Ден 3

Предишната нощ осъзнах, че имам нужда от сън, макар и да нямам тяло, което да зареждам с енергия, и мозък, който се нуждае от почивка. Въпреки това се върнах в парка и легнах на Прокълнатата пейка. Свих се сама в себе си и за миг се почувствах уютно. Така спях, когато бях жива. Беше ми хубаво след цял ден, изпълнен с премеждия и нерви, просто да се просна между завивките и да се свия като ембрион, забравяйки за всичко друго, освен собствените ми колена, докосващи брадичката ми.

Осъзнах колко ми липсва сънят. Конкретно сънищата. Сънувах много, невероятни шантави неща, но никога кошмари. Дали не бях сбъркана? Не е нормално да спиш спокойно всяка нощ, прегърнала сама себе си като бебе...

Заради липсата на сън или на сънища, сега, призори се чувствам уморена. Как ще изтърпя останалите 38-37 дни по този начин? Трябва да си намеря алтернативно занимание.

Днес официално смятам да е денят, в който най-сетне ще се изправя пред близките си. Лице в лице (в техният случай въздух в лице). Хубавото е, че няма кой знае какво да му мисля. Все пак няма да осъществим контакт, а само ще... ами общо взето аз ще наблюдавам, а роднините ми ще страдат.

Паркът се намира недалеч от вкъщи, но аз се тътря като охлюв. Все едно пространството е разтопен кашкавал, от който трябва да се измъкна. Вчерашната научена мъдрост изобщо не ми дава сили, даже напротив. Не съм сигурна, че изобщо си я спомням. Беше нещо за хората и живота...

Аз съм ходещо, пардон, реещо се разочарование на Вселената.

Потънала в собствените си мисли изобщо не забелязвам преминаващите през мен хора, заглеждащите ме кучета и врабчета, стоките, изложени по витрините и хич не се чувствам като част от едно общество, в което няма условия за влизане. Всъщност има само едно условие – жив.

Ето я и нея – улицата, на която се случи всичко. Оттук мога да видя сивият блок, претъпкан с еднакви тераси и тук-там ламинирани прозорци. Уличната лампа, до която най-невинно си седях, сега е безнадеждно килната нагоре с крушката. Прилича ми на танцьорка на танго, чийто партньор я е навел почти до земята. Точно там, където се случи всичко, сега има свещи и няколко цветчета. Прилича на градинка.

Тръсвам глава. Какво мога да очаквам, траурно шествие ли? Какво е смъртта на едно малолетно момиче, на фона на всички ужаси по света? Болните от нелечими болести, гладуващите, воюващите, жертвите на всякакви видове престъпления и тероризъм, самоубийците и старците...

Ето какво – три-четири свещички и няколко увехнали цветя.

Дано поне лампата да оправят.

Вдигам поглед нагоре и оглеждам, не съвсем с умиление, живописното ми кварталче. Една продълговата улица, пазена от две страни от тротоари и огромни блокове. Блок, блок, блок, блок. Само блокове, тротоари и улични лампи. Едно невероятно подтискащо място, където никой не иска да ходи и да живее. Защо тогава се преместихме тук ли? Доколкото си спомням началното ми училище бе наблизо.

Броя блоковете, навик от детството, докато стигна до нашия. Отличителни белези: никакви. Запъвам се пред масивната желязна входна врата и ми трябват няколко секунди да осъзная, че нямам нужда от ключ, за да вляза.

Неусетно преминавам през стената и започвам да описвам спирали, докато се насочвам към третия етаж. Става ми дори забавно, приятно е да летиш. Но когато си дух, това е нещо съвсем естествено, нещо, което не ти прави впечатление. Щеше да е далеч по-вълнуващо да съм човек и да летя със самолет или да скачам с парашут.

Ето го и него – третия етаж. Отличителни белези: три бели врати. На тази до стълбището е окачен некролог. Впивам очи в него като хипнотизирана.

През краткия си живот съм виждала много некролози. На баби, на дядовци, на лели и чичовци, на приятели... Когато бях малка попитах мама защо вече не виждам някои от роднините си. Тя ми каза, че смъртта ги е взела. Започнах да се страхувам от смъртта – за мен тя беше черен дракон с жълти зъби, който поглъща баби и дядовци. Имах нужда от доста време, за да се отърся от тази представа.

