ПО СЛЕДИТЕ НА ИЗГУБЕНОТО ВРЕМЕ
(ВТОРА ЧАСТ)
АФРИКАНСКИ МИГОВЕ
16.
Заминаването
След три дни ни събраха всички заминаващи - около двайсетина човека – инженери, техници, лекари, медицински сестри, фелдшери - на инструктаж. Мен ме определиха за отговорник на групата, защото съм ” знаел най-добре английски език”.Отначало се опънах, защото нито познавах хората, нито страната в която отивахме, но като поразмислих, счетох за разумно да приема. Беше глупаво още от началото да си създавам напрежение.
И така, на 14 юли 1973 година, се качихме на самолета и заминахме за далечна и непозната Африка. Получил бях заповед в която пишеше, че ще работя в Триполи със заплата 300 долара без удръжки. Това ме зарадва донякъде – щях да получавам четири пъти повече отколкото тук в България – но пък, от хора работили там разбрах, че либийците плащали на ВТО ”Техноимпекс”, тоест на държавата, много повече. Но и това е добре – си рекох – стига да се върна жив и здрав. Неизвестноста и опасностите бяха големи.
На гурбет лесни пари няма.
За пръв път летех на юг. Още на летището в Атина се разбра това – жегата беше непоносима.
Атинското летище е претоварено - на всеки три минути излита или каца самолет. “Боинги” и “Каравели” хвърчаха из нагорещения въздух като лястовици. Шумът бе оглушителен.Нощта прекарахме в един скромен хотел до летището. Почти нямаше вода в него, тоалетните бяха общи и в дъното на коридора, а мръсотията бе по-голяма и от нашата. Ясно беше, че още от тук се правят икономии за наша сметка, защото Атина едва ли настаняваше другите си гости в колективни свинарници като този, пък и се виждаше с просто око, че това беше истина: точно отсреща, през булеварда, бе построен от стъкло и алуминии огромен хотел и целия светеше като коледна елха.
Човекът от българското посолство в Атина, ни предупреди:
- Разполагате само с по три долара на ден. Така, че си отваряйте дисагите и се хранете тук. Пестете си парите, / бяха ни дали по петнадесет долара аванс /, защото не се знае кога ще пристигнете в Либия.
И добре че ни предупреди човекът – половината от нас смятаха да понаобиколят магазините на летището и да си купят нещо за спомен.
А беше толкова скъпо, че, все си мислех за грешка в цените. Разни там гипсови отливки на гръцки богове с големината на химикалка струваха по 2 - 3 долара парчето. Картичка с изглед от Акропола – петдесет цента. Така, че се затворихме в душните стаи и прекарахме нощта в догадки, разговори и ...надежда.
Преди да тръгна на гурбет, в София си бях купил бял панамен костюм, безупречно ушит, който още на летището в Атина от прахоляка, жегата и постоянното потене, заприлича на непрана ватенка. Обувките ми също бяха супер, но от потта и ходенето, краката ми набъбнаха и те ме застягаха ужасно. Но гдето се казва ”трай бабо за хубаво” – издържах.
На другия ден, около обяд, се качихме в либийски ” Каравел ”, който излетя под ъгъл от 45 градуса като стрела и само след минути под нас се ширна Средиземно море.Гледката беше великолепна: безкрайна синя водна шир с тук-там кораби, оставящи бяла диря и безброй островчета приличащи на мидени черупки.
Обслужването в самолета беше шик. Екипажът - френски. Две прекрасни стюардеси, млади и хубави като кукли, постоянно ни поглеждаха и ни донасяха от кухнята каквото поискаме. След обилния обяд – печено пиле, шунка, аспержи, маслини и още някакви много вкусни дреболии – му “ударих” две чаши истинско бордо и”заминах” – заспах като пребозало бебе. След минути тишината бе такава, сякаш самолета летеше празен.
По едно време усетих, че някой ме бута. Беше Жеко – фелдшерът от Попово.
Попита ме:
- Шефе, колко струва яденето тук?
- Нищо – рекох – то влиза в цената на билета.
- А стига, бе! – възкликна той – а аз отказах, въпреки, че бях гладен като вълк.
Така се разсмях, че едва не събудих останалите.
- Жеко, Жеко,о – рекох – ти качвал ли си се на самолет?
- Не – призна си той. – Никога.
- Гледай сега – казах и кимнах към една от стюардесите. Тя дойде незабавно. Обясних и че на колегата стомахът вече се е оправил и ако е възможно да му донесе нещо за ядене.
- О, йес ! – рече девойчето и след минута пред Жеко имаше печено пиле, шунка, салами поне три вида, два огромни варени картофа, кафяво-синкаво сирене стреляно със сачми, но без джепането и разбира се, салата от неизменните аспержи, маслини и някакъв друг зеленчук, който не познавах.
Жеко ме погледна така признателно, почти кучешки, сякаш бях го завел в ресторант на Шератон и му плащах вечерята.
- Something for drink? /Нещо за пиене? / - попита стюардесата.
- Моля? – попита Жеко с препълнена уста.
- Пита те, дали искаш нещо за пиене – преведох.
- Ако е възможно студена вода – рече скромно той.
- Я не се излагай, бе - казах .- Тук може да пиеш каквото си пожелаеш.
И без да го питам повече, поръчах :
- Бордо, кока кола и... a botle of mineral wother, pleese. / бутилка минерална вода, моля. /
- О, йес ! – каза куклата и изчезна някъде в дъното на самолета. След малко донесе втори поднос на който имаше бутилка “бордо” и всичко останало, което бях поръчал.
След петнадесет минути на Жековия поднос нямаше и троха. Остатъците от пилето беше ги сложил в някакво пликче, сякаш щеше да си купува куче в Триполи. Стюардесата безшумно прибра подноса и деликатно ни остави пиенето. Продължихме да се черпим.
- Жив да си – въздъхна Жеко – не бях ял от София. Щях да припадна от глад.
- Защо не попита? Щеше да ти обясни момичето всичко.
- Как – каза той – като не знам думица английски.
Сега пък аз се облещих от изненада.
- Нито дума?
- Дори запетайките им не знам как изглеждат - призна си нашият полудоктор.
- Как така, бе човек – продължавах да се дивя аз – а как мина интервюто с либиеца? Вярно, че и той беше полуграмотен що се отнася до този колониален език, но все пак...
- Ами, ами – започна да мънка и да се запъва той – как да ти кажа...Ще ти открия една тайна, ама да не ме изложиш.
В никакъв случай! – рекох. – Аз умея да пазя тайни.
- Тогава слушай – рече той тихо. – Леля ми уреди всичко. Само ме извика да си получа паспорта и заповедта и ето ни сега заедно.
- Че каква ще да е тази твоя леля, бе Жеко?- ахнах аз. – При мен зам-министърът не можа да помръдне документите ми, ами отлежаваха в “Техноимпекс” пет години, че и повече.
- Ти я познаваш – плахо каза той и понеже се обърнах изненадващо към неговото кресло, допълни: - Жената гдето ни урежда документите - тя е. Преди работеше в ЦК на Партията, но я освободиха – нещо не се разбрали с секретаря на Държавния съвет, та...
- Никола Манолов- Никман? – рекох – знам го.
- Какъв Никман ?
- Нищо. – засмях се аз. - Карай, разказвай. Спомних си нещо.
- Навремето била партизанка, около месец – като ученичка застреляла кмета на селото. Тя е ...
- Ясно – рекох - и как ще я караш? Щом разберат либийците, че не знаеш английски език, веднага ще те върнат обратно в България.
- Няма - каза уверено той.
- Откъде си толкова сигурен? – продължих аз – да нямаш втора леля в Триполи или Кадафи да ти е първи братовчед?
- Е, не ме занасяй, де – засегна се Жеко. – Виж – продължи той и ми показа някаква хартия. Беше заповедта му за работа. – Виж къде отивам.
Взех листа и го прочетох. Щеше да работи в Куфра.
- Там се говори само арабски език – допълни Жеко с такъв тон, сякаш беше го говорил петнадесет години.
- Знаеш ли поне пет думи? – го попитах, вече сериозно загрижен за неговото бъдеще.
- Нито думица! - каза той. Помълча малко и отново се позова на всемогъщата си леля. - Каза, че там за месец-два ще науча стотина - двеста думи и с тях ще се оправя, ама аз ще науча повече.
- Е, това вече е друго нещо – рекох . – Само че, докато ги научиш ще се поизпотиш зад ушите здравата. Дано има и българи в Куфра.
Докато се смилаше обилният ни обяд, бяха минали два часа. Погледнах през илюминатора и за пръв път видях Африка. Гледката беше невероятна! Понеже бяхме на километри височина, крайбрежната ивица се виждаше като шевица, разделяща два разноцветни плата – морето бе синьо като знамето на СДС, а сушата - жълтокафява и с тъмни петна, като монголски кожух. И абсолютно еднообразна. Сякаш бе пейзаж от Марс. Останалите се разбудиха също и залепиха носове в илюминаторите. Гледахме и цъкахме с език – изнадата беше голяма.
Опитах се да обхвана с поглед, или по-точно да видя нещо по-различно от тигела и синьо - кафявият десен. Напразно. Когато самолета започна да се снишава, започнаха да се различават подробностите на африканския континент – дюни, дюни и пак дюни. Огромни набраздени пясъчни пространства с ширина 10 – 15 километра и с дължина стотици километри.
И никаква зеленинка. Гледайки тази огромна пясъчна пустош, неусетно си спомних за френският мечтател и летец Антоан дьо Сент Екзюпери, автор на знаменитата книжка “Малкият принц”, оставил кости някъде из Сахарските пясъци, за неговата фантазия и за огромната му обич към Хората, към Небето и Земята. Може би още съществува някъде непокътнато тялото му, засипано от дведесет метров слой пясък.
Спомних си и за написаното от френския изследовател Анри Лот в чудесната негова книга “Фреските на Тасили”, живял няколко месеца в Алжирска Сахара с риск на живота си, само и само да направи достояние на Човечеството огромното количество невероятни рисунки оставени от минали поколения, живяли в Сахара преди повече от 5000 години. Който е имал възможност да ги види, остава безмълвен пред таланта и изкуството на нашите предци. Анри Лот смята, че това са били пастири, хора обикновени, хора талантливи, но заети с ежедневните си грижи за изхранване на семейството. Съмнявам се. По-скоро бих повярвал на Платон, който в неговите “Диалози”/ “Критиас” и “Тимей”/ подробно описва митичната страна Атлантида – остров в огромния океан между Американския континент и Африка – потънал при неясни обстоятелства. Страна населена със свръхцивилизация. Защо така мисля аз? Защото, когато атлантите виждат, че земята им потъва и че да се живее там вече е невъзможно, те се прехвърлят в съседната на Атлантида стабилна суша – Африка и днешно Мексико. Тогава Сахара не е била пустиня, а цветуща огромна площ - плодородни земи покрити със зеленина, гори, реки и езера. Те наистина са отглеждали домашни животни за да се прехранват, но дълбоко в себе си, са носели наученото и придобито като интелект през хилядолетията в собствената си страна – Атлантида. Тези пастири са знаели и можели да пеят, да рисуват, да творят, защото в тези невероятни фрески направени с жълта охра и червена глина, личи ръката на гения. Не на таланта, на гения! За мен, а и за много други учени, Сахара е била населена от потомци на най-изтънченото общество на атлантите, за които изкуството е било жизнена необходимост. Те не са могли да живеят без храна и за това са отглеждали животни / а може би са се занимавали и със земеделие/, но не са могли да живеят и без духовност, която са наследили от свойте предци. Като заключение по този въпрос, малко встрани от основното повествование, бих казал: художник може да стане много лесно пастир, но пастир трудно може да стане художник, естет.
Картините, дело на древните художници са не само невероятни като рисунък, количество и времеизработка – някой от тях са на хиляди години – но и странни : там могат да се видят и “космонавти”. Гледайки ги оставаме с впечатление че наблюдаваме американския космонавт Армстронг, току що кацнал на луната, или хора с ясно личещи опашки под някакви особени костюми, други, монтиращи нещо като кабели, пак със скафандри. Неволно ме завладява мисълта, какво ли щяхме да видим , ако “ония там дошли от съзвездието Плеядите /планетата Ур /,” * не бяха унищожили Атлантида, а по мое мнение изгорили и растителността на Северна Африка? Колко ли музеи и безценни богатства са съсипани, унищожени завинаги, заради страшната вражда между извъземните и техните потомци - заселници на Атлантида? А колко малко разум е трябвало! Възгордяването е страшно нещо.
След още петнадесетина минути и чувствително снижаване на самолета към повърхноста на морето / летяхме успоредно на сушата / изведнаж цветът на земната повърхност се смени. Забелязваха се вече различни селища, отстоящи на разстояние от 100 - 200 километра едно от друго. Ландшафтът рязко потъмня, особено когато навлязохме в околностите на столицата Триполи. Виждаха се вече маслинови градини, горички от палмови дървета и още някаква тъмна растителност. Оказаха се зеленчукови градини и ниви.
Жеко беше забил нос в стъклото на илюминатора онемял. По едно време ме сбута без да отделя поглед от африканския пейзаж.
- Шефе, вижда ли се оттук Куфра?
От преди бях изучил картата на Либия и знаех, че това е някакво забутано селище-оазис в центъра на Либийската пустиня, някъде на около 1500 километра от крайбрежието. Обясних му, но тъй като той си нямаше понятие къде отива, допълних:
- Либииската пустиня, или онази част от Сахара, която принадлежи на Либийската арабска джамахирия, е голяма колкото половин Европа.
- Ами! – възкликна Жеко. – И какво ще правя там?
- Знам ли – рекох – ще лекуваш хора. Ще си нещо като шаман на неизвестно племе. Може и да са човекоядци.
- Хей, я не ме будалкай! - ухили се той.
- Ще видим - добавих сериозно. – Ако не те изяде някой местен, със сигурност това ще стане от анаконда или лъв.
-Е, не ме плаши, де – впери поглед в мен Жеко. – Не съм чак толкова прост. Как ще влязат в селището. Та там има и болница.
- Не се страхувай – рекох. – Пошегувах се. В тази част на Сахара лъвове няма, а анакондите живеят в Амазония.
- Видя ли – каза полудокторът – знам си аз, пък и леля...
Неиздържах. Обърнах се към него, наведох се и тихо му казах:
- Жеко, ако спреш да говориш за тази твоя всемогъща леля, ще ми направиш голяма услуга. Пък и на себе си. Недай си боже да те чуе либиец, преставяш ли си? Някои от тях знаят и говорят много добре български език.
Жеко се сви във фотьойла на морски възел и мълчаливо ми кимна – “добре”. Уплаши ли се, съобрази ли нещо – незнам, но замълча като риба.
----------------------
17.
На Африканска земя. Летище Триполи
Към 6 часа след обяд, в най-голямата жега, кацнахме на летище Триполи. Беше горещо като на Венера. Един от нашите видял термометъра и занемял – 120 градуса! Дойде при мен да ми каже, че в Либия е четири пъти по- топло от колкото в България, където, когато тръгнахме, в София температурата бе около 30 градуса. Разбрах, че човекът си няма понятие от температурни скали, защото до посочените от него 120 градуса имаше и едно “ F “, тоест по Фаренхайт, затова се пошегувах:
- Знаеш ли при колко градуса завира водата?
- Да – рече оня – при 100 градуса.
- Тук тя завира при 300 градуса.
- Ега ти! – шашна се човекът и забърза да обяснява на другите току що чутата новина.
Изведнаж чух силен смях. Беше колегата ми от следването и мой приятел инженер Бакалов. Дойде при мен и без да престава да се смее, каза:
- Абе човек, ти ли го избудалка оня? Твърди като идиот, че тук е четири пъти по топло отколкото в България, но сме щели да свикнем.
-Че той си е идиот, Андро – казах сериозно. – И само той ли? Я виж ония там петимата гдето приличат на френски клошари.
