Всичко беше прекрасно, поех си дъх, насладих се на момента - летях в облаците, съзнанието ми се рееше високо в небесата, знаех си, че си е струвало - сега вече беше факт. Присмях се наум на всички, които ме упрекваха, на всички, които предричаха моя провал, на всички, които искаха да не успея. Спрях да мисля, исках просто... да прегърна щастието...
Казах нещо, не помня какво, тишина - още миг щастие и после край!

... не, вече не мога да мисля, просто говоря нещо, не знам какво... просто поток от думи, в които даже аз не мога да открия логика... и после пак тишина... и после болка и... изтръпване... не чувствам нищо, не усещам тялото си - просто си вися в пространството, без да ме е грижа за света наоколо, за мен самия

остана само празнина - огледах се - потърсих Надеждата - от нея бяха останали само следи. Опитах да я настигна - само тя ми остана, загубих я сега вече наистина не ме беше грижа...

Оцелях, дали съм по силен от преди - не знам - едно е сигурно - не съм същият. Дали някога отново ще бъда такъв. Загубих вярата си. Накрая разбрах! Това, което не те убива, не те прави по силен, просто ти помага да съзнаеш силата си и да не те е страх да я използваш!