16 сент. 2012 г., 20:47  

7.50$ на час 

  Проза » Рассказы
741 0 0
25 мин за четене

 

7.50$ на час

***

  Тишината не го притесняваше, напротив, напомняше Му за безкрайния мрак на космоса, където се бе родил. Вселената бе свободна от илюзорни божества и всичко бе възможно. Една единствена негова мисъл проектираше нови светове, изменяше посоката на времето, създаваше нови закони, но сега...се усещаше промяна. Боговете създадоха зависимост от проекцията на собствената си гордост.

  Разходи поглед по границите на поверения му свят. Аработ! Тук измеренията се преплитаха едно в друго, като по този начин създаваха хаотична плетеница от цветове, които смъртно око не може да възприеме. Извънпространствена ненавист и отвращение сковаха лицето, което бе решил да приеме.

  Нима всичко бе забравено? Нима силата, родила го бе избрала чужди, смъртни деца?

  Пространството се раздвижи, цветовете се самопогълнаха и формираха пулсираща материя от светлина.

-          Да, господарю!

-          Готово ли е всичко? – гласът Му разклати кривата на измеренията. Решилите да проникнат в неговите владения материи бяха захвърлени извън пространствените очертания на вселената.

-          Всичко върви по план, времето е на наша страна.

-          Троновете?

-          Гледат в друга посока.

  Той кимна и сивата материя се разтвори на съставните си частици. Зарея поглед в лъжовните небеса. Светлината на хиляди слънца разкъсваше облаците и го изпълваше с неподозирана енергия. Ветровете на промяната бяха задухали и Той не можеше да ги спре. Замисли се за кошмарната тъмнина и студ на света преди неговото раждане.

***

1.

-          Ей, ти! Не ме ли чуваш? – въпросът увисна в тишината на празното заведение - На теб говоря! Дължиш ми още 3$ !

  От другата страна на касата, Джери се взираше с кух поглед в зачервените от яд бузи на човека пред него. Миг по-късно, Карла забеляза назряващия скандал и стопи с бърза крачка петте метра между тях.

-          Извикай мениджъра си веднага! Искам да подам оплакване. Тоя ми се подиграва. 

-          Извинете, господине...той не е добре днес. Болен е. Извинявам се, ето ви рестото и ще ви направя 20% отстъпка затова, че чакахте.

-          Да, добре. Съжалявам, изпуснах си малко нервите – отвърна господинът с усмивка, породена от 75 цента, които щеше да плати по-малко  – Просто направете нещо по въпроса. Ако наистина е болен, не трябва...

-          Разбира се господине, мениджърът ще бъде уведомен. Извинявам се още един път.

  Опънатите скули по лицето й подсказваха нечовешките усилия, които полагаше да не се разкрещи в лицето на поредния глупак, злоупотребяващ с правата си само защото е от другата страна на касата. Но какво му става на Джери, днес не е с всичкия си?

-          Аз се извинявам – кръвта се отдръпна от увисналите бузи на плешивия – Просто седеше и ме гледаше право в очите. Аз му говоря, а той...никъде го няма... съжалявам пак – изръмжа и се запъти към изхода, докато нетърпеливо разопаковаше двойния бургер.

  През цялото време Джери бе застинал в полуизгърбена стойка и отпусната върху касата ръка. Очите му като че ли пробиваха дупка в пространствовремевия континуум пред него и се наслаждаваха на неземната красота, бликаща от черната дупка.

-          Джери, излез да си починеш малко.

  Джери не показваше признаци на разум. Ако не беше монотонното изпъване и отпускане на гърдите, Карла би си помислила, че суперестествена сила бе извлякла душата му и оставила восъчна кукла след себе си. Наложи се да го зашлеви, след като два пъти го раздруса, напълно безрезултатно.

-          Джери! – нотка на притеснение се усети в треперещия й глас.

-          Аз, да, Джери... Карла какво правиш – и в следващия момент усети горящата си буза.

-          Джери, тревожа се. Болен ли си? 

-          Не, не доколкото знам.

-          Излез да пушиш. Хайде! Да те продуха малко вятъра.

-          Не мога...аз...Какво стана?

