Ад

            Саша стисна малкото дървено кръстче в ръката си и пое дълбоко въздух. Сълзи започнаха да се стичат по порозовелите ù бузи, докато се молеше пред иконата. От устните ù се откъсваха малки въздишки и тя шептеше нежно, едва доловимо. Беше сама в голямата църква. Около нея пламъчетата на свещите потрепваха леко и сякаш се извиваха при идващия бриз, нахлуващ като неканен гост от отворената дървена порта. Задаваше се буря - облаците бяха променили белия си цвят към тъмносив и се извисяваха заплашително над църквата. Клоните на дърветата се полюшваха, а вече оранжевеещите им листа се спускаха леко и грациозно към земята и покриваха малката пътечка. Саша отвори очите си и избърса сълзите си. Тя се прекръсти, сведе леко глава и стана от коленете си. Огледа се и осъзна, че няма никой около нея. Тя приглади робата си и се изправи. Лекият бриз се бе превърнал в безпощаден вятър, който накара Саша да изтръпне. Младото ù лице бе обвито в черен план, който покриваше дългите ù коси. Само на седемнадесет години, тя бе изпратена от родителите си да служи на Господ от малка. Бе му се посветила изцяло и никакви други мисли за външния свят не замъгляваха ума ù и не я отвличаха от задълженията ù. Винаги прилежна и послушна, тя правеше това, което се искаше от нея. Понякога се промъкваше през нощта в църквата, когато всички спяха, само да се помоли и да поседи сама. Но този път имаше нещо различно. Слънцето не бе залязло напълно, а навсякъде бе безлюдно. Сестра Мария винаги я изчакваше пред портите след задължителна молитва преди смрачаване. Саша излезе от църквата и рязко извъртя глава при допира на силния вятър с кожата ù. Тя се наведе напред и впрегна всички сили, за да затвори портата. Железата силно изкърцаха и се изгубиха заглушени във въздуха. Момичето се обърна и пое по малката пътечка, водеща към сградата, където спяха всички, но изведнъж се спря на мястото си. Тя се загледа в краката си, губещите се из безброй паднали листа.

-Саша... - тих и застрашителен глас отекна в главата ù. - Саша...

Тя разшири очите си и се огледа. Сърцето ù затанцува бесен танц и ужасно скърцане отекна в главата ù. Тя изпусна Библията на земята и покри ушите си с дланите си.

-Саша... - гласът отново се появи.

Момичето стисна очи и започна да се моли. Както скърцането на портата, молитвата ù се разпиля във въздуха и остана неизказана. Всичко затихна. Вятърът изчезна, листата под краката ù се изгубиха. Тя почувства засъхналите сълзи по бузите си и прокара пръсти по нежната си кожа. Саша притвори очи и пред нея се откри красива гледка. Голяма беседка, която бе покрита с цветя. Сякаш есента се бе изпарила и вместо зимата, пролетта си бе пробила път към нея. Тя погледна надолу. Носеше нежна бяла рокля, стигаща до коленете ù, а дългите ù руси коси се разпиляваха по раменете ù. Сините й очи, сякаш бисери, изкарани от дълбините на океана, проблясваха на леката светлина, проправяща си път през малките цепнатини в облаците.

"Да не би да съм умряла? Да не би това да е Рая?"

"Не, мила Саша." гласът нахлу в съзнанието ù.

"Кой си ти?" момичето попита гласа в главата си.

Никакъв отговор. Саша закрачи към беседката и босите ù крака срещнаха меката и нежна трева, която ги галеше. Умората бързо я застигна, сякаш бе ходила цял ден. Тя седна на дървената пейка и се облегна на дланите си. С крайчеца на окото си забеляза черна фигура. Тя се обърна към непознатия и ахна. Черна кожа като катран, рога, извиващи се заплашително назад, червени очи, в които горяха пламъчета. Тънките му устни бяха разтеглени в грозна и лукава усмивка. Вместо крака имаше копита, а люспестата му опашка се извиваше около тях и сочеше към Саша.

-Кой си ти? - Саша попита и се загледа в чертите му.

-Аз съм твоето спасение. - Усмивката му се разшири още повече.

Саша погледна назад. Едва доловима за човешкото око бариера ги бе обгърнала. Тя протегна ръка и бариерата затрепери при допира, който изгори пръста ù. Тя разгледа раната, от която започна да струи алено-червена кръв. Създанието се пресегна и положи ръка върху нейната, като излекува раната ù. Тя го изгледа смаяна.

-Ела с мен в безкрайното ми царство, Саша. Всички те очакват.

-Но защо?

-Ще бъдеш спасена. - Той протегна ръката си и обърна грубата си длан нагоре.

Саша се отдръпна назад. Кожата му бе напукана и пара се вдигаше от цепнатините.

