В онази сутрин един от монасите преви нозе до мен и ми разказа за цветето, което разцъфнало насред земя унищожена от огнена река, изляла се от гърлото на планината. Разказа ми, че когато то покълнало, не очаквало да бъде единствено. Смятало, че ще се роди сред поле от цветя, в което поле летният ветрец ласкаво щял да приласкава стеблото му, да гали листенцата му, а около венчето му да жужат безброй пчели, да кацат пъстрокрили пеперуди и светулки. Вечер да бъбри безгрижно със себеподобните и да се събужда с росата. Представяло си как расте, как се разлиства, цъфти, как прецъфтява и как пак се връща в земята. Очаквало да види равнината, а не сива, унищожена от огнената река – земя. Цветето се чувствало самотно и никому ненужно. Вятърът го подминавал. Насекомите прелитали над чашката му, игнорирайки аромата му, а облаците безмълвно се взирали в него и бързали по пътя си.
Един ден, докато стояло самотно и тъжно, то съзряло в небесната шир черна точица. Постепенно точицата се уголемила и в един миг огромна сянка закрила слънцето. Цветето потръпнало и се разлюляло, след което извърнало чашката си към сянката и какво да види – до него кацнал кралят на небето.
–Наблюдавах това място още преди планината да се разтресе и да излее гнева си върху околността. –подел той. –После видях стълб от дим и огнена река, която постепенно изстина и се вкамени. По-късно се появи ти. Дълго чувах биещото ти в самота сърчице и накрая реших да дойда и да ти кажа, че не ще бъдеш винаги само. Видял съм много зими и лета, реки и върхове, и вероятно ще се рея в небето още дълги години, за това знай – ЖИВОТЪТ НОСИ УНИЩОЖЕНИЕ, А УНИЩОЖЕНИЕТО ЖИВОТ. –рекъл орелът, разперил крила и отлетял, а цветето било първото от многото цветя, които щели да покълнат върху грозната сива земя.
© Анелия Тушкова Все права защищены