– Еха! Мирабела се тутка, тутка и всички я изпревариха. Я се поразбързай малко, маце, поразмърдай се и се поразпиши! Стига си чела! Не можеш ли да караш малко през просото?

  – Мога, ама не искам, Трайчо. Ако бях бързала, нямаше да прочета за бакъреното гумно, а без него накъде?

  – Обаче кооперацията, дето видя ограничителната лента, вече я построиха, да. А ти още не си написала нищо! Скоро и хора ще се настанят там, а ти се туткаш!

  – Но пък нямаше да видя надписа на паркинга, защото паркинг още не съществуваше – всяко зло за добро!

  – Надпис, голяма работа, може и без него. Имаш си йероглифи. И сега се налага да седнеш да си четеш романа отначало, защото вече си забравила какво си написала. Иначе ще започнеш да се повтаряш. Или пък ще изпуснеш нещо. Както си изпусна бележките в мивката! Намокриха се и сега половината не се четат.

  – Ама ти, мърляво хлапе такова, откъде знаеш какво съм си изпуснала в мивката, а? И откъде съм минала и какво съм видяла? Аз съм авторката и виждам всичко, не ти!

  – Вече ме пита за това. И аз ти отговорих. Сядай да си четеш романа! Иначе няма да стане. И стига си ме чернила пред хората! Не съм ти някой мърльо. Пата Кюта беше, аз не съм. Много съм си чистичък и спретнат даже. И съм бъдещ велик художник. Нарисувах ти вулкан! А ти не искаш да ме направиш красив и добър като Габриел. Много си лоша! Искам сини очи и руса коса като Емил от Льонеберя. И после, като порасна, да стана председател на Болярския съвет. Моля те, моля те, моля тееее!

  Джъд отвори очи и скочи чевръсто от одъра.

  „Не трябва да нападам Джуджилейла. Тя има в джоба си нещо, с което прави магии и беше на път да спре вулкана. Трябва да разбера как точно.“

  – Скъпа пралельо! – посрещна той изненаданата вещица с учтив поклон, пое торбата от ръцете ѝ и преди тя да успее да реагира, започна да вади оттам храната, дрехите, постелките и да ги нарежда по масата и на одъра. – Не можеш да си представиш колко съм ти благодарен, че се грижиш да не остана гладен и на студено. Никога няма да забравя добрината и щедростта ти!

  – Ама ти какво? – изгледа го подозрително вещицата. – Много натруфено взе да приказваш и да ми се мазниш. Винаги си ме подминавал като някоя прислужница от кухнята на Додона! Все аз те спирам, имах чувството, че още малко и аудиенция ще ме накараш да поискам, за да те уведомя какво ще бъде времето и дали да си вземеш дъждобрана или префърцуненото чадърче за слънце, без което Илинда не те пуска навън. Да не си от захар, че да се разтопиш! Казвай веднага какво си намислил!

  – Нищо, нищичко! Само се радвам, че те виждам. Пък и огладнях от толкова вълнения. Не всеки ден ме отвличат разни каменни великани!

  Джъд си наля чаша кумис, взе ножа, отряза си дебела филия хляб, намаза я с масло, сложи отгоре малко ягодово сладко и започна усърдно да дъвче. Ножа незабелязано скри под зейрата, колкото се може по-далече от вещицата.

  „Няма да те оставя да ме ръгнеш втори път, проклетнице!“, помисли си той и се усмихна широко.

  – Ами ти, Джуджилейла, защо не вземеш да ме пуснеш, а? На никого няма да кажа, кълна се! Ще отидем и двамата на Церемонията, а аз ще ти отстъпя правото да наследиш трона. Аз не искам да ставам цар на Мадара. И без това може да не доживея до смъртта на Перун, той е стар, но е практически безсмъртен, а аз съм болен, знаеш. Какво ще кажеш?

  – Дори и да се откажеш, Илинда няма да се съгласи! Тя ме мрази. Не е забравила миналото. Пък и не ние решаваме, а Облакът. Така е от векове.

  – Ами ако кажем на Илинда за вулкана? – попита съвсем невинно Джъд, а сърцето му замря. – И че само ти знаеш как да го спреш, ако изригне?

