Безсъние

   Беше тъмно. Въздухът тежеше. Голямо, затворено и студено пространство. Само шумът бе постоянен... Капката се носеше стремително надолу към земята и с бясна скорост се разбиваше в камъка. Приземяването беше с отзвук и разплискване- като куршум разцепващ мишената си, разпиляващ остатъците на плътта... И това се повтаряше неумолимо всяка секунда... като камертон.

   Тя плахо стъпваше- притихнала и уплашена от тъмнината. С едната ръка се държеше за скалата. Търсеше лъч светлина, който да я упъти, ала намираше само мрака, който главата ѝ мъти. Беше я страх, но вървеше напред и нито крачка назад. Бягаше от този пронизителен звук разлят... Но ароматът ѝ беше познат- гъст мокър въздух и водна мъгла. Сигурно беше в пещера. Протегна ръка напред във въздуха тъмен, ала стъпи накриво върху камък стръмен. И изпищя.

   - Дека си, дѐте?- чу се глас.

   - Кой си ти? Кой ме вика? Познаваш ли ме?- зашепна уплашено тя.

   - Даника, дѐте! Ѐла при мене и че видиш свещта!-тя изохка, изпъшка, но продължи- Силата те тебе държи! Не бой се и ѐла!

   Сега тя реши да използва и двете си ръце- къде на четири крака, къде на колене... Но усети ръб и зави зад скалата. И наистина по-светло стана. И една сянка видя тя в далечината. Тръгна към нея. Приближи се.

   - Коя си ти?- извика Дани- Покажи се!

   - Не ме ли позна?- отвърна жената, която в момента пред нея бе само силует- Знаеш ме мене ти, замисли се, Даника!

   - Ти си... протегна ръка към нея... Баба Нада?!

   - Тъй ти ме знаеш, тъй ме знаят и хората! Зова се тъй- да!

   - А защо си тук? Защо аз съм тук?- малко по-уверено започна тя.

   - За да разбереш!

   - Какво да разбера?

   - За да се отървеш!- повтори настоятелно възрастната жена.

   - От какво? Не те разбирам!

   - Че ме разбереш!- натъртваше края на думите тя- Чувай ме мене сега много внимателно!

   - Слушам те...

   - Шшшш!- прекъсна я баба Нада- Не! Не ме!... Затвори очи и те така ме виж! Знаеш дека си! Ти принадлежиш му на това място! Ти си част от него и то е част от тебе! Усети го, докосни го. Нека влезе в тебе и те изпълни цялата! То е твоята сила! То е твоята смелост! То те прави красива, ама и много дива! Заслушай се, момиче... Само ще ти то проговори...

   Дани свали ръцете си надолу. Малко по малко отпусна и тялото си. Изви глава назад и се заслуша в тишината. А тя наистина ѝ беше позната. Сега вече чу и водата. Усмивка прибягна по лицето ѝ. Сякаш порите по кожата u се отвориха. Усети топлина. И по-светло стана. Сякаш Слънцето влезе. Капките продължаваха да рушат скалата, но не се разбиваха в нея вече, а я галеха.

   - Дѐте! О̀твори очи!- Дани го направи. И когато го направи, около нея лумна огън- от фигурите издълбани в стените- Сега знаеш дека си, нали?

   - Аз... Пещерата?!... Толкова ми е позната!... И да, вече знам къде съм! Но- зачуди се тя- Бабо?! Сънувам ли?

   - Не, уви! Тебе дѐте те боли! В безсъница отдавна си ти!

   - Не те разбирам!

   - Даника! Цвете Орфеево!- извиси глас жената.

   - Как ме нарече? Кое цвете изрече?- изуми се тя.

   - Тъй ти казвам, както се зовеш! С Неговата кръв във вените течеш! Още ли ме не разбираш, или нѐ щеш?

   - Как искаш, бабо да те разбера?- извика Дани леко ядосана вече- Последното, което помня е удар по главата. Той ли ме доведе тук? При теб?

   - Той? Или... Той? Ха... Една̀ж той те доведе тука- да!- започна тихо тя- Една̀ж преди месеци два. Сега ударът му те доведе при мене, ала след това... баба Нада я погледна и си замълча.

   - След това, какво? Кажи ми! Не ме мъчи!

   - След това че си при него! Не те мъча аз! Сама се измъчваш, но само защото те така пожелаха!

   - Те? Кои са те?

   В този момент земята под краката им се завъртя. Стените се разтресоха. Водата подивя. И изригна като вулкан- воден ствол на дърво от земята, към небето. Баба Нада се доближи до нея. С трепереща ръка я помилва по лицето. Тя затвори очи. И заговори с глас... мъжки глас.

