I глава

      Кристина Иванова бе младо 22-годишно момиче, което живееше в малък провинциален град. Бе дребна на ръст, със светлокестенява коса, зелени очи, приятни обноски. Беше много упорита в справянето на задълженията си в университета. Обичаше академичната среда в Пловдив, контактите, които бе създала, уважението, което си бе спечелила сред преподавателите и колегите, отличните резултати, които показваше в обучението си. Бе тиха, даже леко затворена личност, до която трудно можеше да се достигне, на която не можеш лесно да спечелиш доверието. Единственият човек, на когото разчиташе, беше майка ѝ. Въпреки, че жената беше с разклатено здраве, тя се бореше дъщеря й да има всичко необходимо, за да постигне много в живота си. По професия беше фармацевт и успяваше да докарва сравнително добри доходи за двете, но все пак финансово не им беше особено леко. Кристина следваше право и се надяваше след дипломирането си на следващата година да започне работа по специалността си, с която да внася добри доходи. Имаше много индикации, че щеше да бъде точно така. Кристина бе отличничката на курса и вече имаше потенциални места, където от следващата година да може да започне работа. Освен това разчиташе и на връзките, които си бе създала в университета сред преподавателите.

       Сега бе май и скоро наближаваше сесията ѝ. Кристина бе решила, въпреки натоварения си график, да започне работа.  Допълнителните средства за лични нужди и таксата за следващата учебна година щяха да бъдат добре дошли. Реши, че е най-добре да бъде в своя си град вместо да плаща разходи за квартира и транспорт в Пловдив. Това, което успя да намери бе в едно Лятно детско училище, където деца от 1-ви до 4-ти клас биваха настанявани. Тя беше администратор към това лятно училище. Имаше късмет, че се освобождаваше място точно там и бе разбрала навреме. Работата бе идеална за 2-3 месеца, спокойна, вярваше, че ще ѝ хареса. Имаше на разположение две седмици, през които се обучаваше. Разбира се, имаше доста притеснения дали ще се справи, както се очакваше от нея или ще допуска много грешки.

      Това, което ѝ даваше обаче увереност и спокойствие в работата, бе колежката й Ани. Ани бе на нейната възраст, високо момиче с руса коса, сини очи, много мила, винаги отзивчива и готова да помогне. Кристина разчиташе на нея за всичко от първия ден, в който постъпи на работа.

      Да работиш в лятно детско училище сигурно на мнозина ще се стори лесна и приятна задача. На пръв поглед донякъде е така, докато не осъзнаеш, че канцеларската работа, която вършиш, при даже и дребна грешка от твоя страна, може да ти донесе много проблеми. Усмихващите се и приятни шефове много скоро се проявяват като деспотични новобогаташи, които не пропускат случай да са прекалено строги към теб, да изтъкват пропуските ти и да ти напомнят колко некомпетентен си. Ако си по-чувствителен, това може да те накара да се чувстваш непълноценен работник без да се замисляш, че като висшестоящи, въпросните началници просто злоупотребяват с положението си. А когато си нов, всеки е още по-наблюдателен и взискателен към теб.

      Кристина следеше да се справя добре с това, което правеше. Работата не бе тежка, но винаги имаше условия да се допускат административни грешки в документацията, които да създадат вътрешни неуредици или да изложат училището пред външни лица.

       За разлика от нея, Ани беше за втора година там и нямаше ситуация, с която да не се е сблъсквала и да не знае как да се справи. Опитът ѝ бе винаги преимущество. Ако си сгрешил някъде, ще замаскираш недоразумението си без да даваш гласност, без да се издаваш, за да нямаш проблеми, целта е началството да е доволно и да не разбере. Кристина искаше винаги да е изрядна в работата си, но понякога невниманието в нещо, носеше със себе си така нежеланите грешки. Все пак имаше до себе си Ани. Можеше да ѝ се довери къде е проблемът и да потърси помощ от нея. Тя бе дискретна и знаеше как да оправи малките гафове, никога не ги коментираше с никого, за да не злепостави колежката си, за да не се привлича вниманието на шефовете към администрацията . Забравяш, че трябва да кажеш на някой родител да се подпише под някоя фактура, скриваш или унищожаваш фактурата, само сменяш поредния ѝ номер и в архива всичко е наред, никой нищо не забелязва. Допуснал си грешка при изчисленията на разходите, които родителите има да заплатят, нагаждаш ги според сумата, която си взел от тях, за да не се разбира, че по невнимание си ощетил ръководството. Разбира се, трябва да се отчете фактът, че системата, по която се работеше на въпросната администрация бе с много неуредици, абсурди, двусмислия и т.н., които бяха създадени от началството, но ти си обикновен служител и трябва да се нагодиш към всичко, ако искаш да се задържиш.