На летището не ни посрещна никой. И с право. Кой луд щеше да тръгне в тая невероятна жега. Докато бяхме в самолета при климатика, бе приятно, а сега, тук долу - истински ад. Внезапно някакво жена изпищя. Бил я ударил ток. Отидох при нея и след като ми разказа какво се е случило, я успокоих:
- Това не е ток, сестро. Просто си докоснала железен винкел, който отвън на слънце е нагрят до около 80 градуса, ако не и повече.
Жената се успокои и вече внимаваше да не се опре отново до парапета.
Започнаха да ни проверяват документите. Оказа се, че няколко човека, нямат визи. Либийските власти бяха категорични:
- Ония, които са с нередовни документи, ще ги върнем обратно в България!
Положението се усложни, защото, както вече казах, от Посолството никой не ни посрещна. Скупчихме се в един ъгъл на чакалнята и зачакахме нещо да се случи. Какво – и ние не знаехме. Реших, че трябва да действам – все пак бях посочен за отговорник на групата. Отидох при офицера, който ни беше прибрал паспортите и учтиво го помолих да обясни какво става.
Щом разбра, че говоря сносно английски език, пък и имах общо-взето преставителен вид- панаменият ми костюм беше поисъхнал от жегата - на приличен английски ми обясни положението. Но бе категоричен - без визи никакво влизане на либийска територия!
Докато разговаряхме с него, случайно му казах, че ще работя като специалист по радиокомуникациите в тяхната Полиция. Офицерът моментално смени тона. Вдигна слушалката на един от трите телефона и след минути гефира / слугата / ни донесе кафе и ледено студена пепси-кола. Предложи ми кабинета си и отидохме там да разговаряме при коренно различна обстановка - климатик, безупречна чистота, слуга.
Офицерът, с чин капитан, се оказа изключително симпатичен либиец. Бил две години в САЩ, обиколил света, но не чух в коя друга страна е стъпвал. От гурбетчии знаех, че либийците не обичат да ги прекъсват когато говорят. Обиждали се и вече не гледали с добро око на теб, затова си пиех кафето и пепсито и кимах с глава в знак на съгласие.
По едно време един от групата надникна на вратата.
- Хайде, бе, до кога ще киснем тук? – попита той.
- Кротко - му рекох. – Всичко ще се уреди. Търпение. За какво си се разбързал. Тук поне е сянка.
Обясних на капитана, че “хората ми” искат да се направи нещо и той незабавно откликна:
- Сър, ето ви телефона. Обадете се на вашето Посолство. Тия с редовните документи могат веднага да тръгнат за града.
Проверих кои са без визи. Оказаха се всичките ония – клошарите – петте човека от Техноекспортстрой. Мамка му – си рекох на ум – какво ще ги правя тия. Ако ги оставя тук, офицерът като нищо ще ги върне в България, още повече, че самолетът беше на летището. Отворих тефтерчето си с телефоните и набрах номера на Посолството ни. Обади ми се мъж и след като чу кой се обажда и защо, измърмори: ” вие пък намерихте кога да дойдете!”. Попитах го дали няма съобщение от София за нас. Оня не ми отговори, само добави, когато му обясних, че има пет човека без либийски визи – работници на Техноекспортстрой: ” Чакайте там, ще дойдем .Не се делете.С визи или без визи да сте заедно!” . “ Добре” – рекох и затворих телефона. Извиних се на капитана и излязох да обясня на останалите, че говорих с Посолството и че скоро ще дойде човек от там. Това зарадва хората и те се разприказваха весело. Само ония без визи – работниците – се бяха отделили в ъгъла и мълчаливо ме гледаха като добичета пред кланица. Видът им бе жалък откъдето и да ги погледнеш; - никакво самочувствие, но... “специалисти”: шофьори, заварчици, бетонджии, кофражисти и бог знае още какви – може би имаше и метачи. Съзнаваха, че оставането им в Либия виси на косъм, но как бяха минали през нашите власти, едва ли те знаеха. Бяха по потници и боси – само по сандали. Това много-много не правеше впечатление, защото и местните не бяха кой знае как облечени. Бяха по бели платнени гащи, тип нашенски потури и отгоре с пижами. Само полицията им бе облечена стегнато, прилично и дори красиво.
Продължихме с капитана да си приказваме. Каза ми, че началник ще ми бъде някой си полковник Ахмед. Веднага съобразих, че с този човек ще се срещам пак и затова реших да бъда ларж. Поръчах още кола за моя сметка, което страшно поласка офицера: ”- мохандисът /инженера/ черпи, тоест зачита го като човек, въпреки, че е с висше образование и специалист. “! По- късно, когато опознах много хора от местните, разбрах, че без да искам съм направил важен ход като съм уважил местен началник.
Когато дойдоха от Посолството, бяхме почти приятели с него и си обещахме да се видим отново.
Заедно с представителя на Посолството беше дошел и партийният секретар на Техноекспортстрой. Щях да падна като го видях. Пред мен стоеше един дребен човек, около 55 годишен по потник, бос – по джапанки и с кърпени дънки.Приличаше на съсухрен стар виетнамец.Запознахме се.Казах му, че техните хора са без визи и, че незнам нищо по този въпрос.
- Няма проблем – рече той самоуверено и без някой да го кани се намъкна при капитана. След няколко минути офицерът го изхвърли от кабинета си, неповярвал, че та е началник и че ще уреди визите на петимата нещастници.
- Ами като те видя, как няма да те изгони – рекох.- Ходи ли се така, бе човек!
Добре, че вторият секретар на посолството пое нещата в свои ръце и капитанът, след като задържа паспортите на петимата работници, ги пусна да преспят в града. По пътя питам секретарят на Посолството, защо дойде този квазимодо на летището. Той се засмя и рече :
- Обадих се на Генералния директор, но този навлек казал, че ще уреди въпроса и дойде.
- Не допускайте втора подобна грешка – казах. – За малко да върнат хората в София.
- Не зависи от мен – рече той – те са като дъвка - лепне ли се някъде няма отърваване. Винаги се бутат там, където не трябва, въобразявайки си, че без тях не може. А простотията им няма граници.
Казах му, че с капитана сме вече познати и ако има проблеми да ми се обади.
- Добре - рече администраторът и ни заведе в някакъв скромен хотел, където преспахме през нощта.
_____________________________
18.
Триполи, град от вечността и... обща
култура
Докато се уредят срещите със съответните либийски ведомства, престояхме в хотела близо седмица. Не липсваха и тук, в града, забавни случки и куриози. Поради убийствената жега, през деня почти не излизахме от хотела, но щом се захладеше обикаляхме града.
Триполи е среден по големина град с население около 400 000 души. Има много европейски сгради, огромен стадион строен от българи и много зеленина за африкански град. Почти всичко бе покрито със ситен режещ кварцов пясък. В Либия валят дъждове само през “зимата” - времето от декември до март - непродължителни, но проливни, в което се убедих следващата година, когато видях до град Ажедабия езеро дълго около километър и дълбоко може би 2 – 3 метра. Ако водата не попие бързо, поради наличието на глинест слой почва близо до повърхноста, е нещо обикновено да се видят такива блата на много места из пустинята по време на дъждовния период. И понеже говорим за вода, която в тази страна е оскъдна, ще добавя само, че на неголяма дълбочина, около 100 – 200 метра, има огромни количества подпочвени води - цяло подземно сладководно море. Така, че Сахара отгоре е гореща и суха, но отдолу е мокра като сюнгер. Много по-късно правителството на Либия закупи техника, с помоща на която извади от дълбочина огромни количества вода на повърхноста, за пиене, за поливане и за промишлени нужди. До град Себха има модерно земеделско стопанство, което се полива с такава вода. Резултатите са поразителни: там се отглеждат около 30 000 овце под специални сенници, сее се люцерна, бобови растения и царевица, която достига до 4 метра височина. Това означава, че почвата или по-точно пясъкът на Сахара е много плодороден.
По традиция в Либия работят много българи – с хиляди, както тогава така и сега. Причините са известни на всички – безпаричието.
Либийците са благоразположени към нас, но не уважават простотията, разбира се, чуждата. Ще избързам малко с повествованието и ще разкажа един случай, който е показателен в това отношение.
Бях работил вече близо половин година / това стана в Бенгази /, в служба която наистина бе полицейска. Кабинета ми беше в ниска постройка, в съседство на телекомуникационните съоръжения. Още с пристигането, Шефът на свързочното полицейско поделение/ който се казваше Ахмед и бе полковник /, събра всички негови подчинени – полицаи, обслужващ персонал и тримата офицери - около 30 човека – и им говори нещо на арабски език. Стоях чинно до него и естествено нищо не разбирах от речта му. После той ме покани в кабинета си, черпи ме с традиционния чай от мента и ми обясни, че наредил да ми се подчиняват, тъй като след него, аз - мохандисът – съм им началник. Това малко ме стресна, защото имаше и офицери – един от тях беше капитан – та го попитах, дали добре съм го разбрал. Повтори ми по – бавно, че това е точно така. Дори и офицерите влизат в сметката. Попитах : ” А те няма ли да недоволстват ? ”
- Защо? – рече Полковникът – ти си мохандис, инженер и си с “ Хай скуул” /висше обарзование/. Ако имаха твоите познания нямаше да ви викаме чак от Европа и да ви плащаме над 1000 долара месечно. Знам ви – продължи той - че при вас комунистите, всички си въобразявате, че може да има равенство между хората, но това е пълна глупост. Нито Аллах, нито вашият Господ са казвали такова нещо. Нима можеш да сравниш оня, който се стреми да опознае света, да се образова, да твори, с оня който иска да живее наготово, като чакал? Както и да е – завърши Полковникът – казах им го, че това е заповед. Ще имаш винаги на разположение кола и шофьор за служебно ползване. А сега да пием по едно уиски и всеки да си гледа работата
Изненадах се, защото знаех, че Коранът – техният основен закон – забранява алкохола, а и при инструктажа преди тръгването в Търговското представителство наблегнаха на това – да се пазим от алкохол и най-вече да не пием с местни хора. Но сега...ха, де – иди отказвай на Началника си, при това военен, чаша уиски. Реших да хитрувам и попитах дали мога да си тръгвам.
- Сър, – рече весело Половникът – няма ли да пием за нашата обща работа? Не се притеснявай. Тук аз съм закона. – Извади от бюрото си две пластмасови чашки за кока - кола, сипа по 80- 100 грама от “Тичър ,а”, после отгоре пепсито и ми подаде моята чаша.
- Чиърз /наздраве/ - рече Полковникът и гаврътна на екс питието си.
Аз отговорих “ наздраве” и изпих също моята” кола”. Гърлото ми пламна и трябваше да добавя бутилка пепси за да се нормализирам. Виждайки, че сам смутен малко, Полковникът продължи:
- Който създава законите той може и да ги промени. Пророк Мохамед е забранил алкохола, не защото това е нещо много лошо, дори е нямало в началото и забрана, но когато някои започнали да се напиват, да се” оливат”, както вие европейците казвате, тогава пише специална сура /стих/ в Корана, като забранява пиенето. Сър, Бенгази е европейски град, ще срещнете различни хора. Аз вярвам в Аллах, но не в крайностите, които някои се мъчат да препишат на нашия Бог.
Тогава тези думи ми се видяха странни, но по-късно имах възможноста да се убедя, че това не бяха празни приказки и че либийците не са нация от светци.
Излязох от кабинета на Полковника с приповдигнато настроение. Не само уискито си каза думата, но и изказването на Шефа. След него, аз –мохандисът – съм имал най - висок ранг!? Хм, не звучи лошо.
Само, че ...
Един ден, след като възстанових някаква занемарена радиовръзка с град Дерна, отстоящ от Бенгази на около 200 километра, седнах да си почина в моя кабинет. Помолих гефира / слугата / да отиде и ми купи кафе и пепси кола от намиращото се през улицата кафене. Дадох му пари и добавих:
- Купи и на себе си.
- Айуа ! / да / - рече гефира и направи метан като японец. След минути кафето и колата бяха на бюрото ми. Естествено слугата беше взел и за себе си. Поканих го да седне и заедно да изпием кафето. Разменихме няколко думи на арабски език.
След седмица ме вика полковник Ахмед и видимо ядосан, ми каза:
- Мохандис, с кого си пиеш кафето?
- Ами – рекох – сам.
- Сам и със слугата. Дори не и с офицер! Слушай – продължи той – ще забравиш за вашите глупави навици за равенство, братство и т.н. Излагаш себе си, излагаш и мен. Знаеш ли, че гефирът се похвалил на всички полицаи, че си пие кафето с помощника ми, с мохандиса? Ако искаш да те уважават моите хора, не го прави повече.
- О, Кей, Полковник ! – рекох смутено, като му се извиних и дадох да се разбере, че съм осъзнал вината си и това няма повече да се повтори.
Порази ме откровеноста на един чужденец. Макар и Началник, той ми каза истината още в началото. При това право в очите. Видях искреност, която в България трудно можеше човек да срещне. Никога не забравих съвета на полковник Ахмед, макар че, прилагайки го после към някои мои сънародници, срещнах яростна съпротива.
След три дни престой в хотела бяхме извикани ние, техническите специалисти, в гражданския Департамент на полицията. Запознаха ни общо - взето с бъдещата работа и ни попитаха какво предлагаме. Бяхме трима инженери и един техник. Когато разбрахме, че ще трябва да подържаме изправни радиовръзките на една площ колкото Западна Европа и нещо отгоре, макар населението на Либия да е около 2,5 милиона души и селищата им да са нарядко – повечето по крайбрежието, предложихме да бъдат назначени още няколко инженери или в краен случай да обучим местни техници.
Шефът на Департамента, ни отряза безцеремонно: - ако не можем да се справим със задачата си, да си ходим. Каза още: “Не сте повикани тук за преподаватели, а да работите!”
Помолихме го за едномесечен срок, през което време да се запознаем с обстановката, на което Полковникът се съгласи и насрочи събиране, тоест по нашему експертно съвещание, след два месеца. Цялата среща продължи около двайсетина минути, заедно с времето за пиене на традиционния чай от мента. И... толкова.
Като си помислех за безкрайните съвещания, събрания, конференции и незнам си още какви си сборища, които редовно се провеждаха в България и че сме пропилели милиони часове ценно време, вече ми ставаше ясно на къде отиваме. Но така е. При нас се строеше “ най-прогресивния строй” в света – социализма, а те бяха загнил капитализъм, при това африкански.
_____________________
19.
В Бенгази и ... пак куриози
След шест месеца престой в Триполи, заминах за град Бенгази, при познатия на читателите, полковник Ахмед, а след още два – три месеца, бях вече “местен човек”. Опознах се с хората, те ме опознаха и след случката с гефира, коренно промених държанието си. Започнаха да ме уважават още повече когато с колегата, инженер Бакалов, възстановихме изцяло радиовръзките такива, каквито са били преди 6 години. Полковникът се радваше като дете, след като говори директно с началниците си от Министерството в Триполи. Стисна ми ръката и от тогава станахме приятели за цели три години - до завръщането ми в България.
Бенгази наистина е европейски град. Голям е почти колкото Триполи. Някога е бил столица на Киренайка – област от Либия голяма колкото България и Румъния взети заедно. Киренайка е била подчинена за известно време на италианците и това си личеше: хубави сгради в Бангази, широки улици, дори е имало железопътен транспорт до съседно курортно градче - Бейда, отстоящо на стотина километра от Бенгази. Там още съществуваше полуразрушената гара и един стар парен локомотив, засипани от пясъчните бури, които понякога са твърде силни: за часове, бурният вятър, горещ като излизащ от пещ, може да засипе цяла постройка. И добре че менеше посоката си, тоест това което преди време е натрупал, го отвяваше в обратна посока, благодарение на което можах да видя старият ръждясъл локомотив оставен там от преди 40 години.
Улиците на Бенгази са широки, прави и покрити с великолепно асфалтово бетонно покритие, не влияещо се от горещината. Пристанището на Бенгази е едно от най-модерните и оживени, които се намират на североафриканския бряг. Постоянно има кораби на него от цял свят, разтоварващи различни стоки, най- вече хранителни.