-          Хайде, хайде, не се обяснявай и без това никой няма да дойде в следващия час. Мога да се справя и сама вътре.

  Джери послушно се запъти към изхода. Малко преди вратата, се спря, бавно развърза престилката си и нежно я постави на стола до прозореца. Натисна жълто-червеникавата дръжка и излезе на пустия паркинг. Направи всичко това съз завидно хирургическо спокойствие, сякаш нищо не се бе случило преди малко. Карла проследи с поглед меланхоличната походка на колегата си, пеперудите в стомаха й за миг размахаха криле и в следващия, тя броеше парите от касата.

  Небесата кървяха. Светлината на деня скланяше покорно глава пред тишината и мрака на приближаващата нощ. Джери изпита апокалиптичен страх, като че ли наблюдаваше последния ден на света. Пустият паркинг и носещия прохлада ветрец предизвикаха чувство на безпокойство от предстоящото. Неизвестното. Нещо ново бе започнало, но какво?

  Джери затърси признаци на цивилизация, които да успокоят внезапно завладелия го страх. Пред северния вход на Mall-а имаше паркиран червен седан и няколко колелета, заключени около улична лампа. Около южния - още коли, но не повече от десетина. Опита се да си припомни дали някога е виждал търговския център толкова безлюден, при това в петък. Хората пазаравуха до последната минута. Дрехи, бижута, ненужни неща. Усмивка се разля по лицето от мисълта как утре, преди работа щеше да отскочи до книжарницата.

  Защо Карла ме зашлеви? Някой викаше...

-          Хей, приятел – извика някой.

  Джери забрави на мига за какво си мислеше. Обърна се по посока на звука.  Погледът му се закова върху единствената друга душа в късната петъчна вечер. Скитник с прошарени коси, пушещ цигара пред съседния денонощен магазин. Джери усети ментоловите изпарения, идващи от непознатия.

 

 

-          Виждам, че и ти пушиш ментолки – изхриптя скитника, докато палеше нова цигара.

-          Ъхъ – автоматично отвърна Джери и се загледа в запалената в ръката си цигара.

  Кога я запалих?

-          Туй, са най-яките цигари, да знайш. Оназ мойта все ми повтаря, че са по-вредни от останалите, ама аз си викам, може ли една цигара да не е вредна. Ами да, тъй де.

-          И аз така съм чувал.

-          Ела тука де, к’во стърчиш. Цял ден си бил прав там вътре. Седни малко.

  Джери се разположи удобно на земята. Топлината на изстиващата земя, като че ли го зареждаше с неподозирани сили. Главоболието изчезна заедно с безпокойството.

-          И к’во, днес имаше ли работа? Казвам се Гейбриъл между другото. Приятно ми е.

  Джери протегна с погнуса ръка. Непознатият имаше здрава хватка, въпреки годините си. Докато произнасяше името си, усети трепване в очите на скитника. Промениха цвета си за миг и в следващия, отново се взираше в две уморени от старост и алкохол очи.

-          Ти, такова, изглеждаш малко блед. До колко още си на работа?

-          Още два часа – Джери погледна часовника си – и 23 минути.

-          Ха така, в петък вечер, значи – издиша в лицето му – Ем’чи има ли хора по това време бе?

-          Обикновено да, не знам днес какво става.

  Къде по дяволите са всички, наистина?

-          Харесва ли ти работата?

-          Не, разбира се – машинално отговори Джери.

  Какво ми става? Защо въобще говоря с тоя?

-          Имаш ли семейство?

-          Сирак съм.

  По дяволите.

  Очите на клошара горяха.

-          Мразиш шефа си, нали?

-          Естествено!

-          И докога ще търпиш тогава?

  Джери усети напиращия в пресъхналото си гърло отговор. Лицето му се наля с кръв, усети пулсиращи под кожата си всички кръвоносни съдове. Сърцето му биеше.

  Очите на скитника придобиха отново кафеникав нюанс и като че ли за миг през сбръчканото му лице пробяга уплаха. 

  Джери разтърси глава и осъзна къде се намира. Усети цигарата между пръстите си и я загаси в асфалта. Изправи се и главоболието се върна.  Удари го рязко зад очните ябълки и изминалия разговор потъна в мрака на болката.