   - Дани, дъще моя!- тя се разплака, защото това бе гласът на Мирослав. Това бе гласът на баща ѝ- Липсваш ми много и те прегръщам сега- бабата я прегърна, Дани също отвърна- Не се вини за мене! Ти си жива, а до тебе и аз ще бъда жив... винаги! Ще усещаш, ще ме чувстваш! Ще си поплачеш и мислено ще ме прегръщаш! Но сега не аз съм важен, дъще, а ти! За туй се върни и им помогни! На майка си, на брат си и на всички тия, дето тръпнат за тебе!

   - Наа... На майка ми? На брат ми?

   - Да, Дани! Очите ти ги видяха, паметта ти не ги позна, но нима сърцето ти вече не ги разпозна? А много сърца бият за тебе, Дани! И само едно черно ти донесе толкова рани. И сега то е около тебе! Насили се и спомни си, кой го крие в себе си! За сега толкова от мен, дъще моя! Успокой се, усмихни се, помисли си... Прости си! Обичам те, Даника!

   - Не, татко, не си отивай!- но баба Нада рязко се дръпна назад.

   - Не тъгувай, дѐте, не повехвай цвете!...

   - Ако имах само още малко време!- триеше сълзите си тя.

   - Времето дар не е! За тебе то е наказание. Душата ти обаче жилава излезе, а сърцето силно. Диво и необуздано- да, ама пълно с доброта! Погледни натам сега!- и ѝ изви главата. Дани се ококори- Той тебе чека отдавна...

   - Мите?! Мите, това ти ли си?- момчето отсреща се усмихна.

   - Дани?- и се затича към нея. Прегърна я. Хвана я за ръката и я заведе отново до стената, онази... неговата- Помниш, нали?- и сложи ръката ѝ на тризъбеца- Ти ми го показа, ти ми разказа за него!

   - И сега я че ви го покажем!- зад тях стоеше вече баба Нада, но някак малко по-висока, не превита, малко по-млада, а не сбръчкана и свита... Митето малко се уплаши и направи крачка назад зад Дани Не бой се, момче! Я не съм опасна... Е, поне, не за малки деца.

   - Коя си ти?- попита той.

   - А ти кой си? Знаеш ли?

   - Аз съм Димитър!

   - Не, момче!- и го хвана за ръката. Погледна го право в очите и сложи ръката му върху острието на зъбците- Ти си нейният спасител!

   - Аз ли, бе, бабо?!- изуми се той.

   - Ти ами! Ония светли денове, кога се запознахте, ти знаеше, че не е позволено, знаеше и че е забранено, ама го скъса, гледах те от далеко я!- малкия съвсем се изуми- Но знаеше, че ѝ требе и че че я спаси! Знаеше, че тя е то! И ти стори много добро! И двамата сега заслужихте дара...

   - Дар?- изненада се Дани.

   - Ти си го пожела, дѐте, той също! Ти беше вече там, ама той не.

   - Била съм там?

   - В един сън наяве много лош... Да, дѐте... Дръж ме сега, че ме не държат нозете!- Дани и Митето я хванаха от двете страни. Тя заби тояжката в земята.

„На тебе съдбата много ти взима,

ала дарове получи от трима...“

   От очите ѝ потече кръв. Разтрепери се. Сякаш получи гърч. Понечиха да ѝ кажат, но тя ги стисна силно и не ги пускаше.

„... От конска опашка- Прабългарска сила, От Славянско непокорство, хитрост си скрила, От тракийското „злато“ най-ценното си свила, от тракийското вино най-сладкото си изпила! Нов живот ти дадоха и главата ти изтриха, но душата и сърцето ти спасиха!

Вратите към тях ти отварям, себе си зад тях затварям!

   Пусна ги... и двамата. Пак беше онази... същата. Доближи се до Даника, надигна се на пръсти и я целуна по челото, без да отвори очи. След това тихо ѝ прошепна:

   - Някога накарах майка ти да избега и далече да иде в Славянската планина. Брат ти беше в нея и я накарах да остави тебе и баща ти, докато отърве се от злото що я дебнеше.... Вече знаеш коя съм! И че враг не съм ти! С теб ни предстой среща последна, ала среща за мене най-ценна! А до тогава... Ще знаеш добре врага си!- и се отдалечи назад и от двамата.

„На тебе съдбата все още ти взима, спаси те един и защита ти даде от трима!...“

   В този момент тризъбецът светна. Скалата потъна назад. Извиха се стълби надолу- без видим край. И двамата тръгнаха към непознатия свят. Беше стръмно и мрачно в началото. Но когато се понесе самодивската песен, пътят им се освети. Водни стъпки проходиха пред тях. Малко по малко изчезна техният страх. Тесен в началото, сега пътят се разшири. И една голяма каменна зала пред тях се разкри.

