А имаше един Иван... Вероятно в живота на всеки има по един такъв Иван, който отравя из основи съществуването ти и който въпреки всичко трябва специално да се учиш да НЕ ГО обичаш. Не знаех как да не го обичам, затова и до днес го обичам.

    Е, моят Иван беше от онези хора, които на пръв поглед изглеждат перфектни – ум като бръснач, до болка хубав... В началото всичко беше една огромна игра. Погледи, срещи, размяна на думи – истински, виртуални. Не знаех как да се държа с човек като него. Беше нещо ново – за мен, за възприятията ми и за и без това разбития ми до този момент свят.

     И той ме заля... цялата – с музика, с вдъхновение, с тръпка, която усещах до върха на пръстите си. А усмивката му можеше и все още може всичко...

     До този момент не знаех, че го обичам. Мислех си, че е първично привличане, продиктувано от самотата ми и от външния му вид. Но с времето разбирах и го усещах толкова дълбоко в себе си, че почти нямаше и няма част от мен, която да е само моя, без да бъде негова.

    Срещите и обажданията ни се превърнаха в игра на надмощие. Имах нужда от него, но и имах нужда да бъда над него. И все пак... когато и да чуех гласа му – губех играта. На мига. Понякога ми беше крайно достатъчно само да го чуя, за да се изпълня с нова омраза към отношението му и с нова, още по-голяма любов към него самия. Понякога ми беше пък крайно недостатъчно само да го чувам и в тези дни – го виждах навсякъде – по улиците на градове, в които знам, че го няма, в музиката по заведения, в които никога не сме били заедно, в образите на красивите мъже в книгите, които четях. Беше навсякъде. Беше и Е.

    Не знаех как да продължа живота си без него. Без да го очаквам. А знаех, че нищо хубаво не ме чака с този човек. Знаех, че разумът ми ослепява, щом е до мен, и вероятно нямаше да има нещо, което да не мога да му простя.

     Отровна, голяма, красива любов. Моята към него. И същия припев – отново и отново. И трябваше, нямаше как, трябваше да се науча да не го обичам. И ако имаше, ако само имаше такъв начин... Вероятно си мислите, че бих го избрала. Не бих. Не бих избрала свят, в който го няма. В който съм сигурна, че няма никога повече да чуя гласа му. В който съм сигурна, че няма вече да го срещна. Сблъсък. Със себе си. Защото цялото  ми същество отхвърля това да го няма. А разумът ми винаги е бил на кантар. Може би отровата не е стигнала още до там. А може би това, че пиша с разумната си част означава, че е стигнала...