Как Мичка Героичка помогна за решаването на газовата криза в България

/вмъкната глава/

  Мичка се настани удобно на единичното място в микробусчето. Най-после щеше да се прибере у дома, в Хасково! Озърна се притеснено, но леля Венче не се виждаше никаква.

  „И по-добре!“, си каза девойката. „На едно раздрънкано, претъпкано с хора микробусче му стига и една раздърпана, рошава и мокра пътничка с раница мухослонка на гърба, от която капят тиня и водорасли. Не би могло микробусчето да понесе и ролките на Венера Пастърмакова над розовия й, тигелиран на ромбове пеньоар, с премятане-превъртане на деколтето! Както и тона омраза, който таят вечно присвитите ù, късогледи очи. Един тон омраза е твърде много за бедното междуградско микробусче, видяло какво ли не из пътищата на България.“

  Мичка се загледа в прашния криволичещ пейзаж зад прозореца. По-добре, че тръгна веднага! Баба ù се разсърди, но ще ù мине. Ще има още възможност да се нарадва на героичната си внучка! Ще разправя с гордост на съседките как наша Мичка с точен пас е вкарала опасната смартмина в кофата за боклук и е спасила живота на половин Кърджали.

  „Явно имам неподозирани волю-неволейболни баскет възможности!“, си каза весело девойката. „Може и да се преквалифицирам в баскетболистка. Бива ме с топките!“.

  И моментално, сякаш повикано с вълшебна пръчка, пред вътрешния ù взор изникна мъжественото богатирско лице на Игор и сладка болка я засмъдя под лъжичката.

  „Къде ли е сега? Из кои ли бурни морета все още се скита, като Летящ украински холандец? С този цензуриран Интернет и военно-пощенски затруднения ни остават единствено риндите и коремите на бойните самолети като средство за комуникация. Къде  ли ми е оставил този път вест? Дано не е някой предупредителен надпис на „Сармата“ *, най-новата руска балистична ракета, „по-страшна и от Сатана“, защото вездесъщата леля Венче подуши ли нещо, свързано с ориз, сякаш получава крила и няма равна в саботажа! А е и царица на сармите, особено когато ги свива! А аз още не съм се специализирала в хвърляне на копие, тежко стотина тона.“

  На автогарата от леля Венче нямаше и следа. Вероятно беше взела другия автобус от Кърджали, който минава напряко през Николово, и вече причакваше Мичка на стълбите в кооперацията на улица „Песнопойка“.

  „Нека!“, си каза смело Героичката. „Аз от цяла мина не се уплаших, та от нея ли?“

  Героично влезе Мичка във входа на кооперацията, героично се заизкачва по стълбите и почти героично, но доста забързано, мина покрай вратата на Венера Пастърмакова. От пишман античната богиня – ни вест, ни кост.

  „Сигурно се срамува от драскотините!“, си каза с облекчение девойката и влетя в апартамента на третия етаж. Пльосна се на дивана пред витрината с грамотите и медалите от различни състезания.

  „Кметът на Кърджали с име на певец, когато ми благодареше за героичната постъпка, ми обеща медал, ама друг път – след приключване на войната. Няма да е зле да попълня колекцията си. Един военен медал за храброст чудесно ще завърши композицията на витрината. А грамотата ще окача ей там, над плакета от републиканското първенство по волейбол за девойки!“

  Мичка си изсуши косата със сешоара, изпи един аспирин профилактично и включи телевизора. Съобщаваха, че Москва спира доставките на природен газ за Полша и България. Тя превключи на една от руските телевизии – същото. „Ние бяхме приятели с България, но те ни предадоха“, каза внушително червендалестият мустакат „дядя“ от екрана. Мичка спря телевизора.

  „И какво ще правя сега, когато вече няма мини за обезвреждане и Игор си развява скъпоценния украински газ кой знае къде? Остава ми само да чета обявите за работа и да гледам телевизия с надеждата, че ще го зърна на някой потъващ или взривен кораб. А кораби – бол! Влакови композиции и камиони със зърно през Румъния – също. А за нас, както винаги – нищо. Дали този път да не си развея аз пък несъществуващото зърно в Мелник? Обаче там мелници няма, а само вино. Пък и Мелник не произлиза от мелници, а от нещо друго: според едни, от мел – бяла глина, според други, от гръцката дума за мед – мели. На руски мел е тебешир. И в Полша има град Мелник. Но за какво въобще говоря? В Мелник се ходи през същинската зима, а мен другаде ме влече, нищо че още е рано за плаж!“

  Явно Мичка беше попрочела Уикипедия и вече поназнайваше туй-онуй за чуждите езици!

