Ти винаги и за всичко бързаше, Явора. Светът ти изглеждаше толкова малък, а животът - толкова ясен, че прескачаше времето като лекоатлетка на пистата. То много се ядосваше от това неуважение към него и сподавено ръмжеше, но ти се правеше, че не го чуваш и си продължаваше напред. Не искаше много от този живот - само да си здрава и обичана. Аз ти давах обичта, радваше се и на здраве доскоро. Но обижданото от теб време реши да си отмъсти. Винаги съм подозирал, че то всъщност е ужасно отмъстително.
Разболя се изведнъж. Когато те посещавах в болницата, усещах злобните вибрации на времето, виждах изкривената му муцуна и се досещах какво ще стане. Мисля, че и ти го усещала, винаги си била така чувствителна. Не казваше нищо, и аз не казвах.
Радвахме се един на друг, както винаги, откакто бяхме съпрузи, и очаквахме да излезеш оттам, защото животът те чакаше и имаше да ти казва още много неща.
Когато излезе обаче, отмъстителното време ликуваше. Усещах как се кискаше и дори се кълчеше в танца на ...