Веднъж бях хванал някакъв трамвай в Надежда, който отиваше към центъра и видях Адашчето в него. Мислех да му викна, но бе далече и с оглед спокойствието на гражданите само са загледах в него. Виждах един слаб човек с много сбръчкано лице, което изведнъж можеше да стане игриво – весело и да прозвучи така познатия ми смях, който именно започна като изневиделица:
– Кирчо, ти ли си, ха-ха! Ей забравихме се! Аз съм бе!
– Аха, здравей Адашче! – промълвих малко смутено в трамвая.
– Айде да те водя до едни мои хора, тука наблизо е… имаш време?
– Ами.., добре, аз се прибирам, но ще мина! – и не усетих как Адашчето ме хвана под ръка като не преставаше да говори и да ме разпитва на дълго и широко.
Влязохме в една квартална бирария, която бе много чиста и спретната, антуража и малко протрит, но бе удостоена с една звезда през началото на деветдесетте. Личеше си, че сякаш собствениците нямаха много средства за ремонт. Чуха се възгласи при влизането на Адашчето, посрещаха го подобаващо и след като ме представиха, отново ни посрещнаха с аплаузи за това, че бяхме двама Кирчовци. Знаех, че седнехме ли Адашчето ще започна поредната история, така както вяло погледна телевизора, сякаш да се съсредоточи на разказа си. Телевизорът бе голям с кинескоп, не от онези тънките и това бе причината като че:
– Ей такива ги поправях навремето!
– Какви бе Кирчо… - и избухна смях, защото даваха някакво момиче, което пееше народна песен.
– Телевизорите…бе… - пак избухна смях.
– Вие чували ли сте за „Радуга“, „Електрон“, „София“ едно и две, а?
– Е чували сме, защо?
– Сега ще ти кажа.. Навремето имаше един колега, Моньо му викаха, работехме заедно в радиото, много готин..
И Адашчето започна историята, която хич не беше за изпускане, но доста от народа там просто пиеше бирата си или каквото и да е и клатеха глава утвърдително, ни в клин ни в ръкав.
Та Моньо бил около метър и петдесет и три-четири, тогава близо до пенсионна възраст, а Адашчето току-що постъпил в радиото. Моньо бил шофьор, карал някаква „уаска“ и веднъж споделил с Адашчето. Много искал да си купи цветен телевизор, защото му писнало да гледа Орфея „черно-бело“. Още повече, че всяка година работел на този Орфей и знаел каква красота е. Адашчето му казал, че няма проблем да си го купи, стига да „хване“ кога ще го докарат и да дойде неговия ред, но Моньо определено му повторил, че има проблем. Карал една запорожка, която била толкова малка, че голям телевизор не можел да влезе в нея, а на покрива с багажник, телевизора щял да се обърне, защото площта на тавана на запорожката била по малка от тази на дъното на телевизора. Така Моньо искал точно такъв голям телевизор „Електрон“, за да му краси хола на къщата /той живеел на ул. Аспарух в къща/, но нямало как да го докара. Адашчето като един от най-изобретателните хора веднага му решил проблема.
-Ще я докараш в гаража и ще заварим теглич отзад. След това ще отидем до ЦУМ-а и ще премерим кашона на телевизора, защото ще ти го продадат в кашон и ще направим малко ремарке, тамън ще ти дойде реда, докато направим тези работи…
Речено-сторено. Моньо закарал старата запорожка в гаража на радиото и направили това, което планували. Извитата лека количка запърпорила към ЦУМ като отдалече приличали на странен мотоциклет, който теглил коша си отзад, вместо от страни. В запорожката Моньо бил в свои води, защото дребничък се вмествал идеално като карал и си подсвирквал от щастие, но жена му някак не се чувствала много добре, защото тя била около метър осемдесет и пет жена и гледала от задната седалка.Тя точно и прилягала и на теглото, вероятно малко под стоте килограма. Най- зле бил Адашчето, защото трябвало да се свие почти на две на мястото до шофьора.
- Нищо Кирчо, ти си слабичък – му намигал Моньо, а жена му постоянно повтаряла – Моньо гледай си пътя и внимавай да не се удариш някъде. Така стигнали до Цум. Леко-полека натоварили Електрона, който бил точно по мярка на ремаркето или по-скоро обратното. Скроено от дебела ламарина и овързан отвсякъде с конопено въже, запорожката потеглила обратно. Без никакви проблеми се прибрали на улица Аспарух и сложили телевизора в хола. Адашчето плувало в свои води относно пускането, настройването и антената, която трябвала. Така телевизора заработил и запредавал цветно, Орфея. След това пили и яли и гледали, гледали…
Докато един ден Моньо не дошъл в гаража увесил нос. Дребният човечец изглеждал много нещастен. Всички се притеснили и го заразпитвали за синове, дъщери, жена му…докато не казал:
- Електрона се развали…
- Еее, пък това е най-лесното, тук всички сме слаботокови техници, ще го оправим…- вметнало Адашчето – в събота, ще ходите ли на вилата…
- Абе каква ти вила?!
- Добре, значи аз и Пецата идваме да го оправим!
- Моля ти се ще те чакам!
- Нямаш проблеми бе Мончо! Ние от ЦУМ го пренесохме, та ти за една повреда, се притесняваш…
В уречения ден Адашчето и Пецата позвънили на улица Аспарух и веднага им бил оказан достъп до Електрона. Първо го отворили, после започнали част по част да го разглобяват и проверяват. Моньо само обикалял и кършел ръце около тях. Накрая му казали да ходи оттатък, защото им пречил. Моньо ги послушал с половин сърце. Адашчето и Пецата успели да го оправят, било изгоряло бушонче на капака, на Електрона. И той заработил. Жена му на Моньо им казала, че обяда е готов и трябвало да седнат да хапнат, както подобавало. Но Моньо го нямало, викали го, но той не отговарял. Жена му се разтърсила из цялата къща и го открила на едно канапе в един от килерите. Моньо бил легнал и загадъчно се усмихвал, но не отговарял.
Жена му отишла при гостите и им казала:
-Абе Моньо май умре!
-Как бе, ти какви ги говориш? Той не може да умре!
-Еми елате да видите! – и всички отишли в килера, където Моньо продължавал да се усмихва, така както той си знаел.
Е това истина ли е попитахме почти хором Адашчето след леко нелепа пауза.
- Да бе! Да не мръдна, тоя умря заради Електрона. Жена му после се притесни естествено, но кел файда.
- Ти сега вицове ли ни разказваш, вярно ли е това? – попита още един невярващ.
-Ходи купи по още една бира и ще ти кажа…
След малко Адашчето след като отпи едра глътка, ме погледна и попита:
– Кирчо, ти вярваш ли ми?
– Аха! – рекох и повдигнах рамене…
– Ето! – щом той ми вярва, значи всичко е вярно…
Така сякаш историята свърши изневиделица, както и започна.
© Кирил Дървеничарски Все права защищены