Веднъж бях хванал някакъв трамвай в Надежда, който отиваше към центъра и видях Адашчето в него. Мислех да му викна, но бе далече и с оглед спокойствието на гражданите само са загледах в него. Виждах един слаб човек с много сбръчкано лице, което изведнъж можеше да стане игриво – весело и да прозвучи така познатия ми смях, който именно започна като изневиделица:
– Кирчо, ти ли си, ха-ха! Ей забравихме се! Аз съм бе!
– Аха, здравей Адашче! – промълвих малко смутено в трамвая.
– Айде да те водя до едни мои хора, тука наблизо е… имаш време?
– Ами.., добре, аз се прибирам, но ще мина! – и не усетих как Адашчето ме хвана под ръка като не преставаше да говори и да ме разпитва на дълго и широко.
Влязохме в една квартална бирария, която бе много чиста и спретната, антуража и малко протрит, но бе удостоена с една звезда през началото на деветдесетте. Личеше си, че сякаш собствениците нямаха много средства за ремонт. Чуха се възгласи при влизането на Адашчето, посрещаха го подобаващо и след като м ...