Избрали са снимката ми от Нова година. На нея, по изключение се усмихвам, а черната ми коса с бели връхчета блести от светлините в ресторанта. Лоша фотография. Аз боядисах връхчетата бели – стори ми се шик, докато не се видях в огледалото. Честно, ако просто бях лиснала една кофа паунова боя отгоре си щеше да се получи произведение на изкуството, в сравнение с мъртвешкия бял цвят.

Под инфото за името, датата на смъртта и годините ми е написано едно от онези сантиментални, но хубави стихчета, за които не съм сигурна кой ги измисля.

Странно е да гледаш собствения си некролог. Гадно е. Все едно гледаш документ, който те освобождава от задълженията ти на дишащо човешко същество. Все едно си официално изритан от света.

Успокой се, момиче, просто не му обръщай внимание.

Влизам.

Апартаментът си е все същият. Може би чужд човек би казал, че е притихнал, но аз не съм чужд човек. Все още съм пълноправен член на този дом, каквото и да казва некролога. В него не се споменават четиридесетте дни.

Дълъг коридор, осеян с врати. Врата за тоалетната, за банята, за моята стая, за стаята на брат ми, за дневната, за кухнята, за килера и за спалнята на родителите ми.

Сега като се замисля... да, притихнал е. Но не заради кончината ми, а заради липсата на човешко присъствие. Кой ден сме днес? Беше понеделник, когато се случи онази катастрофа... значи днес сме сряда. Сряда е работен ден. И учебен ден. А аз съм тъпа.

Макар че съм тъпа, ми става и обидно в същото време. Знам, че майка ми и баща ми са работохолици, но не могат ли да постоят малко вкъщи, за да помислят. Да поплачат. Да пострадат.

И пак съм тъпа. Хората, особено родителите ми, не искат да страдат. Те предпочитат да се удавят в работа, докато болката утихне. Винаги правят така. Това се случи и когато най- добрият приятел на татко, Серафим, почина от рак на белите дробове. Беше мъчение за всички ни, защото всички обожавахме Серафим. Посетихме го в болницата и видяхме един скелет. Но едни усмихнат скелет! Не се страхуваше, не се стресираше, не съжаляваше за нищо... само го болеше. Не беше женен, нямаше деца, но не защото не беше в търсене на Човека, а защото все още младееше.

Младееше.

След това баща ми се превърна в същинска машина. Почти не се прибираше, взимаше допълнителни смени във фирмата за кухненско обзавеждане и непрекъснато ни молеше да не го тревожим, защото имал „важно проучване” и какво ли още не. Мама, която е собственик на малка книжарница, също си измисляше някакви оправдания да не се вясва често. С брат ми, Стан, останахме единствените говорещи същества в апартамента.

Отивам в хола. Нищо не се е променило. Едно от пердетата виси килнато, допирайки пода. Върху масичката за кафе се вие застрашителна купчина списания на най-различна тематика за всеки член на семейството. Като връх на кулата върху списанията е поставен лаптопа ми. Тлъстият кожен диван е украсен от две безвкусни черни възглавнички, покрити с кучешки косми. Знам, че едната прикрива засъхнало мастилено петно. По тавана има черни петънца, оставени от подскачащото топче на брат ми. Ако повдигна крайчето на килима ще се задавя, защото мама все забравя да почисти прахта отдолу. Върху лавицата за книги, закачена на стената, няма книги, а само снимки в сребристи рамки. Също и статуетката на баща ми за „Служител на годината” (евтина изработка, няма нищо общо със златния „Оскар”).

В кухнята не ми се влиза. Това е единственото място в апартамента, където майка ми въдворява подреденост. Човек не се чувства уютно сред абсолютния ред.

Излизам от хола и без да знам защо се навирам в банята. Имаме вана. Мръсна е. Освен това вътре са изпопадали шампоаните и душ-геловете, които по принцип са подредени като войници по основите на ваната. Огледалото е зацапано.

Излизам и преминавам към следващата дестинация – тоалетната. Няколко ролки тоалетна хартия са подредени в пирамида по земята. Със сигурност дело на Стан.