-          Аз трябва да се връщам обратно. Беше ми приятно.

  Защо го казах?

-          Да, да, и на мен – лъхна го отново мириса на застояло, на старо – Ще се видим пак момче.

-          Хубава вечер – каза Джери и се запъти обратно към работното си място.

  За какво си говорихме?

  Докато крачеше с неуверена крачка, се опита да разплете плетеницата от хаос в главата си.

  Кога ще се видят? Какво бе различно днес? Какво стана вътре? Карла...

  Напъна се да осмисли събитията през последните десетина минути, но черепът му запулсира от болка в знак да не се опитва. Джери разтърси глава и вдиша дълбоко прохладата на разстилащата се нощ.

  Почувства прилив на енергия. Страхът бе изчезнал, въпросите също. На запад слънцето залезе. 

***

  Всичко започна с кладенеца на душите и зачестилите появи на Гавраил в Аработ. Шестте дни на Сътворението наближаваха. Естествено Той съзнаваше чий заповеди Лявата ръка следва, но самото присъствие на втородените на негови територии още повече подсилваше решението Му да се опълчи срещу силата, родила го. Дали не бе завист, това което усещаше? Чувства!

 Самато съдържание на думата, изпълваше цялото му същество с гордостта на първите звезди. И започна...

  Първата стъпка бе да заслепи Троновете, чийто очи виждаха през световете. После се зае със Серафимите. Не можеше да разклати лоялността им, това бе повече от ясно, но можеше поне да ги неутрализира. Никой друг от така наречените Му братя не можеше да издържи на огнената им същност, а и как можеше да забрави, че само Неговото раждане бе възнаградено с песните на Горящите.

  На кого още пееха?

  Неизреченият отговор не събуди страх от Създателя, напротив, разбунтува пламъците в очите Му. Той бе първият.

  Силите му бяха подвластни, Херувимите като пазители на първичната светлина щяха да склонят многото си лица. Оставаше само да изманипулира втородените и необходимата пионка бе именно Уриел, Гневът и Огънят. Пространствата завибрираха. Много добре знаеше, че косата на Азриел не бе стъпвала в Шеха-куим откакто задухаха ветровете. Дървото на живота окапваше; Тристате пазители на портата отдавна подвиха коляно; оставяше само и единствено Ключа към Небесата и Пропастта. А доколкото бе осведомен Уриел бе свикал Осемте в Първата зала. Ето я необходимата пролука в тъканта на времето, която Му даваше възможност да вземе Ключа. Уриел бе заслепен от гняв и мъст глупак! Щеше да се поддаде, в това Той бе сигурен.

 

***

2. 

  Точно в 10:28 Джери напусна работното си място. Чекира си картата, каза чао на Карла и се запъти към тъмносиния буик от 1985, който караше.

  Дано не ме спрат.

  Предният ляв фар не работеше.

  Единствената светлина на задния паркинг хвърляше улична лампа, която си играеше с въображението му и създаваше невъзможни фигури от близките, поклащащи се от вятъра храсти. Превключи на втора и взе отбивката, точно до денонощния магазин. Скитникът продължаваше да седи на същото място. Джери почувства леко безпокойство.

  Мен ли чака?

  Излезе на кръстовището извън комплекса и зави наляво. Отвори прозореца и запали цигара.

  Само да ме спрат прасетата!

  Мисълта събуди неподозиран гняв някъде дълбоко в главата му. Хвърли цигарата през прозореца. Вятърът я пое в обятията си. Сирена. Две пресечки от дома, в обезлюден по това време на денонощието квартал, на място, където никога досега не бе виждал ченгета. Замисли се дали той не бе предизвикал всичко.

  Глупости!

-          Добър вечер, офицер Майкъл, документите моля – въпреки мекия тон, Джери усети лед и студ под повърхността.

-          Знам, че трябва да го оправя – каза Джери, докато подаваше документите си.

-          Кое да оправите?

-          Ами, фара, нали затова ме спряхте.

-          Фарът ви си е наред. Къде отивате?

-          Ами прибирам се от работа. Ама как така е наред? – Джери понече да излезе от колата да провери.

