Какво ли означаваше „да излезеш навътре“? Пигмеят не уточни, но не беше трудно да се досетиш. Явно имаше друг изход от пещерата, водещ през недрата на платото. И дори не само един, а цели три!

  „Вътрешността на къпинчовците е проядена като ементал.“, помисли си Джъд, докато оглеждаше внимателно стените на светилището. Явно Гъделан беше излязъл от някой незабележим проход в скалата, трябваше само да го намери.

  Момчето тръгна към стената, най-отдалечена от огъня и одъра му. Беше полуосветена, изпъстрена с ями, бразди и пукнатини, образувани от непрестанно капещата вода. Сенките от пламъка на жертвеника трепкаха, местеха се и меняха формата си, така че беше трудно да разбереш къде има процеп и къде – само игра на светлина и мрак. Една от пукнатините беше почти отвесна и когато Джъд се приближи достатъчно, видя, че краищата ù не съвпадаха – единият беше разположен доста зад другия. Между тях имаше разстояние – достатъчно, за да се промуши едно дванайсетгодишно слабо и жилаво момче. А за Гъделан с неговите няколко педи ръст, това не представляваше никакъв проблем.

  Проходът беше тесен, стръмен и на Джъд се наложи да пропълзи на колене няколко десетки метра навътре. После тунелът започна да се разширява и тъкмо когато вече беше достатъчно голям, за да може да върви изправен – внезапно свърши. Във варовиковата стена отсреща, осветявана от бледо зарево, се тъмнееха три големи отвора – трите пътя на Гъделан. А светлината идваше от малко трикрако столче пред средния отвор, на което беше сложено гърне с горяща факла. Джъд се приближи и видя, че единият крак на столчето е омотан с мазно червено парцалче, от което се стичаше тънка струйка гъста жълта течност, подобна на олио, стигаща до левия отвор и потъваща вътре.

  Момчето взе факлата и освети десния отвор. Подът на тунела тук беше грапав и с лек наклон нагоре. Средният отвор водеше право нагоре – беше стръмен и изглеждаше почти невъзможно да се изкатери по него, освен ако нямаше алпинистки принадлежности. В самото начало трябваше да се мине по тънка козирка, под която се виждаше продължението на прохода надолу – към тъмна, назъбена пропаст. В скалата бяха изсечени издатини, подобни на стъпала, но само ловък пещерняк можеше да се спусне по тях. Левият тунел беше почти хоризонтален, гладък и с лек наклон, този път надолу. Подът му, покрит с тънък слой фин прах, беше пропит от течността, но само около входа – нататък беше сухо и просторно.

  „Това трябва да е подсказката, за която помолих блюдолизеца!“, реши Джъд. „И без това не мога да се изкатеря по средния тунел, прекалено стръмно е. Той вероятно извежда горе на платото, но как после ще се спусна оттам? А надолу няма смисъл да вървя. Ако това е митичният път на Куцулан, по който той е излизал от Долната земя, хич не ми се иска да знам откъде започва. Ще тръгна по лявото разклонение. Ако продължава все в тази посока, вероятно ще ме изведе някъде над пътеката към езерото.“

  С факлата в ръка Джъд вървя около половин час. Проходът беше широк, долната му част беше гладка, кафява, сякаш изкуствено подравнена и измазана. По тавана и по стените нямаше вода, а въздухът беше сух и почти незабележимо миришеше на глина.

  „Някой минава редовно оттук, след като се е постарал да изравни пода. Гъделан?“

  Отговорът дойде почти веднага. Тунелът внезапно свърши и Джъд се озова в просторна пещера, явно обитавана. Подът беше покрит със ситен чакъл, в нишите, високи около метър и половина, имаше поставени седемсвещници¹ с мраморни, тристъпални основи и златен ствол с разклонения. Почти гладките стени бяха изпъстрени с многобройни рисунки – някои изчегъртани в скалата, други – нарисувани с въглен. Имаше ловни и бойни сцени, изображения на растения, животни, хора, дори и на пигмеи, пронизващи със стрелите си летящи жерави. Човечета, обути в гигантски ботуши, зайци с големи уши, подобни на рога, човек с опашка, приличащ на двукрак динозавър… И пеперуди, множество пеперуди. Както и различни видове Същества – чудовища, змии и други влечуги – пълзящи, крилати, тичащи – на два, на четири и повече крака.

  Джъд вдигна високо факлата, за да огледа по-добре пещерата. Първоначалното впечатление за обитаемост се губеше от занемарения вид на обстановката. Някой явно беше живял тук, но вече го нямаше. Стените с рисунките бяха опушени от живото и пламтящо някога, а сега покрито с гъст слой студена пепел огнище. Котлето над него беше наполовина пълно със заблатена вода. Зехтинът в свещниците беше гранясал, изпод чакъла на места се показваха бурени. И навсякъде имаше съдове – купища най-различни по форма, предназначение и произход съдове за сервиране на храна и за готвене. Бяха струпани покрай стените на неравни купчинки, готови сякаш всеки момент да се разпаднат, пръснати по пода, върху грубо скованата ниска дървена масичка, под нея, по миниатюрния миндер, по трикраките столчета около масата – навсякъде. Ритони, кани, амфори, патери, чинии, канчета, котлета, тенджери, гърнета, чаши, купи –  бронзови, медни, дървени, месингови, алуминиеви, кристални, бакърени, калаени, от костен порцелан, чугунени и какви ли още не! В няколко от купчинките момчето разпозна рядката и изключително оригинална преславска рисувана керамика – в една от залите на Големия дворец имаше цял остъклен шкаф с изложени екземпляри и Додона не му позволяваше дори да ги докосва.

