В онази сутрин един от монасите преви нозе до мен и ми разказа за цветето, което разцъфнало насред земя унищожена от огнена река, изляла се от гърлото на планината. Разказа ми, че когато то покълнало, не очаквало да бъде единствено. Смятало, че ще се роди сред поле от цветя, в което поле летният ветрец ласкаво щял да приласкава стеблото му, да гали листенцата му, а около венчето му да жужат безброй пчели, да кацат пъстрокрили пеперуди и светулки. Вечер да бъбри безгрижно със себеподобните и да се събужда с росата. Представяло си как расте, как се разлиства, цъфти, как прецъфтява и как пак се връща в земята. Очаквало да види равнината, а не сива, унищожена от огнената река – земя. Цветето се чувствало самотно и никому ненужно. Вятърът го подминавал. Насекомите прелитали над чашката му, игнорирайки аромата му, а облаците безмълвно се взирали в него и бързали по пътя си.
Един ден, докато стояло самотно и тъжно, то съзряло в небесната шир черна точица. Постепенно точицата се уголемила и в ...