30 июн. 2013 г., 15:16  

+359 

  Проза
936 1 4
8 мин за четене

  Таксиметровият шофьор погледна километража и усмивка пробяга по лицето му. Запали червено Марлборо и пусна радиото. В късната емисия обсъждаха липсата на работещо правителство вече втора седмица и неспирните протести по софийските улици.

-          И ти ли си от заблудените овце, които си мислят, че ще променят нещо? – безразлично подхвърли шофьорът на младежа до него.

  Въпросът увисна в пространството сред цигарени изпарения. Вниманието на клиента му бе изцяло заето от тъмните жилищни сгради, в които бе вперил питащи очи. Таксиджията сви рамене и хвърли цигарата през прозореца.

-           Спри ! – изкрещя внезапно момчето и шофьорът закова колата на място, очаквайки поредния разсеян пияндурник с черни дрехи, изскочил на пътя.

  Улицата пред тях бе празна. Младежът изскочи навън в мига, в който колата замря. Таксиджията се замисли дали да не му извика, но забеляза излегналата се на задната седалка раница. Може да му се е допикало, а може и да е видял призрака на прабаба си! Знам ли?

  Зарея поглед из мрачните небеса, които щяха да му подскажат какво да купи на жена си за рожденния й ден след днешната голяма надница. Раздрънканата жълта Дачия бе спряла до магазин за врати.

***

  Филип не можеше да отдели поглед от десетките висящи на нещо като куки врати. Дали не са въжета? Цял живот бе живял с метафори и умишлено търсеше символи навред, които да му предскажат следващата стъпка. Дали да прекъсне Европеистика след първата година? Дали да не се прибере у дома във Варна? Дали да продължава безплодната връзка с Мария? И точно сега, когато реши да замине и какво...магазин с врати! Съвпадение? Не вярваше в такива. Направи крачка напред.

  Магазинът не изглеждаше по-голям от стаята, в която живееше. Забравена (или не?) крушка хвърляше мъждива светлина и придаваше злокобно усещане. За миг му се стори, че вратите се полюшват и през процепите на ключалките се процежда светлина. Сърцето му захлопа и той пристъпи към входа, на който бе закачена месингова табелка, гласяща:

 

Европа-стил

Врата за всеки дом

Работно време: От Понеделник до Събота: 10 –  часа.

 Не обърна внимание на липсата на краен час и без да се замисли натисна дръжката на вратата. Отворена. Обърна се и хвърли поглед към пушещият таксиметров шофьор, който продължаваше да зяпа синьо-черните небеса. По радиото говореха за бягащите от страната млади хора.

  Луната се бе скрила зад тъмни облаци, когато Филип влезе в магазина за врати.

  ***

  Крушката премигна, но нито аларма се включи, нито заспал служител някъде отзад се стресна. Филип бе напълно сам. Имаше зелени, черни, червени врати, метални и дървени. Една му се стори доста скъпа и реши, че дървото е махагон. В дъното зад висящите като обесени мъртъвци врати се различаваше малко бюро с компютър. Прекара няколко минути реейки поглед по повърхността на касите. Не знаеше, какво трябва да се случи, но нещо му подсказваше, че няма да чака дълго. В отговор, дрезгав глас раздра сюрреалистичната тишина.

-          Ами Европа? Какво мисли Европа по казуса?

   Филип подскочи и усети сърцето си в петите. Сигурен бе, че звукът идва от изчистена метална врата вляво от него. Практична, семпла врата, която в момента пред очите му се отваряше бавно, бавно, докато накрая не разкри миналото.

  Стая с модерни столове, всеки от които снабден с плоскост за писане. Клюмнали глави, в които разпозна бившите си колеги от университета. Достолепна лекторка с посребрени кичури и електронна цигара в ръка сочеше таблица със социологическа статистика.

-          Ти, да, ти с черната фланелка! Какво мисли Европа според теб?

  Филип видя нескопосано вързаната си на опашка коса. Успя и да прочете заглавието на книгата с омачкани корици пред себе си - „Творческо писане”. По-късно се наложи  да се подстриже, когато започна работа. Година и нещо пазеше торбичката с коса, прилежно закътана в дъното на гардероба под тонове излишни дрехи. Трудно слагаше край и това си е.

  Вратата се затръшна и издиша кълбета от дим, които отказваха да се разтворят сред сумрака в магазина, а заедно с тях в мислите му отекна женски шепот: Запиши мамче Европеистика...

-          Съжалявам, не съм искала.

  Обади се червена, украсена с геометрични фигури врата. През процепа надникна неоправено легло, на което лежеше момиче с разхвърляни по голите  рамене къдрици. 

-          Никога не съм си представяла, че ще го направя, да знаеш. Но нещо се случи между нас и...не може ли да го забравим?