   В Бургас пак няма да ходи. Това реши тя след тридневен размисъл и скучна скучнотия пред телевизора, с четене на обяви и потискащи военни новини.

  Ще отиде някъде на спокойно и усамотено място, където няма фучащи по улиците автомобили, тълпи изнервени граждани и уплашени и нещастни бежанци. Някъде, възможно най-близо до отсрещния черноморски бряг. Тоест, до Игор.

  Къде, къде – на Калиакра, разбира се! Имаше тя в Българево стара хазяйка, която ги приютяваше през лятото, когато Мичка беше малка, и прекарваха там с майка ù и баща ù по две седмици всяка лятна ваканция.

  По телефона възрастната вдовица се учуди, че Мичка се е сетила за нея, и то извън сезона, но каза, че ще я приеме отново с радост в дома си.

  И ето я нашата Мичка, седи в ресторанта в края на носа и смърка портокалов сок с лед в началото на март – извън всеки сезон и извън всеки здрав разум. И тръгна да се разхожда Екскурзовичката по скалите, а  погледът ù само се поспре над морето и все към камънаците се връща, търси сякаш нещо. Търси, търси и взе, че го намери!

  Ей го там, на крепостната стена, насред пътя, на най-долния камък. Надпис, изчегъртан сякаш с джобно ножче и е ясно чии са и надписът, и ножчето.

  „Мичка, с косичка зърно златно, като украинская степь! Аз затъжил прекомерно и извънредно! Иска гали косичка и Мичка и стисне до сърце. Но дълг зове. Теперь оди на Москва“.

  В началото на Москва имаше нещо като започнати и недовършени кавички, като че смелият моряк се е опитвал да ги надраска, но не е успял.

  „Но защо ще ходи в Москва, нали там сега е вражеска територия?“, зачуди се Мичка и зачете нататък.

  „Това не ресторант Москва“ /опит за курсив, също неуспешен/, „не град Москва, а …. “  Тук вместо дума имаше многоточие, кой знае защо – с четири точки. Надписът продължаваше на следващия камък от стената:

  „Строго предупреждение!: ако срещнела капитан Мразовецки/й/ – не вярва да не вярва на Игор! Капитан агент двойка – при руснаци шпионирва за поляци, при поляци шпионирва за руснаци. Пързаля! Бозае от две кози Анна Дойна**. /Това шифър. Сеща!!! Няма Анушка олио***. Сеща? „Сармата“ на леля Венче не яде, опасна. Сеща? Вярва на ханове/****. Също – не ходи близо до стари дувари, бряг – висок. Внимава! Връща веднага в Хасково. Не скача в море като четириесе моми!!! Не търси мина! Игор препрограмира. Не намира. Ако намира, остави на мира. Това не име – м а л ъ к  буква!“

  Тук пред думата малък и след разкривеното тире имаше започната буква м, многократно издълбавана, сякаш пишещият се е опитал да постигне ефекта получер, но не беше успял и творчески беше подходил към подчертаване на думата, оставяйки разстояние между буквите ù. Надписът завършваше с:

  „ Пази октоподи!!! Това камени взема от дувар и хвърля в море. Държи в тайна. Обича! Сърце на Игор Коханчук вече има. И медал получи, ама не друг път. Тоз път, аз кълне! Чака Игор!!! Пише пак. Гледа телевизия. Скоро. Игор купил самоучител по български. Ще може говори по-добре. Не иска говори руски. Шиит! Ш-ш-шт! Ясно?“

  Тук мястото на камъка свършваше, а повърхността на съседния беше само изронена и издраскана, но нищо повече не можеше да се разчете.

  Мичка послушно и с мъка изтръгна камъните от стената и се наведе над брега, за да ги хвърли в морето. 40 девойки робини наоколо нямаше, но като замахна с все сила да хвърли камъните, колкото се може по-навътре, подхлъзна се  на скалата и полетя надолу, към бушуващата паст на черноморските севернокрайбрежни вълни.

  Мичка, като всестранно развита спортистка, беше, разбира се, и добра плувкиня. Но падна с дрехите и с раницата мухослонка на гърба  и не успя да извади плавниците, които носеше навсякъде, за всеки случай.

  Та започна тя да потъва в морето. След дълга борба успя някак да откопчае мухослонката и извади огнеупорния дъждобран, който при случай на падане на самолет в море или река се превръщаше в непромокаем, почти водолазен костюм, тип камбана /но не ринда/. Навлече тя костюма и плавниците и тъкмо да свърне назад към брега, помътнелият ù взор зърна нещо сивичко, рогатичко и сякаш даже косматичко, да се клатушка безгрижно на вълните.