  Някои от съдовете изглеждаха съвсем нови, дори и античните, по други имаше остатъци от засъхнала храна и зеленикава желеобразна субстанция, за чийто произход малчуганът дори не смееше да гадае.

  Той се спъна в едно глинено гърне и то се счупи с трясък на десетки части. Едно от парчетата се търкулна в ъгъла и изчезна, но дълго се чуваше шумът от търкалянето му. Джъд надникна зад купчината златни и сребърни ритони, струпани небрежно до стената. В пода наблизо имаше дупка и полуизгнило дървено стълбище, водещо надолу.

  Той внимателно слезе, като прескачаше опасните места по стъпалата. Помещението долу беше осветено от естествена светлина, идваща от неголям процеп, над който беше надвиснал бръшлян. Всъщност дори не беше помещение – нямаше чакъл по пода, нито мебели и посуда. Само голи, грапави стени и паянтовото стълбище, водещо до „пещерата на Али Баба“.

   „Всичко ми изглежда познато“, зачуди се момчето. „Бръшлянът на входа, стълбището… Бил съм вече тук! Разбира се, вчера! Тук видях Гъделан за първи път. Влязох през бръшляна. Това е изходът, който беше за мен вход вчера. Вероятно сега ще изляза на пътеката.“

  Джъд нетърпеливо се измъкна през надвисналите снопове от катерлива трева и примижа от силното слънце. Наближаваше обяд и коремът му започна да свири.

  „Поне веднъж да можех да закуся!“, помисли си с носталгия малчуганът, спомняйки си вкуснотиите от кухнята на Додона, които Джуджилейла мъкнеше всяка сутрин в бездънната си торба. „Нека вегетарианството да е по-добрият избор. Но аз винаги мога да започна от утре! Ако „утре“ някога настъпи.“

  И тъкмо да хукне през пролома, една картина се мярна в съзнанието му. Беше видял нещо в пещерата горе. Нещо, което улови само с периферното си зрение, но то се беше загнездило в ума му и го човъркаше. И вчера го беше забелязал, макар и само за миг – зад гърба на Педя човек. Някакви букви, странно познати. И изчистени, схематични фигури, подобни на пиктограми.

  „Изглежда този път трябва да благодаря на мама, че все ме мъкнеше из музеи и галерии, защото нямаше с кого да ме остави вкъщи. Покрай нея знам толкова неща, които преди мислех за ненужни!“, си каза Джъд.

  Той грабна полузагасналата факла, която беше захвърлил небрежно встрани, и я разтърси. Пламъкът отново се разгоря, достатъчно, за да успее да разгледа вътрешността на кухината и стената до стълбището.

  А тя, цялата загладена, явно изкуствено, беше изпъстрена с акуратно подредени, издълбани с калиграфско усърдие многобройни вертикални редове от знаци, чието присъствие малчуганът най-малко бе очаквал да види тук. Защото тези знаци бяха безсъмнени и автентични, ясни до невъзможност… китайски йероглифи.

                                                                              /Следва/

Забележка: Под първия индекс има текст на Критиците, „не сменяйте канала“!  

1. Менора – еврейски седемсвещник. Смята се, че първата менора е направена при изхода на евреите от Египет и се споменава в Библията. В „Изход“ пламъкът ѝ е наречен нер тамид, буквално – постоянна светлина. Съгласно Библията менората трябва да бъде изкована от един талант злато и се състои от централен прът, стъпил върху стабилна, тристепенна стъпаловидна основа. Общата ù височина е около 1,70 м. За да стигне до върха и да запали светилника, свещенослужителят трябва да се изкачи по трите стъпала. На второто стъпало стоят зехтинът, златна лопатка и златни щипци. В скинията основата е била от акация, но в Храма Соломон заменя дървото с мрамор. От централния ствол на менората излизат 6 стебла, по 3 от всяка страна. Всяко от тях е разчленено на три части и завършва с чашки за поставяне на зехтина. Чашките са общо 22 – 11 пъпки и 9 цвята Стеблата са украсени с изображения на бадемови листа, пъпки и цветове. Според израелския изследовател Ури Офир чашките приличат най-много на цветовете на белоснежната лилия, които по форма напомнят звездата на Давид. Менората с 9 свещи се използва при Ханука и е символ на този празник, отбелязващ повторното освещаване на Йерусалимския храм. След победата над сирийците, евреите се завръщат в разрушения храм, за да го пречистят и възстановят. Сред развалините откриват затворена кана със зехтин, все още носеща печата на първосвещеника. Зехтинът в нея е предназначен за еднодневно горене, но благодарение на божие чудо пламъкът гори цели осем дни. В продължение на хиляди години оттогава чудото на Ханука се празнува със специална, осем разклонена менора. Деветият държател се използва за запалване на другите свещи.

