Ти винаги и за всичко бързаше, Явора. Светът ти изглеждаше  толкова малък, а животът - толкова ясен, че прескачаше времето като лекоатлетка на пистата. То много се ядосваше от това неуважение към него и сподавено ръмжеше, но ти се правеше, че не го чуваш и си продължаваше напред.  Не искаше много от този живот - само да си здрава и обичана. Аз ти давах обичта, радваше се и на здраве доскоро. Но обижданото от теб време реши да си отмъсти.  Винаги съм подозирал,  че то всъщност е   ужасно отмъстително.
Разболя се изведнъж. Когато те посещавах в болницата, усещах злобните вибрации на времето, виждах изкривената му муцуна и се досещах какво ще стане. Мисля, че и ти го усещала, винаги  си била така  чувствителна. Не казваше нищо, и аз не казвах.
Радвахме се един на друг, както винаги, откакто бяхме съпрузи, и очаквахме да излезеш оттам, защото животът те чакаше и имаше да ти казва още много неща.
Когато излезе обаче, отмъстителното време ликуваше. Усещах как се кискаше и дори се кълчеше в танца на победата. Беше те отвело със себе си, за да продължи отмъщението си. Животът не можа да ти каже нищо повече.
Всъщност и на мен ми се иска да дойда с теб. Всичко изведнъж стана много фалшиво, зло и безсмислено. Сега се чудя къде да поема. И толкова ме е  яд на теб и на твоето вечно бързане.
И кой знае защо реших да ти напиша писмо. Може пък и в отвъдното да има интернет, ти да извадиш някога лаптопа си  и да ми обясниш защо пак избърза. Дано да е така.
Дано някога да разбера това, Явора.