Както вече споменах, най-неприятни бяха сахарските прашни бури, наричани от местните хора гибли, от които няма спасение. Когато преди това, в България гледах филми за живота на африканските народи, все се чудех, защо при тези неописуеми горещини хората бяха закачулени и върху себе си носеха поне три ката дрехи. Сега ми стана ясно. Няма по- отвратително нещо от това да си потен и по теб да е полепнал фин кварцов пясък, режещ като стъклена вата. Точно това предотвратяваха местните туареги - да не попадне пясък до телата им. Гледал съм ги как за няколко минути изтръсват дрехите си от пясъка, който падаше много лесно, докато ние, европейците, трябваше да се мием с часове, за да свалим полепналия по тялото си пясък, ако изобщо имаше вода за миене наблизо. Иначе си носехме налепа до вечерта, когато се прибирахме и влизайки в банята стоехме с часове вътре. Полицаите, естествено, нямаха право на такова облекло, но се стягаха по врата със специални шалчета, за да не влезе пясъкът навътре по тялото.
След година работа в полицията, бях вече “стара служба”. Нещата бяха улегнали, радиокомуникациите – на ниво и аз почти нямах работа. Полковникът ми каза, че може да не ходя рано на работа, но...да съм винаги преди него на работното си място. Работното време започваше в 7,30 часа и продължаваше до 14,30, но почти всички идваха в 8 часа и си отиваха в 13 часа. Аз следвах указанията на Шефа, като гледах винаги да съм преди него на работното си място. Още повече, че нямаше какво да правя в къщи.
За зла моя участ, с мен в Бенгази пратиха и техникът от групата. Мислех, че е добър човек, но се оказа страшно завистлив, мнителен, арогантен и ...прост, ама много прост. Въобще не разбираше къде се намира. Още от началото се опита да се наложи, по силата на незнам какъв си закон, но се опита. При това с коварство. Например, ако Полковникът викаше по служба мен, без да ме осведоми той отиваше при него, като даваше вид да се разбере, че съм зает или, понаучил малко арабски език, казваше, че ме няма.
Един ден полковник Ахмед ме извика спешно. Отидох при него веднага и след малко техникът “цъфна” на вратата на кабинета му. Шефът го попита какво иска. Колегата каза на български, че сме викани и двамата. Преведох казаното на Полковника и той му посочи вратата с едно сухо “Ноу !“ /не!” /. П.А. си излезе, но едва не изпадна в истерия. Още щом се върнах в кабинета си, ми направи страшен скандал: че се свалям на либийците, че зад гърба му говорим за него, въобразявайки си, че е някакъв фактор в тамошната полиция. Всъщност, това му бе наследство от България, където работел в някакво предприятие и където бил партиен секретар. Заплаши ме, че можел да ме отзове, ако не се съобразявам с него. Това, естествено, ме вбеси, но си замълчах. Не бях дошел в тази далечна страна да водя спорове с някакъв си учил - недоучил техник. При това нахален като конска муха. Сигурно неприятностите с него щяха да продължат още дълго време, но случайноста ми помогна.
Беше минала вече година от работата ми в Либия, имах право на годишен отпуск и по този повод отидох за пет дни в Триполи. Оставих техника сам да дежури в централата. За негова зла участ, обадили му се от град Дерна, че радиопредавателят не работи. Той заминава там със служебната кола и придружител - един много симпатичен лейтенант - който ми беше нещо като помощник. За една година лейтенантът беше понаучил много неща, защото, малко необичайно за арабин, постоянно питаше това какво е, онова как се оправя. Аз му обяснявах и така той се ограмоти доста.
Там, в Дерна, техникът прегледал апаратурата и “констатирал”, че крайното стъпало е изгоряло, тоест повредата е сериозна и че няма да може да се пусне предавателят в действие, докато не се монтира нов възел. Дори дал заявка да се внесе такъв от Англия. Извикаха ме от къщи / щях да ходя на екскурзия до пирамидите в Египет /, за което много се ядосах. Знаех, че за да изгори такъв огромен възел от предавателя е практически невъзможно, освен ако не го залее някой с бензин и подпали, което естествено, не бе така. Този електрически възел от радопредавателя имаше тройна защита. Заминах незабавно за Дерна, пак с въпросния лейтенант. За половин час оправих повредата, тъй като тя се оказа смешно дребна. Дори не бе повреда, а недостатъчна електрическа връзка на изходните контактни пера на щекера. Без да знам, лейтенантът дал рапорт до Началството, подразбира се какъв и техникът П.А. беше незабавно освободен от работа.
Вместо да си отиде, или действува както подобава на специалист, той – четиридесет годишен мъж – се моли, плака, псува, обвинявайки кого ли не, само не и себе си, че го гонят от работа незаслужено, че имал семейство, две деца и прочие. Либийците обаче бяха неумолими: платиха му за месец напред и въпросното лице повече не стъпи на обекта. Беше ми много неприятно - все пак беше българин – но трябваше да внимавам – бях в чужда страна, при това в Полицията им. По моя преценка причината за изгонването му не беше само гафът с предавателя. Просто наглостта на този дребен партиен кадър я усетиха и местните хора, и естествено изгонването му беше закономерно.
Защо така подробно описах този случай?
Защото, такива като въпросното лице имаше с десетки из либийските обекти, излагащи не само себе си, но и името на България, като интриганстваха, слухтяха за изказвания против Правителството и Партията, създаваха напрежение на останалите, които в болшинството си бяха хора честни и много добри специалисти.
Някои от връзкарите се уреждаха и престояваха по 10 - 15 години зад граница, други излъгаха и “своите “, като, вземайки авансово пари от Търговското представителство, изчезнаха на Запад, забравяйки да се върнат дори и сега, при демокрацията. Просто партийните им връзки са били трамплин за бягство. Ние, останалите, идиотите, изплащахме дълговете им, защото държавата не обичаше да губи.
Десетки пъти съм имал възможност да “духна” на Запад. Дори в Швеция ми предложиха и договор за работа във фирмата “Ериксон”, със заплата, която можеше да буди само завист, но останах в България. Причината?
Първо, обичам страната си, рода и роднините си.
Второ, мразех да дезертирам от места където народът ми, българският народ, имаше нужда от такива като мен. Може да звучи високопарно – но е така. Кривото огледало, което наричахме социализъм, рано или късно, щеше да се счупи. Някой трябваше да събира парчетата и да ги хвърли в кошчето за боклук, дори с риск да се пореже. Не можех да си преставя, че щеше да се случи нещо важно тук през следващите години и аз да не съм в България.
Деформациите в мисленето на българина бяха ужасни. Но можеше да ги забележи само човек, видял нормални хора, нормално общество, нормално огледало. Останалите смятаха, че няма деформации, няма извращения и вярвайки сляпо в невероятните измислици на двама мързеливи материалисти, единият роден в Германия, а другият в Русия, вървяха след тяхните последователи като стадо овце след овчаря - вълк.
Жестоки времена! Жестоки и тъпи.
Съзнавам, че някои от читателите ми, биха ме обвинили в обида на цял един народ, като го приравнявам със стадо овце. Или, че го наричам идиот. Няма такова нещо. Стрелата на моята сатира е насочена към ония безкрупулни и хитри хора, които с чужда арогантна намеса промениха нормалния ход на развитие на българската нация за цели петдесет години, или казано по-точно, изоставайки от европейската цивилизация с половин век. Но това е - кармата си е карма и никой не може да я промени.
________________________
20.
Рисковете на професията
Беше създадена илюзията, че излезеш ли зад граница като специалист, там те очакват едва ли не с фанфари или че най-малкото министър от местната власт, заедно с нашия Посланник те чакат на аеропорта, че ти се пълнят джобовете с долари, или че с работата - каквато и да е тя, ще се справиш, или че и на “шиш да те въртят, пак ще изтраеш” и т.н. Имаше дори и такива, които бяха повярвали на тези приказки и отиваха в чужбина неподготвени. Познавам няколко невероятни случаи с наши сънародници, които бяха се писали тесни специалисти, само и само да излязат зад граница. Естествено с връзки.
Един счетоводител изгоря в трафопост за секунди, понеже излъгал че е електроспециалист и естествено си нямал понятие от тази наука. Станала някаква повреда в трафопоста - не кой знае каква, но каквато и да е, задължително трябвало да се изключи токовата верига на далекопровода. Другият специалист / наистина инженер, пак българин/ го пратил да изключи шалтерите. Счетоводителят го направил, но где да знае човекът, че такива трафопостове се захранват от две места задължително по понятни причини, и не изключил втория токов контур. Намериха го изпържен, като пиле. Либийците, проверявайки документите му, установяват, че не е бил електроинженер и не дадоха и цент обезщетение на семейството му, така както е по договор. Колегата, силнотоков инженер, едва се отърва от съд, защото той му беше началник. При разследването се доказа, че месец преди инцидента бе дал докладна записка да бъде отзовано въпросното лице, поради липса на квалификация, но оня си намерил някакво протеже, което потулило документите и така счетоводителят си отиде от този свят без да разбере какво е станало с него. Във връзка с това и след като научихме за тази трагедия, поисках документите от полковника на “моя” техник, за когото, още при пристигането му в Бенгази, той заяви на всеослушание, че аз отговарям за техническите съоръжения и за хората, които ще работят с мен. Техникът наистина беше дипломиран, но и това не му помогна да остане на работа в Либия.
Друг един гурбетчия - директор на научен институт - Борис Аргиров - го върнаха още при първата среща с местните власти, защото беше слабо подготвен по английски език, но като пълен глупак взел да обяснява някакъв технически проблем на англобългаропатагонски. Арабите нищо не разбрали, отнели му думата и със следващия самолет другарят Аргиров се върна в България. Престоят му беше само колкото да пие няколко кафета. На всичко отгоре си плати и билета за самолета до България..
Но останалите в България нашенци завиждаха, злословяха, създаваха негативни настроения, неадекватни на истинското положение. А истината, освен това което вече казах, бе следната:
Заплащането, както вече казах някъде по-преди, беше степенувано. Съответният специалист имаше два договора: единият с тези на които работеше. Другият – с тези, за които работеше, тоест за държавата, преставител на която беше ВТО “Техноимпекс”. Примерно моя договор с либийската страна бе за 1350 долари месечно, но получавах само 320 долара от ВТО-то. Точно 1030 долари, някой по веригата прибираше, без да му мигне окото. Да допуснем, че 80 долара отиваха за издръжка на лелята на Жеко / жената от ЦК / и колежките и, още 100 долара за данъци и други издръжки. А останалите 800 долара?
Второ – рискът. Имаше ли такъв? О,о, и още какъв - дори и да си практик като Едисон или теоретик като Айнщайн. Винаги има риск. Особено в страна като Либия – горещи и прашни бури, лоша хигена, липса на вода, непрекъснато си в движение със съмнителни превозни средства на огромни разстояния и какво ли не още. За професионалния риск вече казах някои неща, но съществуваха още изненади, та дори и от правен характер. Няма държава в света, която да оправдае нарушилия закона, ако го е направил, непознавайки същия.
Един ден, полковникът, моя началник, ми нареди да отидем заедно с колега от Триполи - инженер Петър Хайдутов – до град Куфра, където предавателят не работеше. Взех си каквото трябва – дори храна и вода – защото Куфра е някъде в центъра на Сахара. След обяд самолетът - една 24 местна машина – излетя. Екипажът бе френски, но оборудването и обслужването бе далеч по скромно от това в “Каравел,а”, с който пристигнахме на либийска земя. Самият самолет приличаше на междуселски автобус и когато разбрах, че с тази таратайка ще трябва да прелетим около 2000 километра, усетих студена пот по гърба си, въпреки жегата. Но имах ли избор?
Качихме се на “автобуса” и той започна да набира скорост по пистата. Имах чувството, че след секунди ще хлътнем в насрещната огромна пясъчна дюна, приличаща на планински масив. Когато бяхме на 4 километра височина и поне на триста километра от Бенгази, с колегата Хайдутов видяхме, че започна да се стъмва, а беше твърде рано за нощта. Погледнах през илюминатора и изтръпнах: до където очите ти виждат - встрани, отгоре, отдолу, отпред, отзад - само прах. Бяхме навлезли в прашна буря. Знаех, че това не е облак и екипажът трябваше да е луд, ако не се върнем, тоест, ако не се измъкнем от черномлечната прашна каша, защото напред не се знаеше до къде се простира. Не говоря за другите моментни опасности, като липса на въздух в кабините, всмукване на прах в двигателите, опасни електрически разряди и т.н. Естествено, екипажът не беше глупав и веднага “ даде заден ход”, като направи голям завой. Започна да снижава, но вече бяхме в капана на бурята. Стана тъмно като в безлунна нощ на която звездите са опадали. Самолетът започна да се тресе като подритван от гигантски ботуш. Разхвърчаха се и багажи, които не бяха добре закрепени. Несложилите си колани пътници, се затъркаляха из салона прибледнели като смъртници и повръщащи непрестанно. За двадесетината минути – времето, през което като по чудо излязохме от прашния ад – косата ми побеля. Колегата Хайдутов започна да плаче като дете. Страхът бе неописуем. Някои от пътниците се подмокриха. Като капак на всичко това, никой от екипажа не се появяваше, сякаш бяха отнесени от извънземни.
Естествено, при тази обстановка едва ли на някого от тримата летци водещи самолета, им бе до нас. По чудо не загинахме. Щом кацнахме обратно на летището, се заизмъквахме от самолета мълчаливо и клатушкайки се като зомбита. В къщи не можех да обеля и дума, въпреки че ме разпитваха защо се връщам толкова скоро. Дясната ми страна на лицето се парализира и трябваше да мине седмица, докато се отпусне.
Другият случай беше след това.
Бях си в отпуск. След две години работа в Либия си дойдох в България за двайсетина дни. Свърши се почивката и аз трябваше да се връщам, тъй като договорът ми бе за три години. Пътувах със самолет на “Балкан” –ТУ-134 /двумоторен - реактивен/. Щом прекосихме Албания едното ми ухо заглъхна. До мен седеше професор Бистра Аврамова, отиваща на симпозиум в Рим. Когато я погледнах, се уплаших – цялото и лице бе бяло като намазано с вар – толкова беше прибледняла. И с основание – единият двигател на ТУ – то, не работеше – бе спрял. Самолетът рязко зави на север и започна да се снишава. Бяхме точно над морето. Всеки момент очаквах да спре и другият двигател. Това продължи около половин час, който няма да забравя никога. Тридесет ужасни минути, при които и останалите черни косми от главата ми побеляха. Стюардесите изчезнаха някъде. Никой не ни казваше какво става. По едно време мъжки глас съобщи по микрофона, че ” поради лошото време в Рим ” ще кацнем в Югославия. Лошо време, ли? По небето нямаше и едно облаче, морето се синьозеленееше и приличаше на огромен леген с вода без нито една вълна. Когато се приземихме на летището в Риека, едва се “отлепихме” от седалките, половината от които бяха мокри. И как не, когато още от въздуха виждахме десетките линейки струпани за старт и готови да полетят към нас ако недай си боже, се бе случило нещо. Страшни, много страшни мигове. Както и да е – размина ми се и сега. Но ...така е. Ние си мислим едно – съдбата казва друго. Имаше и по-лошо от това. За три години престой в Либия, загинаха няколко човека - българи специалисти: катастрофи, професионални аварии, случайни инциденти, отравяне от газови уреди и...загадъчни убийства.
Лесни пари на гурбет няма.
Много неща могат да се кажат още по темата риск, но не ми се ще да помрачавам разказа си с повече ужасии. Не мога обаче да примълча един случай, една не слизаща от вестниците трагедия, разиграваща се в наши дни.
