Съвест

Това, което изпитвам, качвайки се по стълбите, е досада или по-скоро раздразнение. Защо приех поканата? Какво толкова? Някаква нова козметична серия на никому неизвестна фирма. Хм! Може и да е известна... на мен - не е. Той взел две покани - за съпругата си и за мен. Това е то! Причината! Приех я заради неговата грижовност, а не че си падам по помади. Току що се разделихме, още пазя топлината на тялото му, а парфюма ми... е, това се казва унисекс - парфюм.

Залата на ресторанта е претъпкана с жени. И... О, Господи! Какво виждам? Официални тоалети като за прием... Инстинкта ми за самосъхранение изревава като ранено животно, но нали съм упорита... тръгвам смело през залата в своя семпъл ежедневен костюм. Все едно някой ме шиба с бухалка през краката, вървя на синкопи и се оглеждам за някое спасително празно място. Като че ли като седна вече няма да забелязвам десетките скимтящи, грачещи, ръмжащи и мяукащи същества. Идва ми да измуча или да изблея... няма значение какво, просто да издам някакъв звук.

Е, сега вече бухалката се стоварва точно в центъра на главата ми. Единствените няколко свободни места са в сепарето където е тя...съпругата. Познавам я по физиономия, така е редно, трябва да познавам съпругата по физиономия. Припълзявам до масата, показвам няколко зъба в повече, което отстрани трябва да изглежда като усмивка и сядам. В този момент съм сигурна, че целият свят знае, че седя на метър от нея. Четирите дами от сепарето леко разтягат устни, което също означава усмивка. Хубавото на цялата ситуация е, че вече разнасят напитките. Грабвам едно уиски и така въоръжена с чашата като че ли се успокоявам малко, но спокойствието ми трае само секунда защото четири чифта очи се вторачват укорително в мен. Чак тогава забелязвам, че дамите са си взели някакви безалкохолни коктейли. На ум вдигам рамене. Има пепелник на масата, което ми подсказва, че мога да запаля и цигара. Е, сега вече четирите са явно недоволни. Правя някаква гримаса с очи и устни, която означава "това е положението" и паля.

Някаква изрусена, имаща вид на мишка, жена, която доста трудно се крепи на огромните си токове се опитва да прикове вниманието на всички към себе си. Приковава го. Това е представителката на фирмата. Почва се рецитацията.

Използвам момента да разгледам отблизо съпругата. Хубава жена, някаква приятна смесица от женственост и детска наивност, наистина хубава. Знам цялото и житие-битие. Нямат деца. Знам какво е преживяла, мъчейки се да го дари с рожба. Стотици прегледи, манипулации...Той казва, че е фригидна. Че коя жена не би станала фригидна след толкова гинекологични мъчения.

Вътре в мен някакъв слаб гласец ме призовава към милост. Това е съвестта ми. Заслушвам се. Говори ми бързо, на пресекулки: "Ти трябва да прекратиш това! Трябва! Виждаш ли тази жена? Ами ако тя разбере? Нима искаш да плаче? Какво ще спечелиш, а? Какво?"

В този момент очите и засичат моят поглед. Първата и реакция е учудване, което много бързо преминава във високомерие. Да, да, от него знам, че е снобка. Отмествам очите си от нея и се правя, че слушам за някакъв шампоан. После за крема против бръчки, после за солите за вана... няма ли край?

Има! Свършва се! Ставам и отривисто, почти тичешком напускам ресторанта. Навън поемам дълбоко въздух. Да, наистина трябва да прекратя връзката. Ще му се обадя още сега и ще му кажа.

Набирам телефона. Отсреща чувам: "Ехейййй, свърши ли вече? Хареса ли си нещо?"

Сега, сега ще му кажа...

Гласецът вътре в мен мълчи.

Потъвам в мекото кадифе на гласа му...