   Кръгла маса в средата, а върху нея- меч, змия от дърво и локва вода. Дани и Митето не знаеха какво да очакват. Той я стискаше силно за ръката. Доближиха се до масата. Нямаше никой. Не се случи нищо. Но тъмният срещу тях коридор вещаеше нещо. И когато момчето посегна към меча... Конски тропот и метален гръм на подкови. От тъмният коридор срещу тях, се задаваше някой. Не! Направо летеше. От конските ноздри огън пращаше. Той беше на гърба му. Вече беше толкова близко, когато скочи, превъртя се във въздуха и падна на колене пред тях. И дори така, бе малко по-висок от нея. Протегна ръка с излятата върху нея кожена ръкавица и извади камшик от конска опашка. Без да поглежда, подхвърли с него меча във въздуха и го прибра в ножника. Изправи се, наби крак и свали качулката си.

   - Здравей, Даника!- с гръмовен шепот каза той. Тя се опита да затвори устата си и да преглътне, но се задави- Здравей, мой смел малък приятелю!- и леко се поклони и на Митето.

   - Аааа... Вие кой сте, господине?- осмели се пръв малкият.

   - Див Прабългарин!- изплю Дани, сякаш без контрол и скри с длани устата си. Изненада се сама на себе си.

   - Точно така, Бързонога! Ти знаеш кой съм! Удиви ме още в момента, в който те видях, макар и полумъртва! Погледни ме отново в очите и му кажи!

   Тя вдигна глава и изви поглед към него. Ах, как светеха тези очи, какъв огън гореше в тях. Два пламтящи въглена, които се гонеха непрестанно, красяха божественото му лице, което въпреки, че вече не бе скрито от качулката, никога не можеше да се види цялото. Държеше в любопитство и очакване отсрещния винаги.

   - Това, Мите е Прабългарският Победоносец! Това, Мите, е Алп Ба̀рин!- вече се втренчи в него тя.

   - А ти доказа, че си най-смелият ми воин, Даника!- отвърна той и отново леко се поклони.

   - Чак пък толкова!- чу се ехидно нежен глас и локвичката на масата бавно се издигна нагоре, удължи се, завъртя се като центрофуга и се превърна в цяло водно торнадо. От него се формира нежната ѝ снага. Венецът от житни класове, красящ като корона главата ѝ, сега бе украсен и с лозови листа.

   - Ти си Славянската водна стихия!- тихо каза Дани.

   - Ааа, така значи!- стрелна се тя към нея- Мен бързо ме позна! Или си върна пам...

   -Не, Вод Стий!- прекъсна я Даника, като се извърташе заедно с нея, а тя буквално се разпени. Барин се подсмихна- Силата на водата се владее до съвършенство от Славянския народ, но само женското непокорство и неукротим чар са достойни, за да я подчинят на себе си.

   - Амиии... Ти и умна си била...

   - Умна съм била? Мъдра съм сега!- мехурчета пак изпълниха лицето на славянския дух.

   - Достоен съперник си имаш, Стий!- с глас се разсмя Победоносецът. Змията на масата се съживи. Заусуква се на спирали докато увеличава дължината си. Изпъна се нагоре и застана срещу Митето, Дани отиде до него. Змията отвори устата си, зъбите блеснаха. В този момент, обаче, той скочи върху нея и заби тоягата върху главата ѝ. Тя изплези език, вдърви се и зави опашката си около тоягата му. Наметката му бавно се изхлузи от масата зад него. Той застана срещу нея.

   - Ти издържа, Даника!- тя се стъписа- Орфеевата кръв е жива, жива в теб! И ако все още се съмняваш в това, погледни се!- тя инстинктивно посегна към лицето си- Неее! Не там и ти го знаеш!

   - Кой си ти?- едва доловимо прошепна тя.

   - Само мен ли не позна?

   - Тракиец си, знам!

   - Така е!

   - Ами змията? Ти я удари!

Точно така продължавай, Даника! Вече се сещаш...

   - „Зъм“ и „Удрос“... „Змия“ и „Удар“... Ти си лечителят!- ококори се тя! Ти си Зумудрос! Значи тя...

   - Шшшш!- сложи той пръст на устата ѝ- Не сега!- другите се спогледаха- Е, всички сме тук! Можем да започваме!

   - Какво да започваме?- попита Митето.

   - Искаш да знаеш на къде отива водата? Нали, Димитър? Защо изчезва и къде се крие?- продължи тракиецът.