Става въпрос за шестимата ни медици – пет сестри и един лекар – обвинени в най-тежкото престъпление - диверсия срещу държавата и умишлено умъртвяване на деца. Страшни обвинения! Като човек живял в Либия и познаващ обстановката там – хора, манталитет, подготовка, психика и бит на местните, както и поведението на нашите донякъде, бих казал следното: не им завиждам на тези наши сънародници. И то, не че са виновни по посочените обвинения - това за мен е абсурд. Защо? Защото човек отиде ли на гурбет, знае че неизвестноста е голяма и първата му мисъл е да се завърне жив. Печалбата е на второ място. /поне за мен бе така/. За съжаление, на много от медицинските сестри моралът може да се постави под въпрос. И ако либиец заинтимничи с наша българка, особено срещу заплащане, а за това няма друга дума освен проституция, тогава и третирането й е като на проститутка. Ако се опита да се измъкне, заиграват връзки между влиятелни либийци, под предлог да помогнат, като започват и те да я обслужват. Създава се омагьосан кръг от който няма измъкване. Ако “двойката” премине в “тройка” или в “четворка” работата става сериозна.Ония, които са извън “играта” започват да завиждат и...интригата е готова: обвинения, нарочно поставени уличаващи предмети в дома и клевети. Ако “деянията” им са придружени и с “разпивки”, на което либийците не са никак чужди, колкото и да се представят пред света, че основният им закон- Корана- не разрешава това, то работата става дебела. Освен ако не се случи някое чудо. Такива чудеса стават - стига да имаш пари.
По мое време чужденец прегази с кола по невнимание местен човек. Беше осъден на 10 години затвор. Приятели или близки – незнам, го откупиха за 30000 долара.
Някой от “играчите” са доста коварни и по-хитри от нашите Остап- Бендеровци. Вижте:
И по мое време, когато бях в Либия, имаше “свободни”жени, като поведението на някои медицински сестри беше доста смущаващо. На българите въобще не обръщаха внимание по причини известни на всички – оскъдност в зелените пари – и “ходеха”с местни величия. Ония ги обсипваха с подаръци – златни гривни, медальони, пръстени, брошки, струващи стотици долари.
Познавах една такава хубавица от Благоевград, която се хвалеше, че имала повече от килограм златни бижута. И какво ставаше после? Полковникът, който не беше чужд на такива “забежки” ми разкри тайната. Местните любовници дават брошката или друга скъпа вещ, която наистина има стойност, ” консумират” нашенката / той ми го разказа за сръбкиня, но беше ясно, че това важи за всяка друга хубавица / и когато тя си тръгне за Родината, не я пускат да премине митницата, докато не върне всичко / по списък! / “заработено” при интимните и срещи с местните парвенюта.
После всеки си прибира вещите и ...отново те тръгват в оборот при друга мераклийка за лесно забогатяване. Ако тя се опита да обяснява как ги е получила – не става. Местните закони забраняват проституцията. А някои, ако много се опъват и не връщат златото и накитите с лекота биха се озовали в затвора за ...кражба. Не може и да лъжеш, че си ги купувал, защото изнасянето на златни предмети от страната е забранено със закон.
А сега още две думи за нашите сънародници изпаднали в беда. Не допускам, че изобщо са участвували в такива опасни игри и...точно това ги вкара в затвора. Отмъщението на арабите е голямо, ако им се откаже нещо и са влиятелни. Възможно е да са жертва на местни интриги, лични отмъщения, борба за постове, пари и т .н.
А това, че децата са били заразени със спин е твърде възможно, защото причини за това има много: немарливост, мръсотия и най-вече заразени родители. Докато жените им са като в затвор – под ключ и зад три стени гдето се казва – то мъжете им ходят на много места – Египет, Судан, Европа, Америка - къде ли не. При тези “екскурзии”, главната им цел е да опитат и нещо чуждо и много лесно попадат на рискови групи.
Както и да е, пожелавам на тези мой нещастни сънародници, докато излезе книгата ми, да бъдат на свобода, а на останалите, които ще ходят там или работят в тази древна страна, да им бъда за урок случилото се и да внимават .
______________________
21.
За простотията граници няма.
През тези три години на гурбетуване, какво ли не видях из Африка. Имаше и парадокси, които човешкият ум трудно побира.
Един ден отидох по работа в Търговското представителство. Още от вратата чух, че вътре се вихри някаква кавга. Секретарката излезе хванала се за главата и ми направи знак да не влизам. Но аз дадох вид, че не я разбирам и отворих вратата. В приемната бяха само двама човека – търговският преставител, бивш служител на МВР, едно черно съсухрено човече и мой колега и приятел, варненец- инженер Цибров. Човечето се обърна към мен и каза:
- Ти защо влезе ? Не виждаш ли че съм зает?
- Виждам – рекох, но виждам че се карате. Това може да продължи с часове, а аз трябва да си свърша работата.
- Сега не може! – отсече то – ела след обяд. Имам работа с този тарикат и ... фукльо.
Като чу това определение за себе си, инженер Цибров застрашително тръгна към преставителя на власта със свити юмруци. Оня светкавично посегна към някакво отворено чекмедже на бюрото си. Видях, че работата става сериозна и застанах по между им.
- Чакайте, бе хора – извиках. – Спокойно. Какво има, какво толкова е станало? Шефе, – продължих аз – задръж на положението.
Той си махна ръката от загадъчното чекмедже и ядосано рече:
- Ще ми се прави на бизнесмен! Не се вижда какво преставлява, ами ще ходи като тузар. Че и дипломатическо куфарче ще ми размахва.
Погледнах към колегата Цибров. Беше безупречно облечен - костюм-шик, скъпа риза, вратовръзка поне за три долара. В ръцете си държеше супермодерно дипломатическо куфарче с петцифрен код. Познавах Цибров отпреди - следвахме заедно – беше свободен, изискан, наистина джентълмен, че и хубавец. Шашнах се. И за това, държавният служител прави скандал? Когато излязохме на улицата Сашо смейки се поясни: Имахме среща с местни администратори, с които трябваше да уредим делови въпроси по работата ми в град Дерна. Те дойдоха, но отказаха да преговарят с тази отрепка, невярвайки че е представител на Българското посолство. Когато си отидоха, тоя простак се развика, че се държа като баровец. Аз му отвърнах :”...ти пък се яви пред тях, сякаш си прислугата на търговското” и...видя какво стана – едва не ме застреля.
Сашо беше весел човек, бивш морски офицер, владееше се до съвършенство. След минути забравихме “служебната” кавга. Дойде ми на гости в къщи, където прекарахме чудесно вечерта. Отиде си чак на другия ден. Когато си тръгваше, на изпроводяк, му казах:
- Другия път, когато дойдеш в Бенгази при Началството, да си облечен само по долни гащи като Хо Ши Мин.*
Сашо прихна да се смее, размахвайки дипломатическото куфарче във въздуха. След месец черният дребосък беше отзован от Бенгази. На негова място дойде един много симпатичен човек, с когото се разбирахме прекрасно. По-късно разбрах, че човечето било изпратено в чужбина отново, но този път като шофьор в посолство. Както виждате - дипломат или шофьор, няма значение – стига да си навън от България и най- вече да си при “гниляците”. Там, където няма работа, гдето валутата е твърда като елмаз и гдето можеш да си живееш царски.
Това бяха наистина куриози.Читателят може би няма да повярва в тях, като знае че днес всеки втори бизнесмен носи документите си в още по-луксозно куфарче, което буди направо завист. Разбира се, реакцията не на всички бе такава – това бяха изолирани случаи – но за съжаление тези глупаци бяха на възлови места. Още по-лошо – даваха самочувствие на ония подлеци, простаци и тайни ченгета, които слухтяха между специалистите.
И с мен имаше подобен инцидент, но мина без караници и “дипломатически “ скандал.
Един ден същият този субект “цъфна” пред портала на полицията, където работех. В кабинета ми влезе дежурният лейтенант и извести, че някакъв българин ме търси. Изненадах се, защото никой не знаеше къде работя. Излязох и гледам другаря Хитов, представителя на Търговското, стои до портала. Каза, че иска да се срещне с Полковника, моя шеф – било свързано с подписването на местния ми договор. Отидох в кабинета при полковник Ахмед и го попитах дали може да приеме моят Началник от търговския департамент на Посолството. Либиецът отряза:
- Който ми трябва ще го повикам.
Това така обиди нашият човек, че той моментално се вмъкна в пежото и изчезна из прашните улици на Бенгази. Вечерта ме видя в клуба / това бе мястото където се събирахме на отмора всички работещи в Бенгази / и ми каза, че Полковникът бил простак.
- Виж – рекох – ако искаш да те уважават местните фактори, не им се “натискай”. Ако ти се обади такъв по телефона кажи му, че си зает сега, но че ще го приемеш следващата седмица. Та ти си представител на Посолство!
- Не ми давай акъл, – каза той нервно – ами гледай да подпишеш договор за колкото се може по-голяма заплата.
Да бе – рекох си на ум – ние ще ви вадим по 2000 долара на месец, а ще получаваме 6 пъти по-малко! Това го знаехме всички и никой не бе заинтересован да вдига “мизата”. На среща с Посланика, си “направихме устата” да ни се дава процент от горницата.
- В никакъв случай! – отговори той – вие имате договор с държавата за твърдо заплащане и т.н.
- Е, тогава ще видите по-големи местни заплати на куково лято – подхвърли някой. Така въпросът със заплащането заглъхна. Простотия. Пълна простотия и незаинтересованост! Пък и защо ли? Нито един от тях не получаваше по-малко от 800 долара месечна заплата. А щом тези допълнителни пари не влизаха в джобовете им, то държава не съществуваше. И после се чудят някои още видиотени, защо рухна любимият им строй – социализма. Това не беше саботаж. Това бе по-лошо от саботаж. Това бе тъпотия, простащина, идиотщина. Масова и безапелационна сред властимащите, сред “брамините” и тяхните протежета.
Не липсваха куриози и сред нас работещите, специалистите, които показваха нашата осведоменост / или по-точно неосведоменост /, интелект и обща култура.
Един ден се разхождахме по улиците на Триполи. Бяхме десетина човека, като зяпахме с интерес по препълнените със стока витрини. И всичките западни. От изток имаше само японска електроника и китайски дрехи.
Там магазините им са подредени така: платове, дрехи, обувки, електроника - на една улица. Хранителните стоки са на друга улица, златарските изделия – на трета. В Бенгази е същото. И всичко е етикирано – произход, качество, цени.
Бяхме се загледали в една витрина с часовници, когато “моя” техник, същият оня “българан”, гдето по-късно щеше да води “война” с мен, излизайки от някаква пряка уличка, възбудено се развика:
- Абе, тук е страшна евтиния! Златото е 5 долара.
Жените веднага наостриха уши и като по команда спряха, но колегата Бакалов ги охлади:
- Да, бе, “евтиния!” Пет долара малко ли са?
Оня, техническият кадър от никакво ниво, продължаваше:
- Защо, много ли са 5 долара за килограм злато?
Щях да падна. С Андрей и още двама - трима от групата така се разсмяхме, че хората които минаваха в този момент покрай нас ни зазяпаха, като че ли излизаме от лудница.
- Какъв килограм, бе нещастник – му рече Бакалов – ти нямаш ли престава от цени?
Оня продължаваше да упорства:
- Защо, това е Либия. Продават петрол – купуват злато.
Андрей спря да се смее и обръщайки се към него почти ядосан му каза:
- Спри да говориш глупости, бе идиот, че ще те цапардосам с нещо.
Разбира се, това бе само мнима заплаха, но обидите си бяха истински и основателни. По-късно, когато започнахме съвместна работа с инж. Бакалов, го попитах защо е такъв езикът му – хаплив. Той ми обясни, че ненавижда простотията и особено оная, която безцеремонно се натрапва. Бакалов беше превъзходен специалист и прекрасен човек. С него изкарах три чудесни години в Либия.
Продължихме разходката си и попаднахме на археологически музей. Това бе една стара европейска сграда с много орнаменти в стил “арабика”. Понеже входът бе безплатен, влязохме всички да погледаме. Беше невероятно интересно. Имаше кости на най-различни животни – измрели одавна, може би преди милиони години. Понеже още не се познавахме добре, се движехме на малки групи.
По едно време две от медсестрите, се застояха дълго време пред някакъв огромен череп на вид праисторически слон. Андрей се върна да ги “прибере”, а ония мъчейки се да прочетат табелката и да разберат чии е този череп, го попитали:
- Другарю Бакалов, на кого е тази глава?
Не на какво, тоест подразбирайки се че е на животно, а на кого. Както вече казах, Андрей обичаше да се шегува, подхвърлил:
- Как бе, момичета, не четете ли? Вижте какъв ясен надпис има на английски език отдолу. На неандарталец е. На прадядо ви.
Двете сестрички не загрели, че това е шега и едната от тях съвсем сериозно се зачудила:
- Та той трябва да е бил висок поне 20 метра.
Андро вече разбрал, че общата `и култура е като на патладжан, продължил със същия сериозен тон :
- А представяте ли си що за атрибути е имал!
- Да,бе,е!-рекла другата– как не се сетихме.
Когато Андрей ми разказа този забавен случай, така се смях, че ме заболя главата. Наистина невероятно простотия. Все пак двете медицински сестри деликатно си мълчаха пред останалите, за разлика от оня идиот, гдето бе готов да се обзаложи с нас, че килограм злато в Либия струвал пет долара.
Ето още един истински случай – почти анекдот, който говори за общата култура на някои. На някои, ли? Май на повечето от нас.
След работа няколко медицински сестри излизайки от болницата около 14 часа – били първа смяна - поради страшната жега, се отбиват в бакалничката на техен познат – Мохамед – и си поръчали пепси кола. Човекът извадил от хладилника пет пепсита, толкова колкото били жените и започнал да ги отваря.
- Халас! /достатъчно/ - извикала една от тях още на първата кола.
Мохамед спрял да отваря другите, мислейки че само тя ще пие.
Нашенките обаче започнали да отпиват по глътка от отворената бутилка, сякаш вътре имало 100 градусов спирт. Либиецът заотварял и останалите, като сметнал че в момента другите нямат пари. Те се развикали че не искат - не били жадни. Когато бакалинът казал че той черпи, нямали нищо против да си изпият студената освежителна течност.
Тръгнали си, като преди това дали по един пиастър всяка, тоест платили само поръчаната. А едно пепси струваше 5 пиастра, толкова колкото сегашни 25 стотинки.
Е, кой ще те уважава при такъв резил? Струва ми се – никой.
Тук му е мястото да разкажа за нещо, което хем ме зарадва, хем ме ядоса много.
Една вечер отидох в клуба да се видя с приятели и да поиграя шах.Беше около 20 часа, хора щъкаха насам-натам из салона, говореха високо, смееха се, но ние с партньора ми се бяхме съсредочили в дъската, щото играта беше равностойна и никой не искаше да загуби от невнимание.След дълго обмисляне направих поредния ход и облекчен вдигнах глава.
Изведнаж, гледам на няколко метра от мен едно дете да стои до вратата и уплашено да гледа хората. Детето много приличаше на сина ми Емил, но от неоновото осветление ми се струваше по-бледо Направи ми впечатление, че е със същото яке, като това, което занесох на сина ми когато си бях в отпуск. За секунди забравих шаха и така както си седях на стола извиках: “ Еми! Емиле, ти ли си? “ Момчето веднага се обърна към мен, погледна ме съсредоточено, но не мръдна от мястото си.Веднага се сетих, че дори и да е той, едва ли би ме познал, защото бях си пуснал брада, която за трите месеца откакто се бях върнал от отпуск, беше пораснала доста.Зарязах шаха и се отправих към него.Когато приближих на метър-два, окончателно се убедих, че това е сина ми.Извиках:
- Еми, това съм аз, татко ти.Какво правиш тук? С кого си?
Като чу гласа ми, той се хвърли в прегръдките ми, аз също го прегърнах и едва не се разплаках.Дълго стояхме така. Когато се отпуснахме и вече луд от радост, го заразпитвах как е дошел. Каза ми, че пристигнал с някаква жена, позната на майка му.
Бях потресен.Майка изпраща сина си в чужда страна без да уведоми посрещача. Казвам го директно, защото аз наистина си нямах понятие, че детето ми ще дойде при мен. Вярно, когато бях в отпуск, му казах, че нямам нищо против да ми гостува, но, че по такъв идиотски начин ще бъде изпратен в Африка, въобще не предполагах.
След минути при нас дойде и една непозната жена и задъхано рече:
- А, ето ви и вас! Леле, какво щях да правя ако не бях ви намерила?
Запознахме се.С няколко думи ми разказа, че тя е довела Емил в Бенгази и че е изпратен от майка му.
- Как? – попитах лаконично.