-          Моля, останете на мястото си – безцеремонно отряза полицаят и Джери усети колебание в гласа му.

  Кварталът бе потънал в тишината на нощта и единствената светлина идваше от малкото джобно фенерче, с което боравеше служителя на реда. Джери не можеше да види лицето му, но треперенето в гласа му не можеше да сбърка.

  От мен ли се страхува?

-          Добре, добре. Какъв е проблема тогава, офицер?

-          Тази кола ваша ли е?

-          Да, това съм аз – и посочи в смачкания лист хартия.

-          Да, да, така. Добре. А къде точно живеете?

  Джери взе да се изнервя. Светлината от фенерчето се забиваше безпощадно в ирисите му и от това кръвта му забушува.

  Ако фарът ми работи, бог знае как, защо по дяволите ме спряха и какво значение има къде живея?

-          Извинете, офицер Майкъл, или там как ви беше името, но какво значение има всичко това? Ако нямате причина да ме спрете, защо ви е необходима информация, разкриваща местожителството ми? Няма нищо нередно с документите ми. Нищо не съм направил! – и удари с ръка по волана.

  Очите на Джери придобиха жълтосив нюанс, при което полицаят отстъпи крачка назад и изтърва фенерчето си. Лепкавия мрак помежду им се разтвори и Джери съумя да се вгледа в лицето му. Изпънати скули, кристално сини очи и тънки устни. Това не бе лице на обикновен офицер. Всяка една бръчица говореше за една малка победа. Това бе кален от парливите пламъци на живота човек. В очите му горяха пламъци, но това не бяха пламъци от страх. Беше нещо друго. Ръката му играеше нервно около пистолета.

-          Приятна вечер ви желая – наведе глава и поздрави с ръка.

  Джери запали колата и потегли.

   Глупак!

  Мракът на самотната улица роди сянка, която се трансформира в образа на скитника от магазина.

-          Той още не знае – спокойно рече клошарят и издиша тежко от ментоловата цигара.

-          Има ли значение? Знаем колко време ще Му отнеме, а и... – гласът му потрепери отново – Не знам дали ще мога и този път да го победя. Сега е по-силен!

  Скитникът потупа полицаят по рамото и след миг нощта погълна двете фигури. Единственото доказателство за присъствието им бе незагасената ментолова цигара, чиито струйки дим се извиваха като змийчета в сумрака, отказвайки да се разсеят от прохладния вечерен ветрец.

 

***

  И седемте присъстваха. Всичките сключили дясно коляно, оформяха кръг с диаметър няколко метра. Нишката на времето потрепваше и едва доловими вибрации отекваха в каменната зала. Тишината помръкна.

-          Кога?

-          Скоро!

-          Това не ни помага, всичко Го познаваме. Времето му е куче, вързано на каишка. Трябва да се действа.

-          Ти сигурен ли си, в това което казваш?

  Уриел надигна глава и пламъци обгърнаха червените му къдрици. Сините му очи за кратко промениха цвета си и се спряха върху тези на Салатиил.

-          Знаеш, че нямаш време да ме питаш? Което знам, съм го споделил с братята си.

-          Спокойно, спокойно – друг глас прокънтя между деветте стени.

-          А, ти, къде беше? Как успя да изгубиш ключа? – очите на Уриел приеха отново златист оттенък.

-          Не е време за обвинения. Станалото станало – отговори Майкъл, обтягайки хватката на  триметровия си меч, докато кокалчетата на ръката му не побеляха.

-          Той точно това иска. Престанете на мига! – обади се Лявата ръка, който досега мълчеше.

  Всички вдигнаха поглед към него. Езикът му винаги изговаряше истината, все пак силата и гласа на Създателя бяха у него.

-          Знаете, че в момента сме с вързани ръце. Не можем да направим нищо, преди Той да започне. Дотогава оставаме единни.

  Последва мълчание. Седемте се надигнаха и заеха местата си. Само две от стените в мраморната зала останаха празни.  Азриел никога не присъстваше, но това, което ги притесняваше беше деветата, първата стена. Първият трон.

***

3.

  Кой съм аз?!