   - Да, да, много искам!- зарадва се искрено той- Ще изпълним мечтата си, Дани!- тя го гушна.

   - Съвсем скоро ще разберете и двамата!

   - Но преди това... намеси се Стий... Ще трябва да разкриете загадката.

   - Ела, Даника!- извика Барин и ѝ подаде ръка- Елате с мен!- и тръгнаха по тъмния коридор. Шпорите на ботушите му разпалваха камъка. А из под искрите се виждаха плитките от конска грива. Изведе ги пред една стръмна скала, а между нейния ръб и това, което се виждаше от другата страна, зееше пропаст.

   - Трябва да преминете отсреща!- каза Славянката.

   - И как ще стане това?- със страх попита Митето.

   - С наша помощ!- каза Барин и клекна до него- Виж сега! Пътят, който сами ще съградите стои стаен в сърцата ви. Той е оплетен от хората, които са свързани с вас. И всяка вярна стъпка ще изгражда по едно стъпало пред вас. Само така ще стигнете до дървото отсреща! А първото стъпало, си ти!

   - Аз?- изуми се той.

   - Да, малък Димитър!

   - Как така? Кой?

   - Твоят баща! Първата стъпка е с твоят баща, Мите!

   - Ти от къде знаеш за него?- Барин леко се усмихна.

   - Помогнах му в момент, когато имаше нужда.

   - Знаеш ли?- каза момченцето- Той беше изчезнал, но се върна при мен!- Дани се стъписа.

   - Наистина ли, Мите? Кога?- попита тя.

   - Съвсем скоро, преди три дни! И каза, че ти...

   - Хайде, хайде! Няма цяла нощ да стоим тук заради вас!- отново се намеси Стий.

   - Хайде, момчето ми!- каза Барин- Само прошепни името му!- той отиде с крачка напред до ръба, а гигантът сложи ръка на рамото му. Митко тихичко прошепна:

   - Боян!- и наистина. Вода пропълзя от ръба на скалата и сякаш закачена за нея, си направи път и изля стъпало.

   - Сега стъпете!- каза Зумудрос- Ти си, Даника! Следващата стъпка е любовта! Прошепни името ѝ. Тя го направи. И отговорът явно беше верен, защото се появи второ стъпало.

   - Следва врагът ти, Бързонога!- продължи Барин- Той е до теб и те трови с дъха си. Тук Даника постоя на едно място, не се сещаше за нищо и определено се уплаши. Ръцете ѝ се изпотиха и разтрепериха.

   - Само буквата му, Даника!- провикна се Барин, а Стий го лисна с воден шамар. Но и това не помогна. Даника се обърна с лице към малкия. Прошепна нещо... и полетя надолу в пропастта...

   - Даниии! Нееее!- извика Митето и се втурна към нея. Изтегна максимално тялото си и сякаш заби пръстите на краката си в края на водното стъпало, но я хвана.

   - Не мога да се справя, Мите!- разплака се тя. Не се сещам!

   - Е, браво! Справи се с онзи нахален човек в пещерата и направо все едно си го нокаутира, помогнала си на баща ми, а тук се предаваш! Моля те, Дани!- Димитър я погледна право в очите-Недей!- и стисна още по-силно ръката ѝ.

   - Тялото ти е белязано само с неговата буква!- гръмко разнесе гласа си Зумудрос!

   - Буквата не зная, ала тялото ми е цяла „Рана“!- изкрещя Даника. И този път воден лъч върза краката ѝ и я върна на моста при момченцето. Митко я прегърна.

   - Сега ще ти помогна със себе си, Даника!- извика Барин, който беше „погалил“ Стий с конския косъм и тя не припари дори, за да го пипне повече!- Дарът ти... Бързонога...четвъртото беше лесно, нямаше нужда дори да го зове.

   - Последното стъпало- продължи Зумудрос- Е на приятел! Много скъп и толкова искрен, че се отказа... заради приятел!- Дани подаде ръка на Митето и се засили напред, той се стресна.

   - Давай, момчето ми, вече сме почти от другата страна! Вярвай ми, аз съм до теб! А той е и твой приятел, помисли си!- той разнесе погледа си в посоките, мислейки и... се ококори- Позна го, нали?- каза Дани и му намигна. Засилиха се и скочиха, а тя изкрещя името!... И водата ги понесе бързо напред. Издигна се, направи висока дъга, успокои се пред дървото и ги свали. А не бяха мокри. И капчица не бе потънала в тях.