  Филип отмести поглед и се видя, седнал на фотьойл в другия край на стаята. Очите му преливаха от болка и гняв. До него на масата лежеше „Любов по време на холера” и гордо извисяваща се, полупразна бутилка уиски. Чаша нямаше.

 Точно преди вратата да се затвори завинаги (дали?), си спомни как безумно вярваше, че жените обичат мъже с големи мечти. Вече не смяташе така.

-          Мисля да си купя ново Ауди А4, какво мислиш? ... Запиши Европеистика, звучи престижно....Само два пъти съм била с него, признавам си...Ами Европа?

  Тишината на магазина се изпълни със скърцане на отварящи се врати, през които във Филип се взираха лица от миналото, лица от настоящето...празни погледи, тежки думи, блянове и обещания...

  Запристъпва бавно назад към изхода. Лицата го гледаха с питащи очи. Искаха отговор и то сега! Филип усети студената дръжка на входната врата. Капчици пот замъглиха погледа му, но все пак видя как компютърния екран на бюрото се завъртя бавно към него. Мъж на средна възраст с чисто бяла коса и безумен поглед ръкомахаше пред малобройна тълпа. Празнота и робска примиреност бе застинала в очите всички. Филип се сети закъде бе тръгнал.

-          Казват, че А4 е стабилна кола...Не искам да се разделяме, не може ли да опитаме някак си....Запиши Европеистика...

  Идеше му да се разкрещи на всички призраци от гардероба на миналото. А какво искам аз? Пита ли ме някой, какво искам аз? Аз, аз! Искам да...

  Крушката премигна. Световете зад рамките се стопиха като картина на спрян телевизор. Вратите млъкнаха, но продължиха да се люлеят с мъртвешко спокойствие.

-          Стигнахме.

  Филип продължаваше да усеща вперени в него погледи през ключалките.

-          Момче, добре ли си?

  Екранът на компютъра притъмня.

-          Хей, ти!

  Филип усети нечия ръка, която го друсаше по рамото. Закашля се от изпълненото с цигарен дим купе. Стисна очи и когато ги отвори след миг-два, се вгледа в брадясалото лице на таксиметровия шофьор до себе си.

-          Стигнахме, ти казах. Добре ли си момче? Напушен ли си к’во? Ееех, значи, големи сте ...

-          Не, не съм – тихо отвърна – Не пуша.

-          Ок. 20 лева.

  Филип плати и отвори вратата на таксито.

  Терминал 2  

  Гледа известно време с питащ поглед неоновата табела пред себе си. Минаваше полунощ, а през въртящите се врати, все още хора навлизаха в приемната на летището. Пластмасови хори, с пластмасови мечти. Какво търсеха? По-голяма банкова сметка, може би ...кариера...сигурност и спокойствие, а може би ново Ауди А4! Неспирен поток от вещи и блага, които надали ще донесат така бленувания от Миг Джагър SATISFACTION!

 Какво, по дяволите правя тук?

  Тежестта на раницата, прехвърлена на едното му рамо го върна към реалността. В ръката си държеше самолетен билет.

Не! Не!

  Хвърли с погнуса пластмасовата си маска и докато я тъпчеше с крак, гласовете от миналото отшумяха. Запъти се с бързи крачки към автобусната спирка, където момче на неговите години се клатеше в ритъм с гърмяща от ушите му музика и пушеше.

-          Може ли една цигара – попита Филип и направи жест с ръка.

  Непознатият му подаде Виктори. Бългаски цигари. Филип седна на пейката и извади от раницата „На изток от Рая”. Осветлението не бе силно. Разтвори книгата, вдиша от отровата, наречена българска реалност  и с усмивка на лицето се зачете.

  Знаеше какво иска и което бе по-важното, знаеше къде го иска. Тук в България. Не знаеше как ще го постигне, но какво от това? Живота е един и трябва да е интересен и уникален. Всичко щеше да е наред, но дори и да не е, той не искаше да бяга повече от живота си. 

 Луната над главата му се подаде иззад облака и освети страница номер 359.

18.06.2013

© Страхил Събев Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Хареса ми това психеделично звучене, много талантливо, браво!
  • Поздрави и от мен!
  • Хубава, наситена, метафорична творба!
  • До болка ми е позната тази цифра 359. Носталгията е истинската цена на самолетния билет. Заминах преди 15 години, когато още нямаше терминал 2. Но не заминах от отчаяние. Тогава заминавахме с надежда, любопитство и от яд. Не трябва да се заминава от отчаяние. Моята комбинация ме постави в друга категория. Ако щеш вярвай но аз се смятах за колонист покоряващ далечни места. Винаги чувството, че България е там и аз мога да се върна, когато си поискам ми е давало сили. Не заминавайте от отчаяние. Заминавайте от яд. Не бягайте, но отивайте да покорявате. И нека винаги има код 359.
Предложения
: ??:??