- Ами доведе го на летището в София даде ми билета му, каза че всичко е уредено, че знаете и че ще го посрещнете на летището в Бенгази, но вас ви нямаше и, да ви кажа честно, много се изплаших. Ами ако ви нямаше тук? Къде щях да ви търся из Либия?
Не казах нищо – жената нямаше никакво вина – но ако бившата ми съпруга беше някъде наблизо, щях да я шамаросам. Поне телеграма да бе пратила! Добре, че не бях в командировка някъде из Сахарската пустиня, щото това често ми се случваше.Какво щеше да прави това десетгодишно дете само в непознат град и чужда страна? Вътрешно кипях, но радоста ми от пристигането на Еми подтисна гнева и аз приех нещата такива каквито са. Благодарих на непознатата жена, хванах сина си за ръка и се прибрахме в къщи.
Както и да е, Еми остана през лятото при мен. Никога няма да забравя тези три месеца прекарани заедно с него.Бях щастлив, много щастлив. За да бъда честен, ще информирам читателя, че все пак тя се обади. След две седмици получих писмо в което питаше дали Еми е вече при мен.И ако е – да й се обадим.Отново се ядосах, защото говореше за случилото се, като за нещо обикновено, сякаш питаше, дали съм получил кутията със саламуреното сирене.
Не знам защо при нас, българите, се получава това. Предполагам - по две причини: ниска култура и струва ми се, липса на домашно възпитание. Някои го обясняват с пословичната ни беднотия. Не съм съгласен. Либиецът Мохамед, изкарваше прехраната си само от тази скромна бакалничка, а имаше пет деца. Познавах го лично. Беше бедно, но много чисто облечен.
Останалото не коментирам, защото то въобще не е за коментиране.
Впрочем, при либийците възпитанието на децата като че ли е на друга основа, отколкото това е при нас.
Ще запозная читателя с една кратка, но много показателна история, свързана с казаното. Дори й сложих име – Наказането на Джамил.
Преди да си дойда в отпуск след втората година, реших да купя подаръци за близки и приятели. Отидох на арабския открит пазар – сука и се отбих при мой познат арабин, от кого си купувах рзлични дреболии. Тоя път реших да взема няколко вратовръзки. Вместо бащата, зад щанда бе неговият десет годишен син Джамил. Стоеше до стоката със самочувствието на истински собственик. Попита ме:
- Кам, мистър? /какво желаеш , господине/
Посочих му вратовръзките и казах:
- Арба. /четири/
Той сложи в един плик пет броя и рече:
- Халас! /готово, достатъчно/
Върнах му петата, но той не я взе като даде да се разбере, че това е от него бакшиш, защото съм купил много вратовръзки. Попитах го за парите:
- Уанд паунд, мистър. /една лира/
Дадох му парите и когато си отидох в къщи, видях, че общо четирите вратовръзки струват два паунда. Грешката беше очевидна.
На другия ден отидох при момчето с намерение да му обясня, че е попрекалил с бакшиша. В магазина бе и баща му. Обясних, че сина му, предния ден е направил грешка. Той каза” да така е - знам”, но обясни, че няма да ми вземе парите, а ще ги отдържи от “заплатата” на Джамил, за да се научи друг път да внимава. Това го повтори и на арабски език за да го чуе и синът му. Момчето наведе виновно глава, но не възрази с нито една дума на баща си.
Впечатлих се от поведението и на двамата.
Това се казва възпитание на подрастващо поколение.
Един ден ни събраха в клуба и ни обясниха, че другаря Гигов е изпратен при нас като пълномощник на ЦК на Партията. Щял да отговаря за нас. За какво - не се разбра точно, но щял да отговаря.
Като си тръгнахме, новият търговски преставител, с когото бях в добри отношения, каза:
- Още един тунеядец. Притрябвал ни е. – И добави обръщайки се към мен – Знаеш ли каква му е заплатата? 850 долара чисто, плюс добавки за служебната му лека кола, обзавеждане и “порцион”.
Тогава не знаех че “богопомазаните” получават и внушителна сума безотчетни пари върху заплатата, та попитах:
- Какъв е този порцион?
- И аз не съм наясно, но по партийния членски внос разбирам, че той никак не е малък .
Търговският представител знаеше това, защото подписваше финансовите отчети които отиваха в България, разпределени по “пера “, тоест в съотвените банкови сметки.
Той ми разказваше тия неща, защото знаеше че няма да кажа на никого за тях.
За наша радост, Пълномощникът не се застоя дълго в Бенгази, защото бе възрастен и климатът не му понесе. Получи някакви стомашни кръвоизливи и набързо се “изнесе”, заедно със семейството си, за България. Друг не го замести, по неизвестни за мен причини, но беше добре - спестиха се на държавата няколко хиляди долара твърда валута, естествено вземана от такива като нас - аргатите по света. Престоя само три месеца. Но и това време бе достатъчно да се орезили.
По повод на някакво годишнина, струва ми се че беше седми ноември - денят на много Великата октомврийска социалистическа революция – имаше тържество. Посолството се беше “отпуснало” и бяха дадени по половин печено пиле на човек и по една пепси- кола за пиене. Тъй като част от хората не дойдоха – дали бяха на работа или нарочно пренебрегнаха великата дата, не се разбра – та останаха десетина порциона.
Помислихме, че ще ги раздадат на останалите празнуващи, когато видях партийният секратар да ги слага в един кашон, преди това увити в станиол. Щом разбра, че проявих любопитство, той ми обясни:
- За другаря Гигов, Пълномощникът на ЦК, са.
- Че той не получи ли като нас половин пиле и пепси? – попитах.
- Да, но нали знаеш – Голямо началство.
- Може да се обиди. Пита ли го?
- Разбира се – каза партийното началство от по-дребен калибър.– Няма нищо против. Пепсито е вече в колата му.
- Но това са закуските на наши колеги. Може някои да дойдат. Още е рано.
- Е, хайде, стига си философствал, не си ги купувал ти! – отряза ме Партията.
- Аз не съм, но и другарят от ЦК не ги е купувал. Ега, ти лакомията! – възмутих се аз.
Оня се направи че не ме чу и продължи да опакова пилетата за гладното старче.
Днес много хора, казват че някога било много хубаво, че имало всичко, заплатите били сносни, имало мир и т. н.
Ако беше така, то защо...
Впрочем, запознайте се със следващата история.
Бях командирован в Себха, малък град в Централна Сахара, за няколко дни. Там разбрах, че с Димитър, един мой познат от София, е станал нещастен случай. Хаспел му откъснал малкия пръст на дясната ръка. Съгласно договора, либийците броили на Митко обезщетение от 500 долара и той трябвало да се прибере. Но Митето не желаел по никакъв начин да се връща в България, като се наложило да демонстрира, че може да върши работата си и без един пръст. А бил още в болнични и...”ме болеше ужасно” ми се довери той. Попитах го защо не иска да се върне – обезщетението бе добро.
Той отвърна:
- В никакъв случай! Едвам съм се измъкнал от “там”.
“ Там”, това означаваше Родината, близки, роднини.
Либийците много не настоявали за връщане, защото Митко им спести 500 долара суха пара, гдето се казва. Та така стоят нещата не само с Димитър М., но и с много други наши сънародници.
За съжаление и днес заплатите са ахилесовата пета на всяко наше правителство. Ако едно правителство, пооправи страната и хората живнат, то следващото прави невъзможното – съсипва направеното, така че – по-следващото правителство или наново кърпи нещата или окончателно оплесква всичко.
Българино, внимавай вече! Пари за памперси няма, а и пелените свършиха.
_________________________
22.
Заблудата “Големият брат” и
още нещо
По силата на някакъв договор между Съветския съюз и Либия, в страната имаше съветски войски. Често пъти се срещахме с тях на плажа, въпреки че старателно избягваха контакти с чужденци и особено с нас, българите. Беше необичайно за мен това, защото обичах да разговарям с близки хора, па макар и съветски люде. Колкото и да се пазеха, по руската реч ги разпознавахме веднага. Пък и никой от нас не можеше да сбърка руска физиономия с местен, да речем. Въпреки забраната, някои от тях установиха по-близък контакт с българи, даже им ходеха на гости. Може би и те като мен търсеха сродни души. Навсякъде се движеха цивилно облечени по понятни причини.
Една вечер случайно се срещнах с две млади момчета, руснаци, у мой познат, д-р Ценов. Докторът се беше постарал и на масата имаше ралични вкусотии-пържоли, печено пиле, маслини - и...бутилка отлежала троянска сливова.
От дума на дума разбрах, че и двамата знаят перфектно арабски език: единият, заедно с баща си – дипломат - бил десетина години в Пакистан, после – в Индия и няколко години – в Саудитска Арабия. Служил в ракетни войски и сега е тук, уж охрана на съветски танкери превозващи реекспортен петрол за СССР. Разговаряхме с него на английски език. По едно време той ме попита, защо не говоря като другите на руски език. Аз му отговорих с контра въпрос:” А защо вие не разговаряте с нас на български език?”. Той се смути, но каза, че в света се говорели езиците само на великите нации.
- А нима английския език не е между тях? – иронично попитах. – Този език го говорят близо милиард човека, ако не и повече - допълних .
- Така е – каза руският солдат – беше лейтенант-, но той е колониален език.
Спомних си как непосредствено след девети септември 1944 година беше направена езикова реформа в стил “съветски реализъм”, при което бе осакатена писменоста ни, служила на Българската нация повече от хилядолетие и. щях да го попитам: “ А вашият?”, но си замълчах.
Където и да бяха по света, съветските хора ги друсаше манията за величие, която примесена с простотия, дразнеше много.
Беше ми жал да гледам как нашенци се оплитаха в най-елементарни изречения, опитвайки се да ги издумат на руски език. Дори самите руснаци се отекчиха от старанието на домакина и останалите гости да говорят на реч, която не знаеха както трябва и предложиха да си говорим на български език. Те го разбирали отлично.
Разказвам този епизод, защото той не беше изолирано явление. Беше масова практика при срещи със “съветски товаришчи”, да пелтечим полуруски-полубългарски, в стремежът си да бъдем по-добре разбрани от “ братята”.
Случайно, по това време в Бенгази имаше съдебен процес срещу българин.
Моряк, от български кораб, бил хванат да продава уиски на местни хора и го арестували. От “моя полковник” разбрах, че може да бъде освободен, ако си намери човек, който да знае добре арабски език, защото имало заплетени правни казуси и ако не ги изяснел някой както трябва, ще го осъдят солидно.
Попитах лейтенанта дали не би могъл да помогне в случая. Той изрази готовност, но обясни, че това може да стане само ако разреши началникът му. На другия ден попитал Шефа си, но оня така му се скарал, така го наругал за гдето контактува с чужденци, че лейтенантът се уплашил да не го отзоват от Либия.
Излиза, че в България те бяха наши братя, братушки, сваляхме им се с повод и без повод, но в странство, тоест на неутрална територия, ние бяхме чужденци и то от най-нежеланите. От този момент нито Саша нито Коля / така се казваха руснаците / видях в Бенгази. Попитах и д-р Ценов по-късно, дали не са се мяркали при него. Той ми отговори, че от онази вечер не ги е виждал. Никога после не се обадиха. Предположих, че бяха преместени в друг град или някъде из Сахара, където бяха монтирани съветските ракетните установки.
За ракетите научих от полковник Ахмед. Той знаеше, че “ние се имаме” със съветските хора и мислеше, че може да сподели нещо по-комплицирано с приятел.
Морякът си излежа присъдата – близо година - в бенгазийския затвор. Дори му ходих на свиждане, където ми разказа как са внасяли контрабандно уиски от Гибралтар. Спипали го защото, човекът с когото се договорили да го пусне срещу бутилка уиски, при прегледа на кея бил се полакомил и му поискал две – едната за Шефа си. Морякът не повярвал и не му дал повече от една и естествено паднал в капана .
- А колко имаше в сака? – попитах.
- Две дузини, двадесет и четири. Толкова хваща сака. – рече момчето.
- И ти се стисна за една бутилка?
- Щях да му дам, но не повярвах. Началникът му едва ли знаеше.
- Мислиш ли – рекох – мислиш ли, че този полуграмотен полицай щеше да те пусне с цял сак уиски, ако не знаеше началникът му? Хак ти е сега - завърших. - За една бутилка уиски ще търкаш въшливите нарове в либийския затвор цяла година.
- Тук ми е добре – ухили се нашенецът. – Мойте авери от кораба ще ми заработват заплатата и никой няма да разбере, че съм бил в затвора.
- От къде си толкова сигурен? – рекох.
- Имаме си вътрешен договор – каза той. – Подписали сме го всички – дори и капитанът. Никой не смее да го наруши, защото... морето е дълбоко – завърши многозначително морякът.
Засмях се. “ В затвора му било добре?” Какво може повече да се каже.
- Българска работа – си рекох и повече не го потърсих.
Полковник Ахмед ми каза, че на осмия месец го пуснали със забраната повече да не стъпва на либийска земя.
- А какво стана с уискито от сака? – попитах полковника, когато ме покани в кабинета си на чаша “пепси –кола “.
- В морето, сър, в морето го изхвърлихме – рече той и ми смигна.- Такова било решението на съда. А решение на съд не подлежи на обсъждане. –издайнически се засмя той.
Направих се, че не го разбрах – така бе най-добре и за двама ни.
Вече споменах за рисковете, които ни съпътстваха на либийска земя. Като служител в полицията, при мен те бяха по-големи. Затова си мерех не само постъпките, но и думите. Въпреки, че полковникът ме “произведе” негов заместник, трябваше да се съобразявам почти с всички. Гледах да не обидя никого, но и не се натисках за услуги при никого. Арабите не обичат хора, които сервилничат.
______________________________
23.
Екзекуцията
Един ден полковник Ахмед ме извика в кабинета си и ми нареди: след половин час да съм готов – щели сме да ходим някъде служебно.
Качихме се в колата му и излязохме от Бенгази. Това ме озадачи, защото мислех, че ще ходим в Управлението на полицията, което беше в центъра на града. А и мълчанието на шефа, започна да ме притеснява. Попитах го къде отиваме, когато се отбихме от асфалтовия път и запрашихме през пустинята, успоредно на брега.
- Ще разберете, мохандис – каза тайнствено той. После, съвсем сериозен, добави: - Ще присъстваш на екзекуция.
Изтръпнах. Представих си обичайната сцена: от едната страна войници с автомати, от другата – осъденият на смърт, завързан и гледащ тъпо като добиче или с качулка на глава. Обля ме пот, макар да беше още хладно.
В далечината забелязах още полицаи и нещо като стена. Значи полковникът не се шегува. Предположих, че осъденият или осъдените още ги няма или са завързани зад стената от кашони. Озадачи ме обаче едно – полицаите, почти всички офицери, се смееха, бяха весели и като че ли се шегуваха. Слязохме от колата. Полковникът рече:
- Лук! /Гледай!/ и не задавай въпроси.
Реших да остана в колата, но той властно махна с ръка и аз запреплитах крака към групата офицери, някои от които познавах. Уплаших се много, но имах ли избор? Все пак ме утешаваше мисълта, че няма са се стреля по мен. Поне така си мислех.
Това, че офицерите се смееха, хич не ме успокои, защото знаех, че за арабинът човешкия живот не струва пукнат пара. Доказаха го на практика алжирските фундаменталисти, когато, за ужас на света, в недалечно минало, за една година изклаха над тридесет хиляди селяни – мъже, жени и най-вече деца – защо, така и не разбрахме.
След минути дойде отрядът за екзекуции, въоръжени с автомати - калашников. Строиха се на двадесетина метра от стената, която беше току до морето. Тънех в догадки - къде е жертвата. Вероятно отзад, за да не гледа.
Започнах леко да треперя. Уж по други щяха да стрелят, пък аз треперех. Няма да крия – уплаших се здравата. Полковник Ахмед бе сериозен повече от всякога. Останалите офицери бяха с по-малък чин от него и щом старши офицерът бе сериозен и те мигновено смениха физиономии – станаха мълчаливи и загадъчни като египетски мумии. Един от тях подаде някакъв лист и Полковникът зачете на арабски текста. Беше прочетена присъдата и то на висок глас.
