Преди време, оня, моя познат, дето не прокопса в занаята, ама му провървя на другаде, ми вика един ден.
- Ела да видиш каква вила съм си направил.
Отиваме!
Джипът се насочи към вратата и тя сама се отвори.
Тежка! Желязна!
Плътен двуметров зид отделя мястото от улицата. Не само от към нея. И от трите други страни. Парцелът е голям. Улицата е по-високо от него, та оградата отвътре гони трите метра. Тухлен, белосан зид. Отгоре са забити железни шипове, подострени като колове. Някъде навътре, към дъното наднича къщата.
Влизаме!
На около два метра от плътната външна ограда има втора. По-ниска от външната и едва забележима.
Високи метални колове със закривени върхове, като тия в концлагерите и цялата накръстосана с бодлив тел. По него бяха плъзнали различни увивни растения.
Те правеха тая ограда по-трудно забележима.
Между двете огради, привързани на дълги синджири се мятат четири немски овчарки.
Четири огромни и свирепи звяра!
Оттук се вижда добре и къщата.
Не голям замък, с кули, бойници и всякакъв вид подобни атрибути. Пред нея портик, с класически колони, а над него фронтон, с нещо като герб върху него. Кръстосани мечове, лъв, корона.
Дворът след втората ограда е пуст.
В средата басейн, покрай него - голи нимфи. Кипри се и един Аполон.
Хора не се виждат.
Сенки!
Дигнеш пръст и изникне някоя. Поклони се и застане като няма. От пиле мляко да поръчам, и него ще ми донесе.
Кътче от рая, заградено с бодлив тел.
Концлагер!
- Абе, викам му аз, ти тук живееш ли, или изтърпяваш наказание?
Засегна се. Повече не ме покани. Ама и аз толкова щях да отида.
Да ти пикая, викам си наум, и на парите, и на имането. За какво ти са? Да си направиш затвор. Да трепериш и да се озърташ от коя пролука ще ти светят маслото. Да живееш със зверове и сенки. Ами че това си е чист ад.
Викам си така и повече не стъпих там.
Какво да му гледам?
И се ядосвам!
Да блъскам толкова път, да видя ад!
Има време и за това.
На оня свят ми е в кърпа вързан.
Пък и да ти кажа, не ми и пука.
Че това тука живот ли е?
© Иван Стефанов Все права защищены