  – За какво говориш? – изгледа го подозрително вещицата. – Вулканът спи. Може да бъде разбуден, само ако някой глупак запали езерото с мазута, но едва ли ще се намери такъв идиот – ако вулканът изригне, цяла Мадара ще отиде на кино, а може и цялата Земя. Нещо ми мътиш главата ти – изплюй най-сетне камъчето!

  – Ами да кажем… хипотетично – запъна се Джъд на трудната дума, която беше чувал от Додона, – че някой все пак се намери и вземе, че запали езерото. Какво трябва да се направи, за да се предотврати изригването?

  – Не може да се предотврати – каза Джуджилейла. – Може да се намалят последствията. Ако имаше например някой гигантски хладилник, в който да напъхаме цялото Мадарско плато и така да замразим лавата, но знаеш ли колко минусови трябва да са температурите там? Много! Пък и няма такъв гигантски хладилник! Дори и Сабазий в зимния си облик не може. Силата му стига само да неутрализира оня Феникс, дето не се и сеща да стои далече от Жар птицата и рискува да подпали всичко. Ако към тяхната жега се прибави и вулканът, загубени сме. Но защо ме питаш? Вулканът спи от милион години. Защо мислиш, че сега, ни в клин, ни в ръкав, ще се събуди? Никой няма интерес да погуби Земята, нали живеем на нея. Пък и езерото с мазута е много дълбоко под земята, никой няма достъп до него, освен… Чакай малко!

  Джуджилейла впери в Джъд острите си, зеленикави очи и в тях проблесна страх.

  – Има други, които не живеят на Земята, а под нея – каза уморено Джъд.

  – Не е възможно! – изписка вещицата. – Сключили сме споразумение. Не може Куцулан… Мора няма да позволи! Перун ѝ е брат.

  „И ти ме нарече „братче“, а после заби нож в корема ми!“, си помисли Джъд, но не каза нищо гласно.

  Джуджилейла се попипа несъзнателно по джоба, където беше торбичката със сивия прах.

  – Пепелта ми свършва вече – каза угрижено тя, а после погледна стреснато Джъд.

  – Няма нищо, знам за торбичката ти – каза успокоително момчето. – Знам и че пепелта вътре ти помага в магиите. Тя може ли да спре огъня?

  –  Може и да може – измърмори вещицата. – Но не е достатъчно, а аз нямам повече. Взех я назаем от… няма значение от кого.

  „Съмнявам се, че си я взела назаем!“, каза си Джъд. „Със сигурност си я откраднала.“

  – Този „няма значение от кого“ не може ли да ти даде още?

  – Не мисля, че ще иска. Ние малко… се поспречкахме. Но пепелта може да се направи – очите на вещицата светнаха. – Ти ще ми осигуриш необходимите условия.

  – Какви са те?

  – Трябва ни ръжанка и громнична свещ. Ръжанка и аз мога да намеря – половината покриви в бедняшките квартали на Плиска са покрити с ръжена плява. Но със свещта е по-трудно. Громнични свещи има само на едно място в столицата и те са строго охранявани. Дори и аз нямам достъп до тях, а само царят и царицата. Молих Илинда да ми даде, но тя ми отказа – нямала съм основателна причина да искам. Те се правят трудно и се използват в определени ритуали. Извършва ги перперуната, аз нямам работа там. Това ми каза твоята високомерна сестра! Но това не е всичко. Вълшебната пепел се получава, ако изгориш ръжанка с громнична свещ, но тя трябва да е поставена в централния ствол на менора – еврейски седемсвещник. А менори в Мадара няма. Този, който ми „зае“ пепелта, имаше, но той се скри вдън земя, заедно с всичките си съдове и сега не знам откъде я да взема. Освен да се разходя до Израел, но този вариант отпада – няма да ми дадат. Тези свещници са част от храмовата утвар на евреите и не ги дават на кого да е. Всъщност не знам въобще някога да са ги давали на някого. Все едно някой евреин да дойде в мадарска църква и да поиска чашата, с която се дава причастие, или някой от седемсвещниците, които се поставят в олтара на светия престол  – няма да му ги дадат, естествено!

  – Ти каза, че громнични свещи има само на едно място в Слънчевград. Къде?    

  – В „Златната църква“ на цар Симеон Велики в Преслав, разбира се – къде другаде?

                                                                                                                                      /Следва/