Става 5. Следобед. Ноември. По средата. А-ха да се стъмни. Работа по улиците нямам повече. Искам вкъщи. Всъщност, първо искам да изпия няколко бири на спокойствие. Преди да е звъннал телефонът няколко хиляди пъти - "Мамо, може ли...?" 
      Изприщвам се всеки път, когато някой ме попита: "Мамо, ядосана ли сега или си в настроение?" Има два варианта на ситуацията. Първи - "двойки" и забележки. Втори - новоспасено животно. След милион инструкции, заплахи за най-страшни наказания и лишения, успехът в училище се повишава. Жестоко! Танцувам ритуално, в кръг, около бележниците на децата. Нощем, когато не ме виждат. Обаче... С животинският вариант няма оправия. Какви ли не гадини минаха през Къщата. Броих ги оня ден. Дванайсет за две години. Различни видове. От риби до куче. Единствено последният спасен се повтаря. Видово. Сега лежи в скута ми, мърка и дъвчи клавиатурата. И ръкава ми.  
     Хубавото на котките е, че търчат тихо. Ако не събарят предмети. И чаши. И кутиите на дъщеря ми с милион дрънчащи съкровища. И храната на кучето, която, кофти, сме забравили на достъпно място. Имам кухня с гранули. Добре, че се трошат, щото ако бяха стъклени топчета, досега да са ме настанили в Пирогов. Малката, невинна, току-що спасена от смърт котка, след три дни ядене, пиене и спане, се държи като маймуна и мяза на игуана. Образува бодли от върха на опашката до ушите. Това няма да го спомена в обявата за осиновяване. Опуленият поглед, тип "Аз съм малък и не разбирам", изобщо не работи, при условие, че го намирам в плика с боклук. Няколко пъти. Не, че рови в него за храна, просто пада там, защото не стига перваза на прозореца. Още. Бях забравила, че котките могат да се катерят по тапети и пердета. До днес. Пухъл и Мухъл /руска синя котка и кокер/ са в стрес. Седят в две кьошета като наказани. Единият съска и си пази опашката от ухапване, а другият не вижда малката, гадна заплаха и бива нахапан. 
     Полунощ. Двете ми деца спят щастливо. Сънуват тротинетки, сладкиши и зоопарк. Трите ми животни спят щастливо. Сънуват мишки, пръчки и мръвки. 
     Аз? Пия, пуша и пиша. Тихо. За пощенските кутийки така и не остана време.