      Сред работещите в училището Кристина не успя да създаде такива близки отношения, каквито създаде с Ани. Тя беше щастлива, че има за колежка точно това момиче. Беше винаги така ведра, добродушна, лъчезарна, знаеща как да спечели доверието ти и винаги готова да ти помогне. Често сред колегите на едно работно място има завист, съперничество, двуличие, но не и в този случай. Между двете нямаше интриги, спорове, натопявания, а едно уникално пасване като характери. Много често след приключването на първа смяна една от двете оставаше до по-късно, просто за да си говорят. В разговорите им се засягаха и лични теми, но двете си имаха достатъчно доверие една на друга и знаеха, че никоя от тях няма да разкаже на някой друг онова, което е споделила втората. Голяма част от работещите в лятното училище се учудваха на тези дълги следобедни разговори, които за тях бяха непонятни. Не беше ли най-логично да си предадат смяната за 10 минути и после едната да си тръгне, вместо да остава още половин или един час, заради другата? Но какво ли разбираха те? Приятен ли ти е някой, ще търсиш компанията му.

      Ето как протичаше един обикновен разговор между тях:

- Крис, честно да ти кажа, не издържам вече тук. Ти си поне за лятото, а аз нямам идея още колко ще трябва да стоя тук! Не мога да си позволя да напусна, защото знаеш колко трудно са намира работа. Няма кой друг да издържа мен и майка ми. Живеем с моята заплата и нейната пенсия. Баща ми изобщо не го е грижа, че има дъщеря. Знаеш, че са разделени с майка ми.- тонът на Ани бе много изнервен.

- Ани, разбирам колко ти е трудно, но ще се справиш. Все ще се намери нова работа. - успокояваше я колежката й.

- Омръзнало ми от работа във вкъщи, от вкъщи на работа. Нямам личен живот, нямам нищо.

- Трябва да излизаш повече с приятели. Не се затваряй. Жалко, че ни се разминават смените иначе щяхме да излизаме заедно. - с усмивка отвърна Кристина.

      Ани живееше също сама с майка си в малка къща в централната част на града. Майка й бе доста притеснителна натура и видимо без повод слагаше доста ограничения на дъщеря си. Баща им от известно време не живееше с двете. След дълги години на нелек брак майката на Ани бе решила да прекрати отношенията си със съпруга си.

     Ани видимо имаше доверие на Кристина. Споделяше без притеснение какво се случваше с нея и така печелеше доверието на девойката. Кристина не бе от хората, които лесно ще споделят нещо за личния си живот, но фактът, че Ани й се доверява, означаваше много за нея. Най-малкото бе спокойна да сподели настроенията си за някои от хората, с които работеха. Все пак на работното място не е особено препоръчително да споделяш подобни неща , защото лесно могат да се научат, а това създава неимоверно напрежение, влошаване на отношенията, скандали ... все неща, които никой работодател не би толерирал и с право. За успокоение на Кристина Ани също споделяше вижданията й за конкретните колеги. Преценките й нямаше как да не са верни, имайки предвид, че работеше достатъчно дълго, за да се опознае с всеки и да научи какво ли не за който и да е.

      Идеалната на пръв поглед среда за работа в лятно детско училище не бе защитена от човешките пороци като сплетни, клюки, коментари зад гърба и всичко в този ред на мисли. Защо ли някои хора вместо да се концентрират върху собствения си личен живот следяха този на другите? Пълна мистерия ...

      Новият ден започна. Кристина бе първа смяна. Работата течеше с нормалния темп до обяд, когато покрай нея мина едно от момичетата, което помагаше в кухнята. Приближи се към нея, хвана я за двете ръце, усмихна й се и каза с глас пълен с щастие:

- Скъпа, напускам! Махам се най-сетне! Тук съм до края на седмицата и след това си тръгвам.

     Кристина доста се учуди на поведението й. Да, разбираше,че ще напуска и това определено я радваше, но какъв е смисълът да показваш тази радост така явно? Да покажеш на шефовете колко ти е писнало от мястото, на което си работил и вече можеш да си отдъхнеш като го оставиш зад гърба си? Възможно е.

- Ами ... добре, Роси, но какво е станало?

- Писна ми от всичко. Ще се махам и от тук.  Само още няколко смени и край! - развълнувано рече Роси.

- Малко съм учудена, че го научавам, т.е. че ще напускаш, но щом така си решила. Ти знаеш най-добре какво да предприемеш. Радвам се, че имахме възможност да работим заедно, макар и за кратко. Пожелавам ти много щастие. - усмихвайки се каза Кристина.

- Благодаря, скъпа! Пак ще се виждаме, да знаеш.

       Роси се държеше с Кристина така сякаш се познаваха цял живот и бяха първи приятелки, а работеха само от няколко седмици заедно. Малко й стана странно да научи, че нейна колежка напуска, но такива неща се случват навсякъде. В крайна сметка за напускането на Роси тепърва ще се говори, така че все ще си обясни защо си тръгва.