   В този момент тримата вестители изчезнаха. Дървото пред тях засвети ярко. Имаше пет клона. Понесе се мелодия на арфа, а с нея се понесе и глас:

   - Думата, която построи ви моста, направи всички клони на Дървото достъпни пътеки за вас. Да, водата с която те са съградени, е пътят по който водата отдолу поема. Разделя се на пет и се слива в един. Неизвестната мистерия за всички хора по света, за вас вече не е тайна. Лъчът, в който се сливат ръкавите на реката, е на онзи, що е покровител на светлината, а името му краси и планината, която царството му е. За това реката „Дяволска“ се зове, домът ѝ също. Влезте в ствола на Дървото, изречете името му, и всеки ще се върне там, където е завършил, само... за да започне отново...

   - Даника!- гласът сякаш влезе в главата ѝ- Снощи имаше битка между Тъмните* и Светлите*... Алпи.

   - И кой победи? Спечелиха, загубиха, но... кои?- попита тя.

   - Които победиш ти!- отвърна гласът.

   - Как да го направя, аз съм тук сега?

   -Твоето Безсъние свършва с нощта. Влез в ствола на Дървото, тракийска българска Славянке! Прошепни името му и ще се върнеш при „поробителя“ си!

   Дани хвана Миетето за ръка. Изкачиха стъпалата. Той я погледна питащо: „Знаеш ли кой е това? Знаеш ли за кой говори гласа?“ Тя му се усмихна и кимна. Влязоха в стволовия водопад. Тя изви глава назад. Водата течеше на обратно- от краката към главата. И пареше. Сякаш изчистваше като с белина това, което не трябва да е там... по тях. Косата ѝ се позлати.

   - Балис*!- прошепна Даника.

   - Гордея се с теб, внучке моя!- каза гласът- Сега върни живота си, а с него и Светът... на който със сигурност принадлежиш!

   - Спечелиха или загубиха? Тъмните или Светлите?- извика за последно тя.

   - Отвори очи и ще разбереш!... Събуди се, Даника!...

   Тя отвори очи. Отново беше тъмно. Но този път можеше да вижда... поне силуети. Столът, на който бе вързана, стоеше върху пръст- сравнително прясно отъпкана. Възелът беше здрав, невъзможно оплетен, а раменете ѝ силно извити назад. Наведе се напред, за да падне качулката върху главата ѝ. Болката беше позната. Срещу нея имаше малка дървена масичка, а на нея цветя... увехнали, изсъхнали, изоставени. Даника чу стъпките му и отново се облегна.

Той дойде срещу нея. Изпъна ръката си нагоре и метна нож. Той се заби в масичката. Когато стигна до нея, си го взе обратно и клекна срещу Даника. Повдигна брадичката ѝ с острието му.

   - Добро утро... Принцесо моя!- ехиден и мазен глас се разля покрай ушите ѝ.

   - Утро?- отвърна му тя саркастично.

   - Дори под земята, където ти е мястото- да!

   - С теб не се ли срещнахме... скоро?- попита Даника- В онази вечер ти ми подаде ръка?

   - Нима?- закани гласа си той- Ръка, която ти отхвърли отново!- тук той изкрещя- Както и да е!- и отново сниши тон, прокара плоскостта на ножа по белега на лицето ѝ- Поспа си достатъчно, Принцесо моя! Дори за момент си помислих, че съм прекалил с дозата! Усети ли хладината на върха ѝ? На иглата?

   - Каква е играта? Твоята?

   - Играта?- подигравателно повтори той.

   - Какво съм ти направила? Защо съм тук?

   -Хммм!- той се изправи- Играта... Правилатааа... Ще си поиграят с главата ти? Може би още не знаеш коя си? И аз искам да разбера точно това? А междувременно... може би наистина ще се запознаем!

   - Аз не те познавам!- отвърна провокативно тя- И не съм сигурна, че искам!

   - Ще разбера съвсем скоро това! Все пак не мога да си позволя да подценя ума ти, макар и в мътната ти глава... Всъщност- как оживя?... Няма значение- и до там ще стигнем!... Приготвил съм ти нова игла... пълна с... това!- и хвърли в краката ѝ едно цвете.

   Даника напрегна вените по лицето си. Извади гневът в очите си, а знаеше, че в този момент трябва да се успокои. Вдиша дълбоко. „Вече знам какъв си! Не знам още кой си!... Но знам коя съм аз!“- тези думи отекваха в главата ѝ...

*Балис- тракийски Бог на Светлината

*Тъмните и Светлите- Преди битка с врагове на Прабългарите, Алп Ба̀рин изправял един срещу друг Тъмните и Светлите Алпи. Победят ли първите- предстоящото сражение ще претърпи загуба. Победят ли вторите- битката е спечелена...