше и драскаше с нокти – нищо! Един пробит лил не намери. Изтощен от неимоверното усилие, излезе от стаята, просна се на пода на пещерата до разхвърляните камъни и се отдаде на скръбни размисли.

  „Той, като не ще да дава пари, ние пък ще си ги вземем. Сами!“, мърмореше си сивият разбойник и обмисляше как да намери намереното съкровище. „Виж го ти него – господар! Не само че го намери вместо нас, ами го и скри! Отново! Това съкровище е вълче и ние ще си го върнем, да! Но как?“

  Стомахът му обаче изрази мнение, че в момента беше належащо да търси нещо друго, а не пробити лилове, неистово закурквайки. (Това деепричастие звучи някак диво и невъзпитано и като шамар срещу добрия вкус, но моля, отправяйте претенциите си към Мирабела!) Вълчо стана неохотно и излезе от пещерата.

  Мъглата се беше поразсеяла, снегът се беше поразтопил, тревата под него зеленееше весело, а едно козле припкаше през карста нагоре по склона, като от време на време се спираше да си пощипне свежи стръкчета тревица и да си кусне млади смърчови и трепетликови клончета, гарнирани с полувтечнен сняг.

  – Тъй-тъй! – рече си изгладнелият вълк. – Закуската идва сама! Защо ми е да спортувам, като мога да тичам след плячката си? Защо ми е ледница, като месото си е прясно, докато е живо? Защо ми е да трупам трупове, като бъдещият труп си хрупа тревица и сам си нараства, без аз да си мръдна и пръста? Защо ми е да копая гробове и да заравям карантии, като има лешояди, които да почистят след мен? Глупави, милозливи и трудолюбиви хора! Защо ми е да съм продуцент, като мога да съм консумент? Да живее трофичната пирамида!

  Като спомена продуцентите, Вълчо включи пистата на подтекста в главата си и реши да го обърне на театър.

  – Днес няма да тичам, ами ще изнеса представление. Само за един зрител. И той трябва да ме позлати със златните си зъби. Тъй ами! Хем ще ме нахрани, хем ще ми плати. В никоя таверна няма такова меню. Глупави, глупави хора!

Вълчо се скри близо до входа и прочисти гласните си струни. Смяташе артистично да заблее като козле и да примами глупавото животинче да се пъхне само в изгладнялата му паст. Ух, Вълчо, Вълчо! Че какъв актьор си ти?! Но на Вълчо хич не му и пукаше. Навсякъде другаде този номер нямаше да мине, защото простодушният гладник въобще не можеше да се преструва, но не и на Маяковски! И „Лунната соната“ на Бетховен да беше изсвирил през зъби вълкът, козлето пак щеше да чуе жален призив на козичка в беда и щеше да се втурне да я спасява със златните си резци.   Защото това си беше наумил да наподоби вълкът и това чу козлето.

  То се казваше Мусолини, но не говореше италиански. Говореше само козешки и благодарение на чудния въздух на Маяковски дори Мусолини би го разбрал, ако изблееше в ухото му. Но Мусолини почиваше (дали в мир, е друг въпрос) някъде далече, далече, а тук беше вълкът, който блееше сърцераздирателно. Поне така се струваше на козлето, а нашият пишман актьор само се дереше от вой и ръмжеше, но Мусолини чуваше нещо съвсем друго. Какво да се прави? Всички понякога имаме склонност да чуваме това, което ни се иска, а не това, което е в действителност. Да не съдим строго малкия Мусолини!

  Той беше кръстен с това знаменателно име, защото се беше родил в черна „риза“1 и имаше кафява козина с едно бяло петно под опашката. На галено му викаха Мус, което пасваше идеално. Мус беше родом от Града на козите със златни зъби в област Седмовръх, който нашите пътешественици щяха непременно да посетят, ако извънредните обстоятелства не бяха ги принудили да летят с мигновената шейна на Снеговей. По същата тази причина гостите на Маяковски пропуснаха да видят и прочутото село Зайча сянка и да се разходят из Пазара на вещиците. Може пък някой друг път!

Родителите на козлето се бяха преселили, заедно със седемте си козлета (упс!) във фермата на Пушкин, когато нямаха още и годинка (козлетата, не родителите) и те израснаха (пак козлетата) заедно със седемте вълчета на госпожа Зъбла Вълчотрънска и бяха станали приятели. Играеха си безгрижно из заснежените полянки край Пияна, къпеха се в топлите ѝ, ухаещи на развалени яйца води, организираха си състезания по голфстрийм, а после тръгнаха заедно в селското училище, където госпожа Зъбла беше учителка.

  А сега Вълчо – изедникът му неден, смяташе да схруска за закуска най-добрия приятел на своя Гълчо – Третото вълче. Съвсем се беше разхайтил оня ми ти вълк в отсъствие на господаря си!