Спалнята на нашите. Леглото е неоправено. Под възглавницата на тати се подава крайчеца на онази книга на Джон Гришам, която му подарих миналата Коледа, и която още не е започнал. Стените за покрити с гоблените на мама. Това прави в свободното си време – чете списания и изкупува гоблени. Огромният гардероб заема цяла една стена. С изненада установявам, че не усещам, а виждам малките кълбенца парфюм, които се носят из въздуха. Няма съмнение, че парфюмът е „Серпентин” на Роберто Кавали. Мама не обича скъпите аромати, но този ú  е подарък от тати за годишнината.

Заковавам се пред моята стая. Не би трябвало да ме е страх. Истината е, че ако има място на този свят, където да съм наистина желана, и където да принадлежа, то това е стаята ми.

Преминавам през вратата бавно, почти ритуално. Ето го моя свят. По-малък е от този на Стан и често е доста по-шумен. Намира се точно до перилното помещение и когато пералнята работи е почти невъзможно да се стои тук.

Нищо не е пипано, дори леглото си стои оправено с крак, както когато го оставих за последен път. То е двойно, защото много се въртя насън. Докато бях жива често ми се случваше падам от леглото и да се насинявам. Затова миналата година за рождения ден си пожелах по-широко легло.

Стените са празни, защото не обичам плакати и картини. Книги обичам. Затова имам една по- огромничка лавица за тях. Взета заедно с леглото, стаята е наполовина заета. Бюрото ми прилича на куклена масичка. Освен това е дървено, но не от скъпото дърво, а от огромното, ръбесто и миризливо дърво. Няма лампа, а само един куп учебници и тетрадки, пръснати химикалки и остатъци от гума.

Няма прозорец. Няма телевизор. Няма снимки. Няма нищо вълнуващо. Освен един призрак.

Приземявам се върху леглото си и започвам да се оглеждам наляво надясно, все едно съм извършила престъпление. Може би през някой от следващите 37 дни отново ще се върна в тази стая, но сега имам намерение да си тръгна.

Излизам в тъмния коридор. Остава единствено стаята на брат ми. Редно ли е да влизам? Той ме гонеше оттам приживе и макар че вече не може да ме пропъди... ами... това си е неговата собственост.

Майната му.

Влизам, но не така бавно, както в моята стая. Нищо интересно за момчешка стая – дрехи и чорапи по пода, безпорядъчно бюро и компютър, около който има „подреден” ореол. Вони на гел за коса. По стените има плакати на компютърни игри. Китарата му стои подпряна до прозореца (той си има прозорец), а в леглото му... има някой.

Двама някои.

Нещо космато се е проснало върху завивките, свито на кравай. Това е Саламчо. Козината му е шарена, различни нюанси на кафявото, като при всяко улично куче. Но такива шоколадови очи като неговите няма всяко псенце. Протягам ръка, за да го погаля, и наистина го правя. За моя изненада Саламчо вдига глава, размахва опашка и вдига поглед право към мен. Скача върху леглото и изплезва език. Опашката му се върти като перка на хеликоптер.

Засмивам се. Такова нещо ми направи впечатление и при гълъбите.

Саламчо не ме вижда, но ме усеща. И някак си знае, че това съм точно аз. Дали му става студено, когато го погалвам по главата? Дали усеща миризмата „все едно някой се е изпикал върху чорапите си”?

Кучето се втурва към издутата купчина завивки и чаршафи и скача отгоре ú. Стан (Станислав). Купчината се размърдва бавно и една дълга ръка, покрита със светли косъмчета, пропъжда Саламчо. Изпод „палатката” се подава разрошена руса глава, а след нея и набитото тяло на брат ми.

Как е възможно да сме роднини? Аз съм ниска и чернокоса, а той е едър и рус. Случвало се е да ни бъркат за гаджета (и да си мислят как е възможно такава като мен да ходи с ТАКЪВ като него).

Буден е. Вкъщи си е. Защо си е вкъщи? Може просто да е втора смяна! Да, това е истината. Той е втора смяна.

– Студено е, бе... – измърморва.

Започвам да се ядосвам. Това винаги е първото нещо, което си казват хората, когато съм около тях.

– И смърди... – допълва той.

Това е второто, което си казват.

– Махай се, миризлив помияр! – пропъжда го Стан. – Овонял си цялата ми стая!

Свивам устни. Саламчо не е помияр. Той е помиярче!