- Огън! – извика един от офицерите. И петимата автоматчици изпразниха пълнителите в стената от кашони. Офицерите изпразниха по един пистолетен пълнител в камарата и когато кашоните бяха разкъсани от стотиците куршуми, потече река от...уиски. Полковникът ми смигна и рече тихо:
- Жалко за уискито, мохандис, - после попита, смеейки се : -Уплаши ли се ?
- Ами – рекох - то си е за страх.
Един от офицерите нареди на “екзекуторите” да избутат всичко в морето. След като това стана, всички си тръгнахме.
- Половин тон уиски, сър, - каза жалостиво Полковникът – половин тон най-качествено уиски отиде в морето.
Било конфискувано от лодка на гръцки кораб.
В колата полковник Ахмед беше се умълчал ядно сякаш в морето бе изтекла неговата кръв.
- Поне да бяхме го продали - промърмори той - но и това не може. Коранът не позволява. Нито ние можем да консумираме алкохол, нито да го продаваме на други.
По-късно, след година, един ден полковник Ахмед посърнал и угрижен ми пошушна:
- Вчера екзекутираха двама мои приятели, уличени в заговор срещу Кадафи.
Беше мрачен и уплашен, но нищо не се случи с него. Остана си на поста и с длъжност Началник на полицейско свързочно поделение, докато бях там. Няма да крия, че шубето ме подгони и мен. Бях на тръни, защото, без да искам полковникът бе споделял с мен неща, които не исках да знам. Освен това много пъти в приятелски разговор пиехме пепси - кола, примесена с уиски. Достатъчно бе само да направят внезапна проверка в кабинета му, за да отидем по дяволите и двамата. Не можех да го дистанцирам, защото това беше още по-опасно. Беше ми казано, пък и от опит вече знаех – жена и арабин не пренебрегвай. Опасни са повече от гърмяща змия. Те са като метеорит – може никога да не те удари, но може още на следващия ден да ти отнесе главата.
И единия и другия вид екзекуция ме накараха да се замисля. Прави или криви, законите са си закони и трябва да се спазват. Друг е въпросът, че те бяха нарушавани ежедневно, повече или по-малко. От този и от други случаи разбрах, че полковникът ми имаше доверие и естествено гледах да не го разочаровам.
И не сгреших. В много решаващ момент ми помогна.
Но преди това за нещо друго.
Полковник Ахмед бе интересна личност. Когато трябва бе сериозен, даже заплашително сериозен. /Особено пред подчинените си/. Когато искаше беше ласкав, приятелски настроен. Обичаше майтапите и често ме караше да му разказвам вицове, с което много ме затрудняваше, защото английският ми език бе “работен”, тоест незнаех повече от две-три хиляди думи. Но Полковникът схващаше останалото и се смееше от сърце.
Един ден ми дотрябва висока стълба. Трябваше да се оправи антената на местния предавател за радиосвръзка с Триполи. Сетих се, че такава стълба може да има само в “Енергото”. Там работеха няколко българи, мои познати, но не бях сигурен че ще я дадат. Щом разбра къде има такава стълба, полковник Ахмед нареди:
- Качвай се в колата ми.
- Дали ще я дадат? – усъмних се аз.
- Ще я конфискуваме – рече той. – Мохандис, ние сме Полиция. Мислиш ли, че някой ще ни противоречи?
Отидохме. Там заварихме нашите “специалисти” да играят карти зад един огромен повреден трансфрматор. Като ни видяха, те се стреснаха. Никой не знаеше, че работя в полицията. Дебелият полковник и червената мигаща лампа отгоре на колата му, придружено с рева на сирената направо ги същисаха. Попитаха какво става.
- Чейндж! /Преврат!/ - каза сериозен полковникът.
Аз добавих:
- Кадафи е паднал от власт и всички комунисти или техни симпатизанти ще бъдат арестувани . Може би ще ни изгонят от Либия. – Като между другото попитах за стълбата.
- Хей я там до стената – каза един от тях – но ни трябва.
Полковникът я видя, смигна ми и нареди да я докарат до половин час. Местният началник на централата, либиец, зъб не обели, в смисъл да противоречи. Ние се върнахме с колата на Шефа. Пихме по едно “пепси” в кабинета му, като аз му обясних защо са се уплашили моите сънародници, тоест, че неговата шега бе хванала място и полковникът доволен от хрумването си се смя от сърце, дублира “ кока–колата” и така, докато стане обяд. Работното време на началството бе свършило и той си тръгна.След него и аз се изнизах в посока на квартирата си.
Вечерта в клуба половината нашенци ги нямаше. Бяха се изпокрили. Останалите бяха угрижени, мълчаливи и уплашени.
По късно им казах, че всичко това било майтап. Едва не ме линчуваха. Но не го направиха – все пак работех в полиция.
А сега да разкажа за помощта, която реално ми оказа полковник Ахмед.
Бях си продал колата след основен ремонт на един местен арабин, мисля че беше палестинец,. Изминали бяха три месеца от продажбата и един ден той дойде в службата ми, да си иска парите - била боклук машина, излъгал съм го и т.н. Истината обаче бе друга: минал през една локва, по средата на която имало осов камък – беше “зима” и центърът на Бенгази бе наводнен и приличаше на езеро. Картерът се удря в камъка и от двигателя вече не ставало нищо. Оня ме намери и искаше на всяка цена да му върна парите – около 1000 долара. Започна да ме заплашва. Опасноста бе голяма и съвсем реална. Казах на Полковника за неприятностите. Той рече:
- Гледай сега какво ще стане – и нареди на двама полицаи да намерят купувача и да го доведат. Това стана за един час. Ахмед извика и мен и нещо на арабски език му говори около 20 минути. Оня само кимаше с глава и казваше : да, да. Беше прижълтял като лимон и леко трепереше. После Полковникът го пусна да си ходи и когато останахме сами започна да се смее.
- Така го уплаших, че види ли те, ще заобикаля на километър от теб.
Попитах го какво стана.
- Казах му – рече той – че щом вината е негова, да спре да ти иска пари, защото ще го сметна за изнудване. За това при нас законите са много строги - до 5 години затвор.
Благодарих му. Той каза “няма защо” – бил съм в правото си. Казано по нашенски “ пито –платено”.
Да, ама това бе Либия, а тук? Тук в България май бе по-различно. Законите си са закони, но зависи кой как гледа на тях.
Ако имаше от нещо да ги е страх местните люде, това бяха законите. И с основание. Наказанията бяха и тежки, и строги. Всички знаят какво значи да откраднеш в арабска страна. Това не бяха празни приказки: виждал съм много често мъже без една ръка, без две ръце, че и без крака. Рецидивистите ги осакатяваха, т.е. изпълняваха присъдата и след това минаваха на държавна издръжка – получава толкова пари колкото да не умрат от глад.
Наскоро видях такъв да проси из софийските улици, поставен на набързо скована дървена количка. Беше без крака и с една ръка. Незнам, може да е много жестоко такова наказание, но да убиеш дете, да го изнасилиш и после да го убиеш, е още по-страшно престъпление. А такива неща се случват и у нас.
И тук, идиотщината за която написах толкова страници, действува с пълна сила. Някой ти заколва детето, след като се е гаврил с него, а ти не бива да го осъждаш на смърт! А, как ти се струва, читателю? Било антихуманно. Глупости на търкалета - бих казал. Когато животинското доминира в някого, третирай го като животно - нито да му имаш доверие, нито да го жалиш. Нещо повече – мисля, че животните са по-хуманни. Ако убият, то е за да се нахранят и никога за удоволствие. Може би щяхме да имаме по-голям късмет, ако Каин не беше убил брат си Авел. Тогава поне половината от Човечеството, щeше да бъде по-добро и по- благородно.
В либийските градове е нещо обикновено да видиш движещ се труп на количка – на живо същество, без крака и дори без ръце.
Такъв “човек” - бивш резидент на наркомафията в Либия, осъден на 20 години строг тъмничен затвор, без право на обжалване - видях в затвора на Бенгази. Директорът на затвора ми го показа един ден, когато бях там по работа във връзка с ремонта на техния радиопредавател. Приличаше на животно.
- Въпреки видът му и сега е много опасен - каза директорът. Бил египтянин. Завършил художествено училище в Кайро. Не го задоволили парите на художник, а беше невероятно надарен. Показаха ми негови картини, правени в затвора, като държал четката с уста. Бяха фантастични и по замисъл и по изпълнене - наистина гений. Но зъл гений. Колко ли хора са умряли от неговата дрога?
Попитах шефа на затвора, защо го смята и сега за опасен.
- Сър, - отговори ми той - този човек ли, дявол ли, не знам, има милиони долари и може да наеме всеки момент няколко хеликоптера с професионални убийци, да ни избият до един и да го освободят. Затова се крие местонахождението и истинското му име. Не на всеки го показваме – подхвърли многозначително той.
- Идвал съм тук да поправя радиостанцията и нищо не знам – казах аз твърдо, гледайки го право в очите.
Шефа на затвора не каза нищо повече. Смени темата:
- Искаш ли да видиш вашият българин, контрабандиста на уиски.
Наистина нашият далавераджия беше още там. Хвърлих му едно око за да бъде договорката съвсем истинска. Макар, първия път когато го видях, да каза че му е добре в затвора, след шест месеца зад решетките беше станал като дете – отслабнал бе поне с 15 килограма. Колкото и да се ежеше, все пак практиката показваше, че пандиза не е място за почивка. Добре, че търка наровете само още два месеца.
__________________
24.
Докторът на Пустинята
или метаморфозата Жеко Пантев
Бях командирован за втори път до Куфра. Този път пристигнахме, слава богу, без инциденти. Времето беше прекрасно – тихо и слънчево – но страшно горещо. Всъщност, това го усетихме когато кацнахме. Пътувах с колегата инженер Бакалов и пак със същата таратайка - “междуселският автобус”. Когато кацнахме на летището в Куфра, температурата на сянка бе 40 градуса по Целзий. От всякъде се сипеше жар, въпреки че бе 20 часа вечерта. Понеже нямаше хотел в Куфра, местният “шериф”, който ни посрещна на летището, предложи да пренощуваме в Полицията, като се похвали, че матраците били нови. Нямало само чаршафи, но за какво са ни – и без това било топло.
- Андро – рекох на колегата – какво ще правим? – и внезапно се сетих за фелдшера от Попово Жеко. Оня гдето ми наду главата в самолета с всеможещата си леля. Бяха минали две години от тогава и незнаех дали е още в Куфра. Попитах полицая.
- О, доктьор Жеко ли? – засмя се той. – О, йес! – тук е. - но дали ще ни приеме, не знаел. Бил голям шеф на болница. Познавали го всички и ...бил” добър доктьор”.
Андрей не можа да си спомни за кого става дума, но когато му споменах за полудоктора Жеко Пантев от Попово, оня гдето щеше да умре от глад в самолета ако не бях аз, веднага се сети и смеейки се, каза:
- Значи е станал цял доктор. Ще го изненадаме.
Полицаят ни закара с колата си в дома на Жеко – една доста прилична сграда на два етажа, заобиколена с зеленина от палми и смокинови дървета.
Когато ни видя на портата “д-р” Жеко едва не се разплака. Беше адски радостен. От година, каза той, не бил виждал не само българин, но и европеец.
- Е, сега гледай ни – засмя се Андрей. -Разбрахме, че си се затъжил за нас, та дойдохме да ни видиш – пошегува се той.
Влязохме. Бях изненадан от интерьора.Нямаше много мебели, но и това което бе, вършеше работа.Настанихме се.
Жеко сложи някаква зелена медицинска престилка и подхвана кухненските си задължения.
Ние развързахме”дисагите”, защото знаехме, че снабдяването с хранителни продукти в дълбочина на пустинята е много затруднено. “Доктьор” Жеко обаче ни успокои:
- Моля ви се, тук снабдяването е отлично. Всяка седмица каца румънски самолет с провизии. Имаме си всичко.
Извади една кора с яйца от хладилника, сложи си очилата и започна внимателно да ги оглежда. Щеше да ни гощава с миш-маш.
Андрей подхвърли на шега:
- Да не си канил махалата? Двадесет яйца!. За какво ти са толкова?
- Ще видиш – рече Жеко и започна за ги чупи едно по едно, като всяко след това внимателно допираше до носа си.
Разбрах защо го правеше и казах умолително:
- Жеко, нека да хапнем от нашата храна. Тези яйца ми се виждат малко съмнтелни.
- Моля ви се! – каза властно домакинът – днес ги купих от магазина!
От двадесетте яйца, 6 – 7 не бяха развалени и миш-маша стана превъзходен. Аз обаче, не спах цяла нощ, все едно че ядох съмнителни гъби. Щом хапнахме и пихме “пепси-кола”- специалитет на Жеко –направен от от фурми и захар, която много ни развесели, се разприказвахме. ”Брат” Жеко, /наричам го така, щото макар и “доктьор” както сам се изрази, си останал скромен като монах/, полудокторът, беше придобил самочувствие, сякаш ръководеше клиника в Лондон.
- Знам над 500 арабски думи ! - похвали се той. – Имам персонал от 10 човека: двама египтяни, двама от Бангладеш и една много хубава индийка – смигна ми той. Санитарите били местни момчета.
- Оправяш ли се? – го попитах.
- Уф! – рече някогашният полудоктор. – ако някой умре, казвам, че е от жегата и халас /край/ - близките го поставят където му е мястото. Но все пак аз съм фелдшер - вече сериозно добави той – и тук добих такава практика, че само като хвърля поглед “оня” ми е ясен – или има дезинтерия или е болен по рождение. Имам “илачи” всякакви и “...дава ли докторът много лекарства, значи е добър лекар” – засмя се той.
Попитах го за леля му.
Изгонили я мръсниците от “Техноимпекс” – била вземала подкупи.
- Та това е абсурд! – заключи той. – На мен не ми взе и стотинка.
- Жеко, не бяхте ли роднини? – подхвърлих.
- Да. Защо?
- Нищо – рекох. - Просто питам.
След още някоя и друга чашка “пепси-кола”, той ни разказа, че бил известен като “доктьор Жеко”- звучало по френски. Гледах го и се чудех - каква бе тази метаморфоза. За две години смотанякът Жеко, фелдшерът от Попово, бе станал доктьор Жеко. Бе придобил самочувствие на което да му завидиш и най-вече, така бе паснал между местните в центъра на Сахара, че едва ли се сещаше за България. Попитах го и за това.
- Рядко – призна си той.– Особено ако сме заедно на дежурство с индийката.
- Че ти и дежурства ли даваш?
- Не бе, човек – смигна ми той.– Когато сме на повикване.
- Разбрах – казах аз и се засмях.
Полудокторът се беше така отракал, че започнах да му завиждам.
Какво ли не прави неволята – си казах.- Само, че Жеко или известният в централна Сахара, доктьор Жеко, не беше чак толкова зле, нито в неволя. Живееше си царски далеч от род и Родина. Дори гиблите не бяха го обезкуражили. А тук те бяха наистина страхотни.
- Ще хванеш силикоза – му подхърлих, когато обясняваше какви ужасии били местните пясъчни бури.
- Ами! – рече той - Затваряме се в болницата, пускаме кепенците, пердетата и си траем докато премине бурята. Като в подземие сме.
- Ами ако през това време ви потърси някой за помощ?
- В никакъв случай! По време на гибли не съм имал случаи някой да се е разболял. Всички туземци се изпокриват и жива душа няма навън. Тук пясъчните бури са наистина невероятни.
Вярвах му. Бях преживял две-три такива страхотии и те наистина не са за подценяване. След такава игра на вятъра, пясъкът около къщите се трупа като нашите преспи през зимата, с тази разлика, че снегът се топи, а онова нещо си остава завинаги там, освен ако не се разчисти или не се обърне посоката на вятъра.
Сахара си е Сахара – величествена и страшна. Който не е бил там, може само да фантазира за нея. Аз я видях и усетих на живо.
________________
25.
