Съседката сякаш я причакваше. Отвори със замах вратата на апартамента на долния етаж, тъкмо когато Мичка слизаше забързана по стълбите.

  Не че бързаше кой знае колко, но такава си беше тя – експанзивна. Правеше всичко с желание и ентусиазъм. И с непресекващ оптимизъм. Вярваше безрезервно в положителната нагласа и смяташе, че всяко действие има равно по силата си противодействие, което значи – правù добро и ще ти се случва само добро! И обратното. Животът често я опровергаваше, но тя, със слънчевия си възторг и пълна липса на злопаметност, просто не обръщаше внимание на неприятностите, които ù се случваха – смяташе ги за дребни подробности по пътя към щастливото бъдеще, очакващо я там, някъде далече, в неопределената и мъглива далнина на предначертаното ù от съдбата.

  Имаше си  Мичка и закон, който беше нарекла „Закон на Мичка за късмета“ /ЗМК/ и който беше противоположност на закона на Мърфи. Той гласеше: „Ако може да ти провърви, то ще ти провърви!“ и „Очаквай положителното, Вселената ще се погрижи за останалото!“

  Засега обаче не я чакаше нищо друго, освен една облечена в раздърпан пеньоар и с навита на ролки оскъдна коса с миши цвят жена на отиваща към преклонна възраст, със средни умствени и емпатични способности, но напориста и упорита като дворен булдог, отвързал се от веригата в колибката си и захапал крачола на случаен минувач.

  Случайната минувачка Мичка се опита да заобиколи препятствието, като измърмори някакъв поздрав, но напразно: булдогът вече беше набрал инерция и усетил колеблива и скрупольозна плячка, тържествуващо се насочи към фигуративния „крачол“ на жертвата си.

    – Миче, как си, душко? Накъде си се разбързала? Чувам аз, врата се хлопна, стъпки бързи надолу и си викам: Мичка ще да е, няма друг, дето да слиза толкова енергично по стълбите! Тя и Поленцова-Перопухова слиза, ама стъпките ù, като на слон, и все бърза, бърза, и една приказка не можеш да размениш с нея! Пък надута, надута…

  – Отивам до магазина, лельо Венера – отговори Мичка, промъквайки думите като самотен шрапнел сред пороен вражески обстрел на зенитни ракети. – Крушката ми изгоря, заедно с фасунгата, трябва да я сменя.

  Венера Пастърмакова или галено – леля Венче, не беше от вчера. Знаеше тя как да хване, задържи и омаломощи жертвата си, докато накрая престане да се съпротивлява и не започне да се съгласява и само да кима, в желанието си да се отърве от лепливия словесен порой, който се изливаше върху нея и после можеше да бъде отмит само с много търпение и продължително акумулирани положителни емоции. Тя така примамваше техници, ВиК работници,  доставчици и прочее други труженици на попрището на услугите и апартаментът ù беше образцов, къде-къде по-приемлив и приветлив от собствената ù персона, дебнеща почти денонощно край вратата.

  – Ох, миличкото! – сви устни леля Венче и продължи с канонадата, оставила сякаш да отлети в безвъздушното пространство репликата за крушката като нещо незначително и разбиращо се от само себе си /но временно, само временно, тя вече беше прибрана в архива, сортирана и готова да бъде извадена в подходящия момент/ – а аз имам добри новини, душко! Даже две – усмихна се тя с хищна „Голдън роуз“ захапка и присви зелените си като манзанила, хладни очи. – Може да почна работа! То вярно, че съм пенсионерка, ама още не съм за изхвърляне! В една застрахователна агенция. Само дето не знам какво ще правя с курса по йога. Как ще ги съвместя? Е, не са ме одобрили още, чакам! Обаче казаха, че търсят пенсионер, това ги устройвало. Вече мина седмица, а още не са се обадили. Дали не са взели друг? И знаеш ли, от курса ми казаха, че местят часовете, изтеглят ги вечерта, преподавателката била нещо заета! Как мислиш, дали ще мога да нося две дини под една мишница?

  Мичка погледна възлестата ù ръка с отпусната кожа под късия ръкав на пеньоара, която дори заниманията с йога не бяха успели да замаскират.

    „Тя поне няма проблем с отоплението и осветлението“, помисли си унило и каза успокоително:

   – Ще можеш, лельо Венче, защо да не можеш, ти си още млада! Аз имам един Закон, който е противоположен на закона на Мърфи, нали го знаеш?

   – Тоя за филията с масло ли? Знам го! – каза хасковската Венера и пристъпи нетърпеливо от крак на крак, обута в подпетени пухкави пантофи.

  – Моят закон гласи: „Ако нещо добро трябва да ти се случи, цялата Вселена ще ти помага“. Щом като са преместили часовете, значи ще те одобрят за работата!

  – Ох, златни ти уста, Миче! – въздъхна Венера и отпусна хватката. – Айде, аз да се прибирам, че трябва да готвя, снахата и синът ще идват за обяд!

  Мичка внимателно закрепи новичката фасунга към изгорялото и деформирано гнездо на лампата. Слезе от масата, която беше дръпнала в средата на стаята, и превъртя ключа. Нищо! За пети път!