  „Да е шамандура, не е“, рече си Мичка. „Шамандурите са червени, а това тук ми сивее и зеленее. Мина! И е някаква странна, като че стъклена. Прилича на онези детски бакуган топчета, дето могат да се сглобяват и разглобяват и да се превръщат в ужасяващи воини и чудовища“.

  Заплува Мичка Емпиричка към мината, а тя, като че усетила присъствието ù, бавно започна да се отдалечава. Но не бързаше много, а сякаш я изчакваше и дори веднъж ù махна с едно от рогата си, демек: „Не изоставай!“

  Мичка плуваше с все сила, а мината продължаваше да се държи на дистанция отпред, докато не навлязоха доста навътре в морето.

  „Сигурно вече сме в акваторията на блока „Хан Аспарух“. От десет години го проучват и не намериха нищо“, си рече Мичка. Беше започнала да се уморява.

  „Защото аз не съм Игор Суперплувец, който може да следва мина от Азовско море до Босфора със скоростта на светлината. Аз съм една обикновена волей небаскетболистка, която иска медал, но не олимпийски! Пък може и паметник! Защо пък да не ми издигнат паметник и да направят апартамента на улица „Песнопойка“ в Хасково къща музей – да идват учениците и туристите и да им разказват екскурзоводи за подвизите на Мичка Героичка?“, размечта се пак нашата героиня.

  И замалко да удари мокър вирнат нос в мината! А тя се спряла, поклаща се върху вълните в пълно мълчание.

  „Ох, стигнахме ли? Вече си помислих, че ще ходим да взривяваме тръбата на ‘Турски поток’, че ни е наблизо. Ами да се връщаме, а? Разходихме се до нищото и айде вкъщи!“

  Но странната смартмина явно не беше на това мнение. Мичка се вгледа по-внимателно. Имаше някакъв надпис върху зеленикавото стъкло, нашарено със светлосиви ивици, отдолу се различаваха зъбчати колелца, интегрални схеми и други разни джунджурийки.

  „Мината не е съветска, нито даже руска, украинска е, защото е американска, със специална украинска мисия! Ако си българин – не пипай!“, пишеше там.

  „И Игор ми написа нещо подобно. Каква ли ще е пък тая специална мисия?“, зачуди се девойката.

  В туй време бакуган топката се завъртя някак особено и хоп! – гмурна се дълбоко в морето и толкова бързо, че Мичка, без да мисли, потъна надолу и тя в студените мартенски черноморски вълни, чийто хладен допир не усещаше, благодарение на водобрана. Само на глезените, единствено останали незащитени, малко ù припарваше от студ, но се търпеше.

  „Ахилесовите ми глезени ще издържат!“, си каза водолазката и продължи спускането.

  Ставаше все по-тъмно, колкото по-надолу отиваха и Мичка бръкна за фенерчето. Сега само тънък лъч осветяваше пътя им. Нямаше риби, нямаше медузи, нямаше подводни растения. Бяха стигнали „мъртвата зона“, където, заради сероводорода, в морето нямаше живот.

  „Като липсват залежи на природен газ, да използват сероводорода за производство на ток, ама се туткат! Четох, че запасите на този газ в морето ще стигнат България да се захранва с евтина електроенергия за 200 години напред“*****, продължаваше да разсъждава Мичка Екологичка.

  Тя се спускаше съвсем спокойно надолу, защото водобранът ù доставяше достатъчно кислород, за да може да остане с часове под водата. „Хем и морето ще си пречистим и ще спре измирането на видовете!“

  Ето че стигнаха дъното. С мината ставаше нещо. Тя изщрака тихо и започна да се разглобява и трансформира. И тъкмо да се обърне на ужасяващ и мощен свредел, ново двайсет! Един октопод изпълзя от укритието си в пясъка и се насочи към въртящата се топка, която постепенно се превръщаше в нещо, подобно на кръстоска между крилата ракета „Сармат“ и гигантска бормашина, чието острие с бясно въртене се забиваше в пясъка. Ама нали в морето нямаше живот! Откъде се взе?