     Тягостните 8 часа изминаха и Ани дойде да смени колежката си в 16.00. Темата за напускането на Роси наистина се отвори.

- Между другото, Роси напуска, разбра ли? - попита Кристина.

- Да, зная. - в гласа на Ани имаше досада, когато го казваше.

- Днес на обяд тя ми каза и така разбрах. Жалко, тя е много приятна.

- Не я познаваш. Да, мила е, но не я познаваш.

- Да, но все пак не ми е правила лошо впечатление. Да, на моменти съм я улавяла, че е доста изнервена, но чух, че има доста сериозни лични проблеми, така че това я оправдава.

- Пак ти казвам, не я познаваш. - тонът на Ани бе твърд.

- Нещо да не се е случило между вас? - полюбопитства Кристина.

- Аз също си мислих много положителни неща за нея,но ...

- Какво се е случило, Ани?

- Дълга е историята. Не ми се говори сега за това, но пак ти казвам, не я познаваш.

     Измина се една седмица от напускането на Роси. Всичко продължи да се развива по старому - същото напрежение и монотонност, както преди. Кристина бе втора смяна този ден. Когато пристигна следобеда видя, че Ани вече е готова да тръгва всеки момент, затова много на бързо й предаде смяната.

- Крис, всичко беше наред при мен. Оставила съм ти само някои неща да се сканират, защото нямах време за тях в последния момент ми ги дадоха шефовете.  Аз ще трябва да тръгвам, защото ме чака един приятел. Трябва да се видя с него. - забързано каза Ани.

-  Ок, няма проблеми.

     След минута се появи и въпросният приятел. Момче видимо на техните години. Той се изкачи по стълбите доста забързан:

- Хайде, чакам те. - каза той на Ани.

- Да, идвам. Взимам си чантата и идвам. - отвърна Ани.

      Кристина зърна за бързо момчето. Незнайно защо й се стори много познато неговото лице, но къде го бе виждала? Опита се да се сети, но така и не успя. Както и да е, в малкия град виждаш кой ли не и къде ли не, трудно обаче веднага можеш да направиш точната връзка, но това е без значение.

     Докато Ани си взимаше чантата от малкото гардеробче, Кристина успя тихо да й подшушне:

- Ани, добър избор. - усмихвайки се каза тя.

      Колежката й направи леко уморен вид и с въздишка отвърна:

- Глупости! Ние сме само приятели.

     В този момент момчето нетърпеливо попита:

- Готова ли си?

- Да! Тръгвам, Крис, чао!

-Чао!

   На следващия ден Кристина отново бе втора смяна. Този път не завари Ани готова веднага да тръгва от работа. За разлика от вчера днес колежката й сякаш имаше по-замислен вид. Крис подхвана веднага разговор:

- Ани, как си? Как мина вчера?

- Добре. Видяхме се с Филип, поговорихме.

     От тези няколко думи Кристина успя да разбере, че въпросният младеж се казва Филип. Хубаво име.

- Това е добре. Значи ви е минала срещата добре.

- Говорихме за Роси. Той е бившият й приятел. Искаше отново да се събере с нея, но тя ... тя не е стока.

- Какво е станало?

- Преди няколко месеца, докато работех на старата си работа, се запознах с едно момче, започнахме да се сближаваме. Тогава нищо не стана между нас и за малко си прекъснахме контактите, но сега пак ги подновихме. Той се оказа, че е приятел на Филип. Филип се опита да ми помогне, аз пък  му обещах да му помогна да се събере с Роси. Излязохме една вечер четиримата. Тя знаеше много добре, че имам чувства към онова момче и въпреки това го свали. От тогава до сега той даже не иска да размени дума с мен. Не знам какво му е казала, но това е положението. А от Филип успях да разбера много неща за нея. Както ти казах, тя не е стока. Изобщо не обръщай внимание на това, че тук се държеше мило с нас. Въобще не е такава, на каквато се правеше! - гласът на Ани потреперваше от неприятното чувство, което я завладя, докато разказваше всичко това.

     Кристина я погледна съчувствено и седна до нея.

- Много съжалявам. Но не се отчайвай, може би нещата ще се оправят и това момче отново ще поднови контакта си с теб. Не се натъжавай.

- Няма да стане, ще видиш, че няма да стане. Не мога да си обясня какво толкова тя му направи?!

- Не може ли Филип да говори с него? Нали са приятели и се познават отдавна?

- Да, може, но не ми се вярва да има ефект...

      Няколко дни въпросът за любовните терзания на Ани не бе коментиран сякаш нещата вече се бяха поизгладили и даже май и забравили. Единственото, което разбираше и забелязваше Кристина, бе че колежката й е станала близка приятелка с Филип. От нея разбираше, че е добро момче, сериозен, отговорен, преценяващ добре хората и винаги с желание да помогне на някой в нужда. С една дума - все добри качества.