Любов и oмраза
Най ми беше мъчно да слушам как българин се отказва от Род и Родина. При такива ситуации винаги си спомнях думите на Отец Паисий от които ме побиват тръпки: “ О, неразумнии юроде, поради что се срамиш да се наречеш болгарин...” и т.н.
Все си мислех, че това е нелепа случайност станала в афектно състояние и че, рано или късно, заблуденият ще се върне при своите, че това става някъде далеч по света. Някъде далеч от мен, ли? Глупости.
Ето как разбрах, че човек може да се заблуждава винаги.
Три семейства – аз и сина ми, семейство от Асеновград с две деца и полско семейство, мъж и жена - бяхме наели огромен апартамент в центъра на Бенгази. Хазяинът работеше в Кметството. Заедно с жена си и осемте деца, живееха на третия етаж. Хареса ни чистотата в това семейство и даже в сградата, която стигаше до мания. Всяка сутрин той парфюмираше стълбището, след като преди това прислужницата е почистила и избърсала прахта. За арабско семейство това звучи като абсурд, но бе факт. Нещо повече: от време - навреме той влизаше в нашия апартамент за да провери дали държим чисто и дали газовите уреди са в ред. Особено бе взискателен към двете бани и двете тоалетни. Разбира се, нещата бяха съобразно неговите изисквания. Българката и полякинята бяха големи чистници и за мен почти нямаше работа. Аз бях по изхвърлянето на боклука и се грижех за изправностите на газовите котлони. Хазяинът знаеше какво би се получило с третия етаж, ако, недай си боже, станеше някоя авария при нас. Аз му демонстрирах изправността на уредите и той доволен си отиваше.
Ползвахме общо огромна кухня и това ни даваше възможност да контактуваме помежду си често. Понякога вечеряме по едно и също време.Тогава се поотпускахме. Децата хапваха набързо и излизаха да играят на двора. Другото семейство си оставаше в кухнята, аз-също, но поляците винаги се прибираха в стаите си или, ако поостанеха за известно време при нас, си мълчаха. Жената винаги бе сдържана, но мъжът, като всеки поляк, обичаше да си посръбва и бе готов да ни прави компания на чашка “пепси “. Само с един поглед младата му хубава, даже много хубава жена, го вкарваше в една от стаите им и за моя изненада, той често излизаше от там олюлявайки се. Значи пак си попийваше яко, но не с нас.
А когато се напиеше, какъвто си беше грозен – висок, слаб, бяло-рус с почти окапал перчем и с някакви петна по лицето – ставаше още по-грозен. Чудех се, как е “свалил” тази хубава полякиня. Преди години бях ходил в Полша и знаех, че полякините са капризни жени, особено хубавите.
Често пъти ги виждах двамата да седят на терасата и да си говорят на полски език, зяпайки олющената стена на съседната кооперация. Подразбрах, че жена му го караше да си намерят самостоятелен “хоуш”/ квартира /, но мъжът `и отказвал. Предполагам, че това бе заради парите. А може би и заради компанията ни. Когато беше сам, идваше веднага при нас, мъжете, и нямаше нищо против да гаврътне чаша парлива течност в компания.
За мен това бе особено семейство. Имах чувството, че криеха нещо от нас. И един ден наистина се разбра, че не грешех.
Бях се върнал от работа към 13 часа и първата ми работа бе да се изкъпя. От прахоляка и жегата просто ме смъдеше цялото тяло. Едната баня не работеше –повреден бе крана за топлата вода и аз бутнах вратата на другата. Беше заключена. Знаех, че всички са на работа, а и децата киснеха постоянно в клуба, играейки шах или карти – и ядосано рекох:
- Ега ти и поляците! – Тия пък кретени ако не заключат стаите си, че и банята, не могът да пазаруват. Тъпанари!
- Я не обиждайте! “Тъпанари!” Не се знае кои са тъпанари.
Сащисах се. Беше полякинята. На чист български език изрече три изречения без абсолютно никакъв акцент. Когато след малко излезе и освободи банята, гледайки я право в лицето, рекох:
- Вие не сте полякиня. Вие сте българка.
- Е, и ? – рече тя ядосано.
Докато се къпех умът ми беше зает от “ полякинята”, тънейки в догадки. Да живееш една година с някого и да не разбереш каква народност е! Егати резила.
Щом излязох, направих две кафета и чукайки внимателно на вратата, казах:
- Пани Мария, кафето е готово. Заповядайте. Ще ми бъде приятно да го изпия с вас. А за останалото - прошем извинение. Хиляди извинения. Аз не съм лош човек – похвалих се скромно.
Отидох в кухнята като мислех, че госпожата ми е сърдита и няма да дойде, но сбърках.
След около пет минути “ полякинята” дойде при мен и то с такъв разкошен пенюар, с лек грим и някакъв подлудяващ парфюм, че “чивията” ми леко се отмести от обичайното си място. След банята приличаше на току що откъсната зряла праскова. Не бях я виждал толкова хубава никога преди.
Усмихна се и седна да си пие кафето.
Бях объркан. Не знаех как да започна разговора, когато тя ме улесни:
- Аз съм българка. От Велико Търново съм. Отидох преди шест години в Полша на екскурзия и там се омъжих за Мрожек Полански.
- Любов от пръв поглед ? – казах колкото се може по-меко.
Тя ме погледна така остро, че едва не се задавих с кафето. Не каза нищо по този въпрос, но продължи по други:
- Ненавиждам България. Мразя всичко българско. Даже и езика. Затова и отбягвам да говоря на български език. Инженер Полански искаше да го учи, та да си контактувал с българи. Забраних му. Положих усилия и научих перфектно полски език.
- Сигурно си претърпяла много неприятности, за да говориш така?
- Естествено – уверено каза тя. – Аз съм зъболекарка по професия. Завърших с отличие стоматология в София и ме пратиха в Троян по разпределение да почиствам гнилите кътници на бабите там. А какви мечти имах, какви мечти! – рече тя и едва не проплака. – Родителите ми ме издържаха с огромни лишения, надявайки се да им помогна след това, но как, с 110 лева заплата? Ти би ли ми казал как? Гладувах и плачех всяка вечер, щом останех сама.
Бях потресен от тази кратка изповед. Една млада българка, нямаща още тридесет години, беше отвратена от някого и от нещо в България, което я бе накарало да вземе почти необмислено решение – брак със случаен човек и без капчица любов.
- И какво смяташ да правиш? – попитах така напосоки.
Вместо отговор, тя ме попита:
- А ти щастлив ли си? Може би. Работиш в Централно ведомство, имаш прекрасно момче.
- Е, остави мен - казах – това си е мой личен проблем. Все ще го разреша някак си.
- Всички си имаме проблеми, г-н Илиев – рече “полякинята” – и всички лични проблеми като ги сумираме стават трагедия на един цял народ.
Удивих се на точното определение. Мария все повече и повече ми ставаше симпатична. Оказа се и много умна. А когато ми показа какви книги чете / и нито една на български език! /, вече нямах съмнение, че това е рядка жена.
И такъв човек избягал от България? Човек, който не искаше да чуе за Родината си.
- Ходила ли си в България след омъжването? – попитах.
- Никога. И хич не мисля да стъпя там.
- Нима целият си живот ще пропилееш с Мрожек Полански?
- Нямам такова намерение – каза тя откровено.- Щом намеря подходящ човек ще замина на Запад. Там търсят зъболекари. Заплащането е добро. Но трябва да го намеря.
Погледнах я. Тя също ме погледна и ми се усмихна. Беше очарователна, красива, умна, женствена и...нещастна.
Аз бях по-добре от нея – нямах поне Мрожек Полански. Попитах я:
- Как издържаш, Мария?
- Не питай – рече – тя. – Само аз си знам какво ми е.
Внезапно усетих, че с мен става нещо опасно.
Никога преди това не бях се влюбвал от пръв поглед, смятах го за глупост, но сега инстинктивно разбрах, че се движа по ръба на бръснача. Флуидите от другата страна също бяха силни – усетих го по треперенето на ръката на Мария, когато “случайно” ме докосна. Успях само да кажа:
- Иди си, моля те, в стаята си. Сега. Веднага. В този миг и се заключи.
Тя мълчаливо стана, избърса си очите и без да си допие кафето, излезе от кухнята. Само промълви тихо:
- Ще чакам.
Продума ли, или така ми се чу, не знам.
Отидох си в стаята и така както си бях с дрехите се стоварих на леглото. Главата ми бучеше като водопад, а сърцето ми тупаше като чук на планинска тепавица. – туп,туп,туп, - ще се пръсне. Добре, че синът ми се върна. Прегърнах го и по негово предложение излязохме да купим банани, които той много обичаше. След покупката се разходихме по кея. Обикаляхме из магазините. Снимахме се. Нищо нередно не бях направил, а не смеех да се прибера в къщи.
Вечерта Мария ми пошушна незабелязано:
- Ще се местим. Опасно е да сме заедно, но ...моля те искам да се виждаме. Много искам – почти проплака тя.
- Добре – казах – ще ви вземам с колата и ще ходим на плаж заедно.
Мария ме погледна така мило, с такива големи и красиви очи, с такава благодарност, че за малко да я прегърна там в коридора пред останалите – три деца, жената от Асеновград и Мрожек Полански. Но издържах. Трябва да съм бил много твърд, или пък гипсиран от внезапната ситуация, за да не го направя.
На другия ден бях по-спокоен. Тази внезапност на чувствата, това изригване на нещо непознато, нещо ново за мен, но хубаво, адски хубаво, никога вече не ме споходи. Правех върхови усилия да не се влюбя, защото знаех, че аз бях искрата. Барутът беше оттатък. Изригнеше ли любов между нас, щеше да ни изпепели и двамата. А не биваше. Поне засега. Пан Полански бе напрекъснато около нас. А и синът ми се нуждаеше от внимание и грижи. Пък бяхме и в чужда страна.
Единственото нещо, което си позволявахме засега, беше заедно да ходим на плаж...с другото семейство. Щом стъпвахме на пясъка, полякът лягаше някъде на припек, макар да беше горещо дори и сутрин, слагаше на очите си вестник и “ заминаваше” – спеше като заклан. Приличаше на дълъг варан-албинос. Асеновградското семейство се разполагаше до него: жената с вечната си плетка в ръце, а мъжът с хороскопа, една малка книжка, която носеше постоянно със себе си и която четеше със завидно старание, мъчейки се да види бъдещето си и това на хората. Децата се гмуркаха в Медитарейниън/ Средиземно море / край брега, забравяйки всичко около тях.
Ние с Мария отивахме да поплуваме до дървената пътечка-мостик, направен за завързване на рибарските лодки. Щом се потапяхме във водата, незабавно се хващахме за ръце и се гледахме мълчаливо. Един миг, след което тя се разсмиваше като дете.
Един ден Мария ми рече:
- Щастието не било далече.
- Внимавай да не се влюбиш – казах.
- Това го направих вече – каза тя просто – още в кухнята предадох фронта. Луда съм по теб! Обичам те, желая те.
- Виж – рекох – и аз те харесвам, но по-добре е да не се увличаме. Опасно е. Какво ще правим, ако пламне пожара?
- Ще бягаме – каза тя. - На Запад. Заедно със сина ти. Той е толкова чаровен. Искам от теб две такива деца като него – момче и момиче.
После, виждайки, че е отишла твърде далеч или на мен така ми се стори, добави:
- Шегувам се, разбира се.
Макар и във водата, когато ме докосваше изпитвах невъобразимо желание да я прегърна, да я целувам, целувам и това да няма край.
Бях свободен човек, без ангажименти, само една дума от моя страна и тази прекрасна жена щеше да води неистова борба за щастието си.Усещах го. Макар и да не го показвах пред нея, бях на кръстопът. За пръв път виждах такава решителност в очите на жена. По едно време почти бях сигурен, че ако и дам надежда, тя, тази отчаяна жена, жадна за любов и щастие, ще направи всичко възможно / и невъзможно/, за да се освободи от пан Полански. Тръпки ме побиха от това, което си помислих в момента. Или може би преувеличавах нещата. Страхът,...ах този страх от неизвестното. До кога ли щеше да ме мачка?
Още от началото ме наричаше пан Илиев и това бе добре. Продължаваше така да ме назовава, само че го правеше доста често и това не можеше да не направи впечатление, затова казах:
- Не ми споменавай името така често. Оная там с плетката подозира нещо.
- Не се притеснявай - рече Мария – знам `и тайните, макар да си мисли, че върши нещата скрито.
- Какви тайни? – изненадах се аз.
- Това не е интересно. Аз съм “полякиня” и не разбирам български - засмя се тя.
Докато се разхождахме по плажа, тя ми се довери изцяло.
- Знаеш ли – рече уверено – имам планове за нас. Щом се върна в Полша ще си извадя документи и ще замина на работа в Норвегия. Много поляци – лекари и зъболекари – работят там. Заплащането е много добро. Ще ти изпратя декларация и ти ще дойдеш при мен.
- А пан Мрожек Полански?
- Да върви по дяволите! – ядоса се тя. После добави: - Лошото е, че и той непременно ще дойде. Знае, че не го обичам, но...трудно ще се отърва от него. Може би заедно с теб ще ми бъде по-лесно.
После изведнаж, обръщайки се към мен - бяхме зад някаква дъсчена постройка - така ме прегърна, така ме стисна, сякаш искаше телата ни да преминат едно през друго. Прегърнах я и аз и...Мария и се загуби в мен. Успях само да кажа:
- Ти си огън, огън, огън, гореща си като пясъците на Сахара и после-...много по-после...- какво направихме?...
- Нищо – рече тя. – това беше най-прекрасния миг от живота ми.
Докато се връщахме, държейки се за ръце, Мария промълви като на себе си:
- Ще се боря. Ще се боря до последно, пък ако нищо не стане ще изчезна. Виж какво огромно море е до нас, все ще се скрия някъде.
Погледна ме. Очите и бяха невероятни, необясними и страстни. Очи на лудо влюбена жена. И аз бях сдал багажа, но се страхувах. Всъщност, кога ли не съм се страхувал?
И сега не мога да си обясня, как, щом жена рече да прави нещо, нещо интимно, лично, не се страхува. Нито от съпруг, нито от хората, нито от себе си. Дали инстинктът не я води в правилна посока, защото почти винаги намира изход от невероятни ситуации. За мен жените винаги са били загадка. Пък и само за мен ли?
Когато трябваше, Мария бе сдържана, владаеше се отлично. Аз бях този, който можеше да спука балона. Виждахме се и в къщи. Започна да идва на гости на съквартирантката, говореше и на полски, а оная правеше върховни усилия да я разбере. Беше ми смешно и забавно да гледам как тя жестикулираше в стремежа си да обясни нещо на “полякинята”. После, когато имаше възможност, обикновено докато домакинята вареше кафето или печеше кекса, пани Поланска идваше за малко при мен да ме види и щом влезеше в стаята, мигновено се загубваше в обятията ми. Само една целувка. Само една целувка разменяхме, но дълга, дълга, ама много дълга и гореща като исландски гейзер. Миг след това бях вир вода от напрежение.
А тя си оправяше леко косата и отиваше на кекс и кафе. Имаше дни, когато асеновградчанката канеше и мен. Аз си изпивах кафето и под предлог, че съм уморен, се прибирах в стаята, като оставях леко открехната вратата. Слушах смехът на Мария, а той беше прекрасен, като музика от арфа.
Понякога се случваше да дойде преди съквартирантката да се е прибрала от работа и тогава... О, Господи, защо ли ги разказвам тия неща на други! Читателю, прости ми, но ще си замълча..
Невероятни африкански мигове!
Така минаха три месеца. Мария все пак искаше да знае какво решение ще взема и дали изобщо ще го взема. Дадох и да разбере, че я харесвам много, че може би има и нещо друго /всъщност тя го усещаше инстинктивно /, но че не съм склонен на рискове. Още повече, че тя беше обвързана законно. Аз бях ктегоричен: не желая да развалям чужди семейства!
Тя ме слушаше внимателно и меланхолично ми отговаряше:
- Да, да. Наистина положението е сложно. Особено за теб.
