Ден 3
Предишната нощ осъзнах, че имам нужда от сън, макар и да нямам тяло, което да зареждам с енергия, и мозък, който се нуждае от почивка. Въпреки това се върнах в парка и легнах на Прокълнатата пейка. Свих се сама в себе си и за миг се почувствах уютно. Така спях, когато бях жива. Беше ми хубаво след цял ден, изпълнен с премеждия и нерви, просто да се просна между завивките и да се свия като ембрион, забравяйки за всичко друго, освен собствените ми колена, докосващи брадичката ми.
Осъзнах колко ми липсва сънят. Конкретно сънищата. Сънувах много, невероятни шантави неща, но никога кошмари. Дали не бях сбъркана? Не е нормално да спиш спокойно всяка нощ, прегърнала сама себе си като бебе...
Заради липсата на сън или на сънища, сега, призори се чувствам уморена. Как ще изтърпя останалите 38-37 дни по този начин? Трябва да си намеря алтернативно занимание.
Днес официално смятам да е денят, в който най-сетне ще се изправя пред близките си. Лице в лице (в техният случай въздух в лице). Хуб ...