-Но ти не си Господ. - Тя килна главата си на една страна, изучавайки лицето му. - Какво си?

-Твоето спасение - той повтори с нежен и примамлив глас. - Ела с мен.

Тя пое ръката му и двамата станаха от пейката.

-Къде отиваме? - момичето погледна нагоре с любопитни очи.

Създанието не отвърна нищо. Твърдата земя под краката ù се изпари и Саша се понесе към дълбините на земята с бясна скорост. Косата ù се вееше нагоре, очите й се навлажняваха и замъгляваха зрението ù, а дъхът ù секна при многото гледки, открили се пред нея. Тя се приземи лека като перце и стъпалата ù започнаха да горят. При всяка направена стъпка, тя усещаше как огънят гори голата ù плът. Миризмата на разложили се тела и горящи вътрешности я накара и сбърчи нос. В полезрението ù попаднаха хиляди, милиони хора, които се изтезаваха. Телата им горяха безпощадно и се извиваха ту в една, ту в друга посока. Очите им бяха празни и черни, плътта сякаш капеше от лицата им и показваше скелетите им. Виковете им от болка се забиваха като ножове в ушите на Саша. Молитвата на някакъв човек се смесваше с тях и се губеше. Това бе адът. Слугите на дявола бягаха из всички посоки и дърпаха хората. Момичето се обърна към спътника си, който бе облякъл голяма червено наметало. Той бе увеличил размерите си многократно и изглеждаше още по-страшно, отколкото преди. Тя направи крачка назад и изпищя при сблъсъка си с жена на средна възраст, която обхвана раменете ù и се вкопчи в нея. Саша я отблъсна и побягна напред сред множеството виещи се пътеки, около които течеше лава. Капките пот, течащи по цялото ù тяло, залепиха косата за кожата ù като лепило. Жадни и безмилостни ръце я сграбчваха и я дърпаха към себе си. Тя не спираше да бяга без посока колкото се може по-бързо, докато не се обърна назад и не се сблъска със спътника си. Кръвта се отдръпна от лицето ù и студени и топли вълни я заляха и промениха цвета на кожата ù. Порозовялата ù нежна кожа се бе превърнала в бяла и лепкава. Той разгърна наметалото си и заговори с ужасен, пронизителен глас, който я накара да трепери като лист чак до дълбините на крехката ù и чиста душа.

-Коленичи пред мен.

Краката ù инстинктивно се подчиниха на гласа и тя се свлече на пода. При срещата ù с горящата земя, тя изкрещя. Плътта ù се отлепи от нея и грозна рана зейна на крака ù. Цялата ù кръв гореше и бясно препускаше из вените ù. Мислите в главата ù я караха да полудее и силно да стисне очите си. Цялата ù душа и всичко, на което беше научена, бавно и болезнено се изнизваха от гърчещото ù в агония и болка тяло. Сякаш въздухът бе изтеглен и единственото, което искаше да направи, бе да диша, но не намираше начин. Тя вложи всичките си сили да погледне към създанието, което се ивисяваше над нея заплашително. Червените му очи горяха и се впиваха в нейните. Той махна с ръка нагоре и тялото ù се понесе във въздуха. Острите му и дълги нокти се забиха в гърдите ù и си проправиха път към сърцето ù, като го извъртяха силно и го откъснаха от нея. Животът я напусна толкова бързо, колкото времето, което отнемаше на птиците на отлетят към юг за зимата. Тялото ù се изви нагоре безтегловно и се извиси над създанието ù слугите на дявола. Тя хвърли последен поглед към "своето спасение" и душата напусна обвивката ù, която се спусна с бясна скорост надолу и се изгуби в лавата. Веднъж чистата ù душа се бе превърнала в черна и грозна, като тази на дявола. Тя погледна към ръцете си и тялото си, които приемаха вида на създанието. На гърба ù изникнаха големи криле като на прилеп и разпориха кожата ù. Тъкмо когато тя усети новата сила, кипяща в гърдите ù, тя отвори очи.

Задаваше се буря - облаците бяха променили белия си цвят към тъмносив и се извисяваха заплашително над църквата. Клоните на дърветата се полюшваха, а вече оранжевеещите им листа се спускаха леко и грациозно към земята и покриваха малката пътечка. Тя усети студения под под себе си и се изправи на лактите си. На малък стол пред нея стоеше сестра Мария, която бе скръстила ръце и я гледаше с високо вдигната глава. Жената стана от мястото си и седна на пода до Саша. Момичето понечи да разкаже за ужасния си сън, когато грубите ръце на монахинята сграбчиха брадичката ù и я накараха да я погледне в обезумелите ù очи, в които гореше огън.

Саша осъзна, че това, което бе сънувала не бе истински ад. Адът се намираше на земята.

-Толкова си наивна, Саша.