  Какво ли не я прави тази крушка! Лепи я с „моментално лепило“, което се оказа просто лепкава вода, уви я с канап, тиксо, дори пробва с цитопласт. Не свети и това си е! А нощната лампа е слаба. И претоварва разклонителя. Щом сложи още един щепсел, всичко дими и изгаря. Жалко за парите, които даде за разклонители

  Днес явно не ù беше ден! Майка ù сутринта беше забравила вратата на терасата отворена за часове и Мичка трепереше от студ. Навлече всички възможни дрехи и още не можеше да се стопли. Радиаторът в стаята ù беше изключен – нямаше място за щепсела.

  Наложи се да обикаля магазините за фасунга. Като за капак, когато намери най-после и влезе в супермаркета, се сблъска с ново унижение.

  Опашката не беше дълга. След нея имаше само един навъсен мъж, който периодически кашляше. Мичка сложи внимателно препълнената кошница на тезгяха.

  – Торбичка искате ли? – попита я продавачката.

  – Да, моля! – каза Мичка.

  – Да ви я напълня ли? – продължи жената.

  „Защо ме пита всеки път за това?“, учуди се Мичка. „Ясно е, че след като искам торбичка, тя трябва да се напълни, за какво да я вземам иначе?“

  Тя обикновено кимаше мълчаливо, но продавачката продължаваше да я пита за същото всеки път.

  – Не, аз ще си я напълня – каза внезапно Мичка, решила да смени тактиката.

  „Поне ще разбера защо все ме пита?“, си каза тя. Нахвърля стоките в торбичката под нетърпеливия поглед на покашлящия мъж. Когато приключи, я стресна резкият глас на продавачката:

  – Аз щях да я напълня по-добре от вас! – каза гордо ситно накъдреното боядисано същество зад щанда и на кръглото ù лице беше изписано такова тържество, че Мичка се задави от изненада. Тя триумфираше! Това беше победа, която и Путин не бе сънувал, за която и Зеленски не си е мечтал!

  Мъжът на опашката се изсмя.

  „Тя наистина ме мисли за мухла!“, си каза огорчено Мичка, прибра си унило торбичката и тръгна да се прибира – при студената стая, изгорялата крушка, повредената микровълнова, студената вода от крана под непотребното бойлерче и чакащата на стълбището в засада леля Венера.

  И сега стоеше и гледаше угасналата крушка, която сякаш също ù се присмиваше от тавана.

  „Ще пробвам още веднъж!“, реши изтерзаната жена и пак примъкна масата. Закрепи как да е крушката и когато тръгна да слиза, залитна и вместо табуретката, кракът ù улучи въздуха. Тя стъпи тежко на пода, не можа да запази равновесие и се пльосна по гръб. Добре че беше увита в пуловери и дебело яке, та не се удари много!

  „Като ти тръгне, ти върви!“, си каза философски и посегна към ножицата, с която преди малко режеше цитопласта. Върху нея се виждаха бели петна от лепило, а самата ножица не се отваряше, колкото и да се мъчеше Мичка – беше залепнала. За разлика от фасунгата!

  Час по-късно Мичка излезе пак – покрай историята с торбичката, беше забравила да мине през магазина за дрехи втора употреба, а спешно имаше нужда от по-топло яке. В случай на ядрено нападение или срутване на стълбището и терасата – ако ще пада, на меко да е!

  „Дано тоя път да се размине!“, помисли си тя, промъквайки се като сапьор покрай вратата на леля Венче. Уви, напразни щения!

  Съседката излетя като торпила от отворената паст на апартамента и заля Мичка с порой от картечни откоси:

  – Миче, имам добра новина! Одобриха ме, ти са оказа права! Как беше тоя твой закон? Харесва ми! Законът ти е супер, да знаеш!

  Мичка гледаше развълнуваното лице на съседката и вече не изпитваше раздразнение, а само примирение.

  „Може пък и да е за добро!“, си каза тя и тръгна надолу по стълбите с обичайната си устременост. Не беше загубила оптимизма си и положителната нагласа – Вселената все щеше да я възнагради за търпението и всеотдайността!

  Беше вече почти стигнала изхода, когато стълбището внезапно се разтърси, покрай нея се посипа мазилка и стъклата на прозорците зазвънтяха, а после се пръснаха с оглушителен трясък.

  Земетресението беше с магнитуд 7, най-силното в Хасково и околността от десетки години.  За щастие, както по-късно се установи, бяха нанесени само материални щети, на някои места – доста сериозни, но поне нямаше жертви, а само няколко десетки ранени.

  Мичка се втурна надолу, под нестхиващия трус и изтича на улицата. Скоро всичко приключи. Наоколо се въргаляха отломки и се щураха паникьосани хора. Някои от сградите бяха с разрушени комини, изпочупени прозорци или с напукани фасади и тераси, заплашващи всеки момент да се стоварят върху минувачите.

  Но магазинът за дрехи втора употреба беше оцелял и витрините му блестяха празнично – цели-целенички насред потъналия в димка град.

  „Като ти тръгне, върви!“, си каза Мичка и се загърна по-плътно раздърпаното яке, с разкъсан ръкав и покрито с дебел слой натрошена мазилка.

  После въздухът странно потрепна и магазинът внезапно се срина, превръщайки се в купчина развалини и вдигайки облаци от прах.

  Мичка не каза нищо. Оптимизмът ù се беше изчерпал!

  Но само временно.  

https://www.youtube.com/watch?v=uxtoti1qbz0

https://www.youtube.com/watch?v=2EnBOK0AZ8w