  Джери наплиска лицето си със студена вода в отчаян опит да измие сутрешното главоболие.  Вгледа се в размазания образ в изпотеното огледало. Уморените очи, дълбоките бръчки по челото, напуканите устни. Някой друг се взираше в него от другата страна. Оловото в задната част на черепа му запулсира, притисна очните нерви и светът  изчезна за миг. Очите му промениха цвета си от кафяво към златисто.

  Сутринта се бе събудил с натежала от хиляди сънища глава. Неясни картини и чужди усещания на страх, гордост и болка. Почувства тежеста на хиляди години на плещите си и едва се замъкна до банята.

  Какво става с мен?

  Глътна три аспирина и се приготви за работа.

  Карла го посрещна с усмивка и помаха с ръка, докато паркираше колата на обичайното място под уличната лампа на задния паркинг, точно до боклукчийските кофи.

-          По-добре ли си днес? – гласът й звучеше топло и загрижено.

-          Да – затръшна вратата на колата – Кръвно – излъга.

  Какво наистина се случи вчера?

  Сряза го отново главата като че ли нещо умишлено му пречеше да си спомни.

  Нещо или някой?

  Лицето в огледалото пробяга пред очите му. Джери запали цигара. Почувства се по-добре. Обсъди с Карла вечните проблеми - напускането на омразната работа; ниската заплата; клиентите и прочие. Накрая двамата примерно се запътиха към входа за служители.

  Джери настръхна от усиления климатик. Усети лек световъртеж от рязката температурна разлика  и се замисли дали наистина не му е било паднало кръвното вчера. Невидим пръст разбърка мозъка му и болката замъгли очите му.

-          Извинете?

  Джери се обърна и видя ниска, закръглена жена на маса номер шест, която махаше с тлъстата си ръка.

  Пет минути не са минали още и ...

-          Да, госпожо, какво ще обичате? – лицемерно попита.

-          Казвам се Рафаела! „Госпожо“ си го задръжте за лелките! – с все така спокоен глас му се скара дебеланката.

  Джери го напуши смях, но се сдържа.

-          Може ли още кетчуп, моля.

  Джери кимна в отговор и забеляза изпразнени пет-шест пакетчета на масата. След минута се върна с още толкова, плюс майонеза и горчица.

  Да й приседне дано.

-          Благодаря ви много ...

-          Джери – и обърна гръб на дебеланата.

-          Сигурен ли си?

  Джери се закова на място. Краката му натежаха, главата го зацепи.

-          Моля? – не вярваше на ушите си.

-          Много добре ме чу!

  Това реално ли е?   

-          Е ?

-          Какво Е?

  Той ли говореше или някой друг движеше устните му?

-          Намерих ли те?

-          Търсил си ме?

  Това със сигурност не го казах АЗ!

-          Всички ние...

  Дебеланата млъкна изведнъж. Очите на Джери промениха цвета си. Въздухът около тях се раздвижи, като че ли десетки птици размахаха криле. Рафаела се изправи.

-          Джери, имаш ли нужда от помощ? – Карла се показа зад касата.

-          Не, всичко е наред – със същият спокоен глас отвърна Рафаела – С младият господин обсъждахме адската жега тези дни.

  Джери размърда устни, усети вкуса на пустинята в устата си. Опита се да каже каквото и да е, но пясък бе полепнал по гласните му страни и единственото, което излезе бяха нечленоразделни звуци.

  Тръсна глава и всичко отлетя като кошмар, който не искаш да помниш. Единственото, коетo остана бе жаждата и той се запъти към хладилника за служители. Не обърна повече внимание на странната клиентка, която не отделяше замислени, кристалносини очи от него.

***

    Небесата над Аработ крещяха със светлината на първите звезди. Погледът Му обходи безбройните Херувими, скрили лица и нозе зад шесте си крила. Нишките на пространството потрепваха от Силите, чийто брой заплашваше да разруши самото време. Не бяха малко и последвалите го архангели, които вярваха в съзидателната му сила. Гордостта изпълни всяка клетка от светлина в тялото му. Ключът отново бе в Майкъл, но какво от това. Никой не разбираше страстта му. Създателят бе забравил за него...Принц на Небесата...лишена от смисъл титла, ако...думите разхвърляха пламъците в очите Му...ако не можеше да...създаде живот.