  Разговор между Критиците Тютюлка и Лъчезор:

  – Та значи тия пигмеи голобради идвали от Индия и били като индийците – вегетарианци. Аз си мислех, че и сега живеят в Африка и можеш да отидеш там и да провериш. Хи-хи!

  – Така пишело в Уикипедия. Там се цитира Плиний, който пък цитира Омир и Аристотел. И говорим за митология, а не за действителност. Нещо като развален телефон. Устната традиция е ненадеждна като източник на информация, дори когато е записана. Хи-хи!

  – Първо са развалили телефона, после са записали разваленото. Ето как изворите могат да лъжат. На друго място пише, че пигмеите идвали от Мала Азия, а според някои историци – дори от Тракия.

  – Не може да идват от Тракия.

  – Що-о-о? Пак ни самоподценяваш!

  – Не бе! Не може да идват от Тракия, защото Тракия е тук, а се идва отнякъде – от извън тук, чаткаш ли?

  – Добре де, а какво всъщност е митологията, не е ли и тя някакъв вид история?

  – Ѐ /с ударение/, ама преиначена. Неистинска. Казах ти – развален телефон. Една критска баба казала и ето ти го Минотавърът. Да!

  – Абе тя и историята е бая преиначена, направо си е митология, особено северномакедонската.

  – Айде, пак за северните македонци се захвана! Ама няма такова прилагателно, да знаеш!

  – Какво такова?

  – Северномакедонско. Северна Македония има, обаче прилагателните им били македонски. Барабар с премиера. Бившият².

  – Македонският премиер значи. Обаче не премиерът македонски. Той не е Александър, нали? Хи-хи! Севернокорейско прилагателно може, а северномакедонско – не, така ли?

  – Сигурно защото няма Южна Македония. Има Егейска и Гръцка – често, а Южна – рядко, загряв?

  – Ти будалкаш ли се с мен?

  – Ей, голям зъб им имаш на тия, значи! Направо вълчи!

  – Имам им дяволски нокът аз! Добре че са северни, че като нищо ще вземат да претендират, че пигмеите идват от Охридското езеро.

  – Там, дето Биляна таковала платното ли? Като нищо ще избели и тях, че да станат от африкански пигмеи – северни.

  – Абе ти недей така, че и Северна Африка има! А на северномакедонците /хи-хи!/ цялата им история е като с белина полята и още сипят ли сипят.

  – Ама стига си хихикал! Ще вземат да кажат – да видят тия на нас какво ни е и бум – току виж, Мадара останала без история.

  – Тогава ние ще кажем – да видите пък вие на нас какво ни е – и ще вземем поголовно да ги крадем. Няма само ние да виждаме какво им е на тях, нека и те малко да видят какво ни е нас, нали? 

  – М-да! Всеки иска другият да преживее нещастията му, за да го разбере, но не иска самият той да преживее нещастията на другия и сам да го разбере. В чуждата паничка бедата винаги изглеждат по-поносима.

  – Не съм чул обаче някой да каже – е, добре, разбра ме в нещастието, дано ти се случи сега като моето щастие, че да ме разбереш.

  – Емпатията се възприема малко едностранчиво.

  – Не е емпатия, то. Чиста завист!

  – Че завистта може ли да е чиста?

  – Може, може, ако е моята, може и за безкористна помощ да мине. Ако е твоята, е долна и подла инсинуация!

  – Да взема да я пратя на Биляна, че да я поизбели малко на Охридското езеро. Хи-хи!

  – Тя, Биляна, всичко може да избели, защото душата ù е чиста.

  – Че тя има ли душа?

  – За душа не знам, ама запетайки има, и някои – в излишък!

  – Ами да метне някоя и друга насам. Хи-хи!

  – Ти пък, хем искаш, хем цапаш. Наглец!

  – Нея нали я бива в беленето. Да бели!

  – Имам и една ябълка, пък ме боли зъб, нея дали ще се съгласи да ми я бели, а?

  – Кой зъб те боли, вълчият ли? Тук вече прекали!

  – Хи-хи!

  – Ей!

  – Е?

  – Пак се обзаведохме с под черта под чертата. Да кажем на Мирабела да драсне още една черта, че да заприличаме на африканска зебра, а?

  – Ама сега наистина прекали!

2. Зоран Заев. https://eurocom.bg/new/zoran-zaev-popravia-boiko-borisov-za-dumata-severomakedonski     

https://bnr.bg/horizont/post/101085547/skopie-pravilno-e-makedonski-grajdani-a-ne-severnomakedonski

  – Над забележката защо няма черта, а?

  – Заради зебрата!