Вечерта беше най - красивата и прохладна септемврийска вечер. Лек ветрец поклащаше кипрото перденце на прозореца. Тя припряно ходеше от стая в стая, все едно имаше цял замък, а не само стая и кухня. Всяко местенце, всяко ъгълче подреждаше с мисъл за него... Мечтаеха за голяма къща, в която да посрещат децата си –неговите и нейните. Беше на 50 и се страхуваше от неизвестното, той се страхуваше, че тя няма да постави ново начало...
...Беше изминала само седмица от деня , в който изпрати във вайбър едно по-различно съобщение " Имам нов адрес и нова лична карта".И зачака...В едната ръка държеше п-тата цигара за деня, а в другата телефона. Сърцето й трепна, когато видя сигнала, че съобщението е прочетено. Дали да набере номера, който години наред ту изтриваше, ту отново вкарваше в указателя. И двете действия бяха напразни- цифрите са бяха татуирали в мозъка й, в сърцето й... Телефонния звън ускори още повече ударите на сърцето й.
" Да, истина е...Изнесох се преди месец...Ще дойдеш ли?"...
...Сега проверяваше дали всичко си е на мястото...Може би още половин час и той щеше да дойде. От сутринта приготвяше безброй вкусотии- все трябваше да има истина,
че любовта на мъжа минавала през...Подреди масата за двама и помириса свежото букетче от любимите й малки цветя. Хвръли последен поглед на малкото апартаментче,
взе ключовите за колата и затича по стълбите..
...Всеки момент трябваше да дойде автобусът...Също като на първата им среща преди 12 години...Не , не същата...Сега съвсем открито тя застана пред него и го погледна в очите..
Хвана ръката му ...Не можеха да откъснат поглед един от друг...Сълзи се стичаха по двете лица...
Тя му подаде ключовете за колата:
- Къде отиваме? - попита с неговата закачлива усмивка
- Посоката е онова наше хотелче...Съвсем близо до него е...И има гледка към морето, с което ти говореше, когато мен ме нямаше...Просто у дома...
.....Градът беше техен.. Времето беше тяхно...Но най - вече се имаха един друг...
© Ива Колева Все права защищены