  Октоподът успя да улови задната част на бормашината с едното си пипало и не ù даваше да потъне в пясъка. Мичка се вгледа в чудовището. На гигантското му чело светеше надпис: „Сделано в России. Не трогать, если болгар!“

  „Ама на нас, българите, всичко ни е забранено. И от всички. Ама ха! А пък ти, щом си руски, значи си вражески, нищо, че ние сме неутрални!“, съобрази Мичка и извади от мухоловката спринцовката със специалното антиоктоподно мастило /секретна разработка на лабораторията към Варненския делфинариум, където работеше чичото на Мичка/, което мастило можеше да парализира всяко осмокрако морско чудовище. Трудността идваше оттам, че трябваше спринцовката да се забие в плътта на октопода, а той мърдаше! Няма да чака някаква спортистка за му забива спринцовки в кълките, я!

  И тогава Мичка я осени гениална идея! Тя метна ловко спринцовката и я заби в едното пипало на чудовището. То беше изненадано от неочакваната атака и изпусна бакугана, който светкавично се зарови в пясъка и изчезна. Разяреното чудовище се обърна към Мичка и се втурна към нея. Но нашата героиня не се уплаши и не побягна. Тя изчака налитащият октопод да заеме удобна позиция, хвана пипалото му и натисна буталото на спринцовката.

  След малко едно неподвижно чудовище лежеше на пясъка, а надписът на челото му угасваше.

  Внезапно пясъкът под него закипя и се завихри. От пробитата от бормашината дупка излетя бакуганът и повлече нагоре Мичка в струя черна вода, кипяща от мехурчета. Скоро и тя, и мината излетяха над повърхността на морето, а един военен вертолет пето поколение с българското знаме на муцуната се рееше над тях. Мината се стрелна нагоре и се лепна на корема на хеликоптера, а Мичка успя да се хване за едното от колелата му.

  „Няма да се учудя, ако сега и самият президент излезе от кабината да ме прибере, няма само в Испания да ходи да прави летателни демонстрации, я! Нали е действащ пилот!“

  Не излезе президентът, но прибраха Мичка по живо, по здраво, че и ù благодариха за помощта при специалната съвместна украинско-българско-румънска операция /тайна!!!/ по прокопаване на тунел под Черно море, който да доставя природен газ и нефт от Румъния директно за България. Техният начин беше по-скъп и по-малко екологичен, затова Мичка им каза за сероводорода, а те отговориха, че по тази идея вече се работи. Само тя да почака малко и Черно море ще стане по-чисто и по-приветливо за населяващите го животински и човешки видове.

  Ами ще почака, вече е чакала толкова, защо де не почака още малко?     Пък и тоя път медалът вече ù е в кърпа вързан – ако не от кмета на Кърджали, то от кмета на Каварна, пък защо не и орден „Стара планина“ да получи – направо от София: я от Президентството, я от Министерския съвет, че да намине да нагледа бъдещия си кабинет, дали там го стопанисват добре. Ако с ордена ù връчеха и няколко кашона с преоценено олио „Калиакра“, наша Мичка Дипломатичка хич нямаше и да протестира!

  Само един въпрос не я оставяше на мира: Какво пишеше на мястото на точките в съобщението на Игор? Тази мисъл извикваше в сърцето ù странно чувство на тревога. Но скоро щеше да разбере отговора. Съвсем скоро!

   А в това време флагманът на руския черноморски флот, крайцерът „Москва“, вече потъваше край Змийския остров, потопен я от разразилата се там буря, я от пожар при детонация на боеприпаси /разбирай смъртоносни смартмини/.******

  И храбрият Игор Коханчук със сигурност се навърташе наоколо!

 https://www.youtube.com/watch?v=lxQrESQPIOc

 https://www.youtube.com/watch?v=NSqca0pN5oc

*Междуконтиненталната балистична ракета „Сармат“ е разработена в ракетния център "В. П. Макеев"(в рамките на Роскосмос) и се произвежда в завод "Красмаш". Според експерти ракетата е способна да достави разделяща се бойна глава с маса до 10 тона във всяка точка на света както през Северния, така и през Южния полюс.

**Игор намеква за румънските находища на газ „Анна“ и „Дойна“ в румънския черноморския блок „Мидия“, където се строи газопровод.

*** „Няма Анушка олио“ – алюзия с репликата от романа на Михаил Булгаков "Майстора и Маргарита":  „Защото Анушка вече е разляла олиото“.

**** „Хан Аспарух“, „Хан Кубрат“ и „Хан Тервел“ – блокове в българските черноморски води, където все още се водят проучвателни работи за намиране на нефт и природен газ, засега – безрезултатни.

***** Източник: https://www.investor.bg/novini-ot-chernomorieto/464/a/sled-tri-godini-trygva-dobiv-na-tok-ot-serovodoroda-v-cherno-more-tvyrdiat-ucheni-183119/

****** събитията в повестта не са в хронологичната последователност, позната от реалността