От една страна съм щастлива, че виждам брат си. От друга съм нещастна, без дори сама да знам защо. Както когато изядеш цяла кофа течен шоколад. Щастлив си, защото това е шоколад, батерия за ендорфини. Нещастен си, защото е това е шоколад, батерия за пъпки, килограми и болки в стомаха.

Завиждам на хората, за които са само болките в стомаха. Или поне завиждах. Засега не съм срещнала мъртвец, на който да му пука, че съм малко над нормата. Съвсем малко. Едва два килограма.

Боже, за какви неща мисля! Пред мен е брат ми, човекът, когото обичам и обожавам, и който няма да видя никога повече, не и след 37 дни. Защо се държа така? Защо мисля за шоколад и пъпки?

Божееее, никога повече няма да мога ям шоколад. И пица. И хамбургери. И пържени картофки. И китайска храна. И вафли. И сникърс. И „Бейкроус”.

В момента проклинам всеки зеленчук, който съм изяла, и всяка вафла, от която съм се лишила, заради думите на козметичката: „Ако искаш лицето ти да мяза на пица, яж колкото си искаш вафли. Две за един ден са достатъчни!”

Смятам най-сетне да затворя в скоби темата за шоколада. Искам да се наслаждавам на брат си, който в момента навлича развлечените си домашни дрехи.

Какво е чувството да гледаш брат си през очите на мъртвец? Не мога да го опиша, но не защото е разтърсващо и емоционално, а защото е странно.

Боже, изглежда ужасно. Такива кръгове под очите не съм виждала през целия си живот. И е отслабнал. Няма ме за два дни, а брат ми вече не се храни!

Божичко, кое нормално момче не яде?!

Ами ако е болен от анорексия? Или булимия?! Мъжете страдат ли от тях?!

В момента имам спешна нужда от някой, който да ме фрасне по главата и да ми изкрещи в ухото, че дори и да има мъже, които да са анорексици и булимици, те не са брат ми, който може да изяде две вечéри заедно с масата за хранене наведнъж и ничия смърт не може да го откаже от троен „Уоупър” в „Биг Мак”.

Малко по-спокойно го изчаквам пред вратата на банята (не умирам от любопитство да видя как точно пикаят момчетата). После го следвам в кухнята. Отваря хладилника, но не си взима закуска.

Брат ми не закусва. В нечия чужда къща ли съм проникнала?

Не минава през хола, за да гледа сутрешните комедии по „Фокс Лайф”. Нито пък се приготвя за училище. Не извежда Саламчо. Не прави нищо, което прави по принцип. Сега като се замисля той никога преди не е позволявал на псенцето да влиза в стаята му, камо ли да спи в леглото му.

Стан се държи необичайно. Може би страда?

Връща се в стаята си, просва се на леглото си и зяпва нещо на тавана. По погледа му съдя, че това не е нещо особено интересно.

Не сяда на компютъра. Не си пуска музика. Не свири на китарата. Дори не рисува в тефтера си комикси за Лиза Спийдман, мъжемелачка с огромни гърди, която работи за тайната организация на „лошите”. По принцип ги рисува само в най- скучните часове, което ще рече часовете по математика, физика, химия, биология, история, български език и литература, английски... Май единственият „не-скучен” предмет е музиката.

Лягам до Станислав и той автоматично придърпва завивката отгоре си.

– Проклето псе, проклето псе, проклето псе... – повтаря като някаква мантра. Въпросното „псе” сигурно в момента стои гладно и самотно в коридора, плачещо за едно погалване.

Честно казано Стан... като че и той има нужда от погалване. Или от гушване. Или по- скоро от гигантска прегръдка, достатъчно гигантска, че да може да го обвие цял.

Изведнъж ме обхваща някаква истерия. Аз съм ПРИЗРАК, да му се не види. Искам да ме виждат и чуват, искам Стан, родният ми брат, да знае, че съм добре и че не съм чак толкова нещастна, че съм тук, при него.

Как ли го правят полтъргайстите?!

Размахвам ръце и се опитвам да съборя разни предмети, да разхвърлям тетрадки, да сритам няколко дрехи. Единственото, което предизвиквам, е течение. Прозорецът се отваря и, о, чудо!, най-сетне една тетрадка пада на земята.

Тези събития не правят абсолютно никакво впечатление на Стан. Как може да е толкова... разплут! Аз правя чудеса, за да установя връзка с него, а единственото, което той прави е... да не прави нищо!!!