  Блее си той блее си от пещерата, а Мус припка с все сили към него. Приближи се козлето до пещерата, откъдето се чуваше блеенето, обаче не влиза хитрушчето, ами първо пита. Че кой го знае какво се крие в оная тъмна дупка? Приятелче караконджулче или страшен и незнаен враг? А Вълчо артистът му отговаря – в стихове. Че какво ще е това представление, ако не е пиеска в стихове, която да затъмни дори и Шекспировите трагедии?

  И тъй, между вълка Вълчо и козлето Мусолини, рано-рано преди закуска, се разигра следният диалог:

 

  Козлето (разтревожено):

  Кой за помощ тука блее?

  Сякаш е в беда и крее?

 

  Вълкът (жално и треперливо):

  Аз съм мъничка козица,

  с две рогца съм и с брадица,

  паднах тука в пещерата,

  счупих си крака, горката.

  Кой ще дойде да ме вдигне,

  че до селото да стигна?

 

  Козлето (наперено):

  Ще те отърва, козичке,

  Пò съм силен аз от всички,

  с теб на гръб аз път ще бия

  чак до някой чекръкчия!

 

  Вълкът (радостно):

  Живо да си ми, козленце!

  Силно си ми ти, братленце!

  А на силата велика,

  добротата ти – прилика.

  Бързо влизай в пещерата,

  избави ме от бедата!

 

  Козлето (след миг размисъл):

  Влязло бих, коза, веднага,

  че защо ли да отлагам,

  но научих аз в школото,

  да съм предпазлив в живота.

  Нека първо да те питам,

  да те питам и изпитам,

  както Зъбла ме научи,

  зло на мен да се не случи.

 

  Вълкът (хлопайки безшумно със зъби):

  Питай, мъничко козленце,

  питай, храбричко братленце,

  ала Зъбла ти не слушай –

  в къщи тайничко тя пуши,

  а в школото на децата,

  заклеймява пред дъската

  от цигарите вредата.

 

  Козлето (подозрително):

  Откъде за Зъбла знаеш,

  ти, козичке, с глас омаен?

  По кюшета и дувари

  май слухтиш, където свариш?

  Аз познавам ли те, како?

  Мусолини съм аз – Маков,

  мен ме знаят долу всички –

  и вълчета, и козички.

  Край Пияна аз живея

  пия, хапвам зоб и блея.

  Ти коя си, вече съмна?

  Как попадна тук по тъмно?

 

  Вълкът (изгубил търпение):

  Същество съм аз незнайно,

  личността си крия в тайна,

  но за тебе съм козичка,

  твоя весела сестричка.

  Хайде, влизай в пещерата,

  имам зор – болят краката!

 

  Козлето (дърпа се уплашено от входа):

  Тъй ли рече ти: краката?

  Бе един, сега си патят

  всичките крака, лъжата

  май ти хванах опашата?

 

  Вълкът (хвърля моркова и грабва тоягата – фигуративно):

  Аз съм звярът Пус-Кръвчица,

  ще те схрускам до костица,

  ако бързо от гората

  ти не влезеш в пещерата.

  Ще те глътна на парченца

  в изгладнялото гърленце.

  Марш! Ела да ме спасяваш,

  спирай с мен да се задяваш!

 

  Козлето (решително):

  Зло си ти, опасно става –

  няма аз да те спасявам.

  Ще си плюя на петите

  и ще бягам в долините –

  по-далеч от пещерите.

  Няма днес да се облажиш,

  че си тук ще те изкажа.

  Ще ти прати Чун потеря,

  бързичко ще те намери.

  Ако само ме докоснеш –

  цял живот ще зобиш постно

  в страшна като гроб тъмница –

  ти си вълк, не си козица!

 

  Разбрал, че е разобличен и уплашен, че Мус ще го види кой точно е и ще се оплаче от него на Зъбла и на Чун Ван, вълкът отскочи назад, хлопна вратата на Стаята със съкровището, която вече беше Стаята без съкровището, залости я с един клон, който се въргаляше наоколо, и се облегна треперещ на студената стена.

  Козлето изблея няколко пъти и след като никой не му отговори, спокойно се отдалечи надолу по хълма, подскачайки в снега и пеейки безгрижно:

 

  Бод-бод с рогцата,

  рит-рит в сурата –

  къш-къш лъжата!

  Беж-беж в горица,

  хруп-хруп тревица,

  пий-пий водица,

  пей-пей душица!

 

  Тъй де! Няма само Вълчо да е и музикант, и стихоплетец. И нашего брата козлетата имат гласове в гърлетата!

(Следва)

 

---

1. Да се родиш в риза – някои бебета се раждат с цял мехур с околоплодна вода и те се смятат за късметлии в живота; 2. Доброволната милиция за национална безопасност, известна още като Черни ризи – паравоенно крило на Националната фашистка партия. Нейните членове се отличават с черните си униформи (моделирани по тези на ардитите, италианските елитни войски от Първата световна война) и лоялността си към Бенито Мусолини („Дуче“), лидера на италианския фашизъм.