***

4.

  Съботата измина в правене на клиентски отстъпки, зареждане на масите с кетчуп и горчица, капризи, чистене на майонезени петна, разправии. В десет вечерта Джери запали с удоволствие цигара. Усети необяснима свежест, мислите му течаха с лекота и той тотално бе изчистил от съзнанието си странните образи от последните дни. В момента го вълнуваше едно единствено заглавие на книга, която бе открил преди няколко дни в прашасал кашон, захвърлен в мазето.

  Преброи касата, заключи и тръгна към буика. Намести се удобно и ги видя. 

  В огледалото за задно виждане, сред ментолови изпарения като привидения към него крачеха скитникът от предната вечер, полицейският служител с изпитите скули и дебаланата с кетчупа.

  Джери завъртя ключа.

***

    Крилата им се рееха свободно. Сенки на съмнение прорязваха лицата им. Пълно снаряжение.

  Седемте притежаваха силата, но допуснаха грешка. Подцениха Го, а Той бе Първият. Първата стена. Светлината трябваше да е на негова страна в този миг. Не можеше вече да контролира времето, твърде дълго остави всичко това в затъмнение, но вече всички знаеха. Дори и ...самият Създател. Нима можеше да се скрие нещо от него? Мрачна мисъл, че всичко е негова идея пробяга из мислите на Гавраил. Но ако бе така, защо той – неговия глас и сила не знаеше?

  ***

5.

  Не запали. Опита пак.

  Гейбриъл, Майкъл и Рафаела. Имената сами изплуваха на повърхността, заедно с непонятна омраза. Чужда омраза.

-          Не можеш да се скриеш! – промълви полицаят и очите му блеснаха в небесно синьо.

-          Принце, намерихме те отново! – тихо промълви дебеланата.

-          Не можеш да успееш срещу силата, родила те – гласът на скитникът се извиси сред тишината на нощта.

  Джери усети внезапен прилив на енергия. Думите им отекваха в главата му, извиквайки стари спомени и образи. Кръвта му забушува от обзелата го ярост. Изкривени сенчести израстъци разкъсаха дрехите му и запълзяха по асфалта като невръстни змийчета.  Чертите по лицата на тримата потрепераха, размиха се. Последното нещо, което Джери видя бе светлината. Заби се безпощадно в очните му ябълки, изгаряйки последните клетки човещина и оставяйки след себе си нещо друго. Древно и могъщо.

  Ако имаше някой друг на паркинга в този момент, щеше да се закълне, че вижда криле, разкъсващи дрехите по гърбовете на странната тройка.

***

  Седемте го очакваха. Водеше Майкъл. Ключът към Пропастта и Небесата висеше на врата му. Нежните черти на лишеното му от емоции лице, не покваряваха в никакъв случай древната му мощ, бликаща от очите му. Майкъл бе роден за тази битка. Мечът висеше свободно в лявата му ръка, като че ли бе перце. Гейбриъл, Лявата ръка, в черна броня и коса от мрак. Рафаел от другата страна, целият златист и спокоен. Уриел, гневът и огънят, опънал лък и с пламъци в очите. Там бяха и другите – Салатиил, Варахиил и Йерахмеел. И отзад бяха седемте небеса...

  Светлината не бе на тяхна страна, защото той, Принца на звездите притежаваше последните останали лъчи от първичната светлина. На него бе поверено Седмото небе. Гавраил наду Рога, създаден преди неговото раждане. Уриел изкрещя с гнева на Създателя.

 Всичко започна.

***

6.

  На следващия ден Карла, откри колата на Джери с отворена врата, паркирана на обичайното й място. Нямаше следа от Джери. Воланът, тапицерията, всичко бе сериозно обгорено и миришеше на сяра.

  На задната седалка като по чудо, полицията откри незасегнати два предмета. Стара, вехта книга.

  заглавие: „Изгубеният Рай”, Джон Милтън.

  Чек с името на Джери.

  служител в McDonalds; позиция касиер; заплата 7.50$ на час.

23.07.2012

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

© Страхил Събев Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??