Чела съм доста за духовете. В енциклопедията на баба пишеше, че ако видим локва кръв, трябва да забием пирон в нея, за да не позволяваме на духа да върши поразии. Че трябва да прочистваме къщата. Че трябва да оставяме монети на гроба на починалия, за да ни закриля по-нататък. Пишеше още, че призраците могат да наранят хората, ако поискат.

Докато се опитвам да забия шамар на Стан установявам, че желанието не е достатъчно. Дланите ми минават през главата му абсолютно спокойно, а празния му синьо-сив поглед ме изкарва от релси. Боже, толкова съм ядосана! Отне ми живота, отне ми семейството, сега ми дай един шамар!

Господ е милостив.

Изведнъж русата глава на Стан отхвърча настрани, а аз триумфирам. Започвам да се рея из стаята и да се смея. Дисковете започват да треперят, плакатите по стените се разлепят, чаршафите отхвърчат настрани, а брат ми белее. Честно, праховете за бяло пране само могат да си мечтаят да изперат една блуза така добре, че да белее като лицето на Стан в момента.

А аз продължавам да се хиля като ненормална. И се чувствам като ненормална. Май съм ненормална. Все едно съм дрогирана. Как може да се смея сега?

Капакът на всичко настъпва. Изведнъж компютърът се включва и изключва със скоростта на светлината, а уредбата в хола гръмва, и то не с друго, а със собствения ми смях.

Изведнъж млъквам. Може пък малко да съм поуплашила брат ми с истеричен смях тип „Светът ще бъде само мой! ХА-ХА-ХА!” и изпълнението в най- добрите традиции на „Нощта на торнадото”.

Хвърлям му един поглед. Поуплашен? Хмм... по-скоро попикан от страх или с отлетели ангели е по-точното описание на лицето му в момента.

За капак на всичко (вторият „капак на всичко” за последните пет минути) Саламчо лае като обезумял в коридора.

Не мога да повярвам. Исках да въдворя спокойствие у брат ми, а вместо това го ужасих. Ако сега изперка и го пратят в лудницата, единствената виновница ще съм аз.

– Добре, мило мое, позабавлява се, а сега се разкарай оттук – казва брат ми.

С ужас долавям плачливата нотка в гласа му.

– Изобщо не е смешно – шепне - изобщо не ми е смешно, разбираш ли.

Стан сяда на леглото и заравя лицето си в ръце. Между пръстите му стърчат кичури непокорна коса.

Чувствам се адски тъпо. Неловко. Засрамено. Страх ме е от Стан, въпреки, че не ме вижда, че не може да ме докосне, да ме удари, да ме обиди, въпреки, че утре сигурно ще се чуди защо е реагирал така, говорейки си сам на въздуха, който си е поиграл с въображението му.

Ала аз се осъзнавам. Държа се като детенце, което е изпълнило мечтата си да бъде невидимо и да погажда номера на възрастните. А трябва да съм пораснал дух, който е сериозен към собствената си смърт, проявява уважение към тъгата на близките си и не гледа на своите 40 дни по този несериозен начин.

А дори не се чувствам тъжна...

Въздъхвам. Вече е време да си вървя. Не домът ми ме отблъсква, а аз сама се отблъсквам от него.

Излитам през прозореца, оставяйки съкрушеният Стан и лаещия Саламчо. Как ми се иска да го прегърна със студени ръце и да му прошепна нямо, че съжалявам...

Тръгвам си. Далеч от Стан, родителите ми, които така и не видях, стаята ми, Саламчо. Къде да отида сега?

Може пак да се отбия в някоя дискотека...

Денят наближава своя край. Лежа върху Прокълнатата пейка, а последните посетители на парка минават покрай мен като въздишки. За разлика от вчера не се чувствам по- щастлива или по- мъдра. Напротив. Чувствам се чужда сама на себе си и много по- невежа от когато и да било.

Наистина ми се иска да заспя, но знам, че няма да мога. Също така зная, че сигурно един въпрос ще ме мъчи през оставащите 37 дни. Въпрос, чийто отговор ще намеря едва на края. Когато настъпи истинският Край, какъвто и да е той.

Може ли човек да се промени след смъртта си? Или смъртта е онова лепило, което го държи такъв, какъвто е?