- За мен!? Не за мен, за теб, Мария. Ти си омъжена жена. Не обичаш България. Заклела си се да не се връщаш там. Аз имам по други разбирания. Обичам Родината си.Бих искал да бъдем заедно дълго, много дълго време, но как? Пък и не обичам да деля любовта си с друг.
- Между мен и пан Полански няма нищо. От години не ме е докосвал. Знае, че не го обичам и се е примирил с това. Поне външно.
Наистина, поляците не са ревниви като испанците например, си помислих, но знае ли човек?...Такава жена лесно не се отстъпва. И един ден взех твърдо решение: казах `и, че не мога да участвувам в авантюри. Тя сама да си реши проблема и въпреки силните ми чувства към нея, ще стоя настрана. Не искам аз да съм причина за един развален брак.
Мария ме слушаше мълчаливо, но внимателно. После само каза:
- Много си принципен и ...честен. Не страдаш ли от това? Светът не е за такива като теб.
Не казах нищо, защото, за пръв път нямаше какво да и кажа.
Колкото и да подценяваше мъжа си, един ден Мрожек Полански `и казал внезапно, че се връщат в Полша. Решението му било безапелационно. Но, добавил той, тя ако иска можела да остане. В Либия се търсели зъболекари.
Това обаче не беше точно така. Като втори член, тоест гост на титуляра, това не бе възможно. Обясних и и тя разбра, че Мрожек Полански не е искрен с нея. Повтори пак:
- Норвегия – там ще си търся късмета.
- А България? – рекох, предполагайки, че е склонна към компромис.
- Никога! – каза твърдо Мария.- Никога няма да се върна там, където интелектът не струва нищо, простакът е на почит, а заплащането унизително, та ако ще да умра като просякиня някъде по света.
Разбрах я. Обидата бе страхотна – голяма и трайна.
- Ако се разведа с Полански ще ти се обадя. Непременно! - завърши тя.
- Аз не мога да ти обещая, че “разводът” ми с България ще е лесен. Дори мисля, че е невъзможен. Макар отлично да знам какво ме чака зад кривото огледало.
- Какво огледало ? – пропита Мария.
- Няма значение - рекох.-Това са други неща. Нека да не си разваляме настроението още.
Един късен следобяд ги закарах с колата си на летището и от тогава никога повече не я видях. Не ми се обади. Много по-късно се сетих, че в суматохата не `и дадох адреса си в София. Но едва ли това бе причината за нейното мълчание. Не предполагам, че тя беше ме забравила толкова лесно, както и пан Полански, който беше превъзходен кампаньон на чашка.
Спомних си, че един ден по повод напиването на мъжа `и, я попитах какво преставляват поляците като нация.
- Интересен народ са – заключих аз.
- Нищо интересно няма в тях – каза уверено тя.– Половината от тях са пияници, а другата половина – евреи. Българите са аматьори спрямо тях.
И все пак, си мисля сега след толкова години, Западът на тях опрости милиарди долари дългове, а не на нас. И с основание. Меценатите от богатите страни нямаха нищо против да дадат рамо на пияници, но със западна нагласа, отколкото на нас. Защото ние, хем пиехме техните пари изразени в помощи, хем ги псувахме. Ако това не беше простащина, то какво бе? Цел? Политика? Тънки сметки? Нищо подобно. Просто класически отгледани идиоти. Май и аз не правя изключение. Български феномен, който трудно се подава на обяснение. И само това ли?
Какво може да се каже за ония върли божурени сталинисти, които веднага след 1990 година, след рухването на комунизма, заизпращаха децата си в САЩ завършили - недозавършили гимназия, без да знаят дори коя секта ще ги поеме и на кой индиански вожд ще поднасят кафето, но агитираха неистово и продължаваха да гласуват за БКП, преименувана за една нощ в БСП. Проклинаха Михаил Горбачов, че ги предал на американците, а изпращаха децата си там, в същата тази Америка. Ако това не е политическа перверзия, то тогава какво е?
Така, че идиоти има не само между пияници, електорат или сивата маса, идиоти има и сред интелектуалците. На първите може да се помогне някак си. На вторите – никога.
__________________________
26.
Завръщането и малко преди това
Настъпи 1976 година. Бяха минали три години от живота ми на гурбетчия из далечна Африка. Трябваше да помисля, какво да правя нататък. Ако исках можех да продължа договора си. Либийците не ми създаваха проблеми. Те бяха доволни от моята работа, аз от тях – също. Бях успял да спечеля доверието и симпатиите им, а що се отнася до заплащането, е, там беше друго. Бях недоволен, като всички българи работещи в Либия, но вина за това работодателите, нямаха. Плащаха много добре на Системата – заплатата през третата година достигна до 1400 долара месечно и тя, Системата, също се поотпусна – даде ни по десет долара още. Но, както винаги, пак ни излъга. Задължително ни абонираха за нечии орган – например всички за партийният - “Работническо дело”. Искаш – не искаш, ще го четеш. Е, може в краен случай и да не го четеш, а да го ползваш за други, нестандартни цели, но да си го платиш. Това е. Направиха така, че ни вземаха пет пъти повече за него, защото сме получавали валута. Не можеше нищо да се направи. Трябвало да четем български вестници и туй то. Вражеската попаганда там се усещала най-много. Ясно се чували “Гласът на Америка” ,”ББС” ,”Свободна Европа” ит.н. Наивници! Смятаха, че като ни абонират насила за органа си, ще спрем да слушаме тези радиостанции.
В магазините беше пълно с японска техника. Радиоапарати се продаваха навсякъде. До ориза или захарта в малките бакалнички се мъдреха транзисторчета от всякакъв калибър – качествени и евтини. Имаше и друга електроника на изплащане като калкулатори, радиокасетофони, телевизори, радиоапарати.
Месец след като пристигнах в Либия, реших да си купя телевизор. Бяха ни дали аванс – около 100 либийски динари, което във валута правеше точно 333 долара.
Когато влязох в магазина, се шашнах: Имаше какво ли не и то все качествено от реномирани марки – Блаупункт, Филипс, Сони, Тошиба и др. Спрях се на един 14 инчов черно - бял телевизор, /тогава в Либия още нямаше цветна телевизия/, но . преди да платя, собственикът ме покани в офиса си, една вътрешна стая, което аз приех почти като изнудване и естествено подозрително. Знаех, че това влизаше в ритуала по пазаруването, защото клиентелата бе оскъдна, но винаги смятах, че по някакъв начин ще бъдем минати след това. На сука /техния открит пазар/ човек може да се пазари. Дори там продавачите го смятаха за обида, ако веднага платиш колкото ти поискат, мислейки, че не искаш да говориш с тях, тоест, че не ги зачиташ като хора. Тук обаче, в центъра на столицата, където магазините са от европейски тип, беше срамно и глупаво да се дърлиш като награмотен суданец, пропътувал стотици километри пеша през пустинята, само за да си купи “чудото гдето говори без да го питаш”.
При това, когато те канят на истинско кафе или на индийски чай, за които в България не бяхме и чували. Офисът беше супер: кожени фотьойли, масичка от абаносово дърво, а килима – оригинален персийски и ...климатик!
Саади, така се казваше собственикът, ме покани да седна. Той също се разположи срещу мен във фотьойла. Посрещна ме не като клиент, а като бизнесмен току що завърнал се от Америка, сключил обща изгодна сделка за двама ни.
Стана ми неудобно, особено когато Саади плесна с ръце и изневиделица излезе 15 – 16 годишо момиче, доста хубавко, закръглено и ...оскъдно облечено. Носеше табла за чай, на която имаше каничка с кафе и ядки до които преди това не бях се докосвал – кашу. Мълчаливо остави всичо това на масичката и плъзгайки се като сянка изчезна зад някаква плътна завеса. Преди това, обаче вдигна огромните си клепки и показа за миг великолепни синьо-зелени очи – големи и красиви като изумруди. Разбира се, това не убегна от погледа на стопанина и аз страшно се смутих. Той обаче каза, усмихвайки се:
- Египтянка. - После поясни: като ходил на “Божи гроб” преди месеци, я довел от там за да му слугува в “магазинчето”. Слушах го, но си мислех за друго. Мислех си, че след такова посрещане тоя дебел либиец ще ме ошушка до цент. Затова реших да се застраховам. Рекох:
- Господине, много мило от ваша страна и ви благодаря за това посрещане, но влязох само за малко, да си купя нещо дребно, защото ...имам малко пари.
На приличен английски език, Саади обясни:
- Кой ви говори за пари, сър! Може да си вземете каквото поискате и каквото ви хареса – като веднага добави – на изплащане.
- И как ще стане това – попитах – какъв ще бъде процента на отстъпката и сумата, която трябва да платя сега?
После изведнаж се сетих, че нямам паспорт, нито дори служебна работна карта. Понечих да стана и да купя само телевизора, стискайки стотината долара в джоба си.
- Ще платите десет процента от стойноста сега, а останалото, когато имате пари. При това без никакво завишение на цената от тази, която виждате поставена до стоката.
Светкавично си направих сметка, че само срещу десет долара мога да занеса в къщи телевизор “Сони” струващ 100 долара. Тогава джобните калкулатори бяха още новост и аз, виждайки огромното разнообразие, станах да ги разгледам и да ги изпробвам как работят. Нямаше грешка в качеството им. Цената им бе между 5 и 10 долара. Излизаше, че за броени центове можех да стана собственик и на такова чудо. Саади си седеше в офиса, а аз обикалях из магазина, зяпайки като невиждал, което си беше самата истина. По едно време ми хрумна интересна идея. Знаех, че ако се закупи повече от един брой от дадена стока, отстъпката е съществена. Избрах си един джобен калкулатор за около 8 долара, който можеше да изпълнява почти всички математически действия и отидох отново при собственика на магазина. Саади си пиеше кафето и ме наблюдаваше безразлично. Поне на мен така ми изглеждаше. Попитах го колко ще струват пет бройки от този калкулатор ако ги купя наведнаж. Той се сложи очилата, измъкна отнякъде един голям тефтер с дебели корици, порови се в него около минута-две и рече делово:
- Сър, ако купите телевизора сега в брой, ще ви дам калкулаторът без пари.- И гледайки, че нещо се двоумя, добави: – Това ще стане и ако закупите 5 броя от тази стока .Шестият калкулатор ще ви го дам също без пари.
Замислих се.Не бе трудно да си направя сметката, че отстъпката бе около 20 процента.Мислех, че това го върши защото съм му симпатичен, когато той продължи:
- Господине, вие ми правите оборот от 40 долара само за калкулаторите. Колко човека трябва да влязат тук, за да купят стока за четиридесет долара?
-О кей! – рекох и оставих десет долара за телевизора, което правеше точно 10 процента от стойноста му, с уговорката, че ще мина след няколко дни да взема и пет калкулатора.
- Шест!- рече либиеца. – Шест, господине. Плащате пет, получавате шест. Но понеже аз ви вярвам че това ще го направите, ето ви сега калкулатора. Ако не ви хареса, ми го върнете.
Доста се смутих от този неочакван обрат. От една страна, беше наистина приятно да ти имат доверие, но от друга - не бях сигурен дали ще намеря петима човека, които да имат нужда от тези калкулатори, за да си ги купят. Все пак търговецът ясно каза, че ако не ми хареса, мога да го върна. Така, че в крайна сметка взех и него. Докато се уточнявахме със Саади по сделката, египтянката с изумрудените очи донесе пепси - кола. Беше красива, пищна и почти полугола, като излязла от приказките на Шехерезада. Този път бе по-свободна в държанието си, усмихна ми се приятелски и аз така се зазяпах в нея, че едва не си забравих телевизора. Въпреки, че изписах четливо името си с английски букви, Саади драсна на арабски само една заврънтулка в тефтера си, което означавало името ми: “Сицко”. Нито ме пита къде работя, нито къде живея. Шашнах се. Само едно “Сицко”?! Взех телевизора и калкулатора, и си излязох, като преди това попитах за гаранцията.
- Ако нещо не ви хареса или се повреди ще го сменим веднага – каза той, след което направи лек поклон. Аз също се наклоних малко непохватно напред и си отидох в къщи да гледам телевизия. Доволен и озадачен. Доволен, защото за една не евтина вещ оставих само 10 долара и срещу обещание, че ще купя пет калкулатора, получих предварително един безплатно. Озадачен – по много причини: първо, защото не ми иска паспорт, дори данни не взе някакви по-солидни, да не говорим че и името ми не записа както трябва. Едно “ Сицко” и край!. Второ – доверието! На един непознат човек гласува доверие като на брат. Свикнал, през целия си живот да те “минават”, как да не се впечатлиш от това?
Докато въртях копчетата на телевизора и настройвах каналите, дойде ми на гости мой познат, който, като видя телевизора, попита:
- Колко му остави на продавача?
ова ме изненада. Значи Гошо, знаеше този “местен номер”. Той работеше вече в Либия от година и не можеше да не бъде наясно как търгуват местните. Казах му, че съм оставил само десет процента.После го попитах:
- А при колите, там как е? Има ли коли на изплащане?.
- О, да!- каза той.- Но само за новите. Колкото за ония които се продават “втора ръка”, те се изплащат до цент. Иначе, ако продадеш колата си и не ти дадат парите веднага, ще има да чакаш от Алах запис. При това, когато купуваш - обясни Гошо - трябва да внимаваш, дали са платени данъците и глобите, които са налагани на собственика, защото понякога те са по-големи и от цената на самата кола.
Впоследствие тези съвети, когато си купувах кола на старо, ми бяха полезни. Местните хора предпочитат да купуват коли “втора ръка “ от нас, българите, защото почти винаги след покупката я стягахме така, както го правехме това у нас. Задължително имаше преглед и ако се налагаше, ремонтирахме возилото основно. При местните, това беше изключено. Особено пък, ако колата беше на по - заможен човек. Беше нещо обикновено, местен да си зареже колата по сред път, щом нещо се повреди, което би могло да се оправи лесно.
Такава една кола, мисля че беше “Фолксваген” - тип костенурка, бе зарязана на около 100 километра от Бенгази по шосето за Триполи, полузасипана от пясъците. Направихме си труда с един мой приятел, с когото бяхме ходили до град Ажедабия, да спрем и да я огледаме. Беше прегорял кабел от акумулатора за масата. Сменихме го и...колата заработи. Кола, само на 12000 километра бе зарязана за такъв дефект! Поинтересувах се / все пак работех в полицията / и много лесно разбрах чия е. Собственикът `и бе либиец, който живеел и работел в Триполи. Когато обясних на Полковника каква кола е зарязана по пътя за Триполи, той махна с ръка, като каза:
- Е, остави го. Навярно си е купил нова. Тук местните не обичат да ремонтират коли. Или по-точно – каза той – нищо не разбират от техника. Затова ги зарязват като стари камили, щом, тя, колата го остави на път. Беше нещо обикновено от такава кола, след месец да остане само шасито. Сещате се от кого обрана.
По големите деца се бяха научили и ходеха по автогробищата като вземаха туй - онуй от повредените коли, после ни ги продаваха на нас, ”баровците”, които си купувахме коли на старо.
Имаше един Маринчо, едно много симпатично момче на петнадесет - шестнадесет години, което беше напълнило стаята си със стари и не много стари авточасти. За една лира / 3,5долара / си купих от него автокасетофон с радио ”Блаупункт”. На него не му струваше нищо, тъй като бе приятел с пазача на автогробището. От време-на време му насеше буркан с кисело мляко или някоя дреха. В Бенгази работеха и двамата му родители от доста време. Шегаджиите го майтапеха, че Маринчо се е родил тук, което естествено не беше вярно. Когато го питах къде учи, момчето каза, че майка му го подготвя в къщи и се явява като частен ученик в Триполи, където имаше българско училище до осми клас. Може и да бе вярно, но явно тя не си даваше много зор, понеже Маринчо знаеше само да чете и да пише и си нямаше понятие от математика, физика или литература. Пък и защо му бе ученето, щом въртеше бизнес с авточасти, за които не даваше и цент.
В Бенгази си купих и аз кола, естествено на старо – Фиат 127 – за 300 долара. Карах я две години и после я продадох за 1000 долара след основен ремонт, който ми струваше около 100 долара.: купих си само нов акумулатор, останалото което трябваше да се смени, ми достави Маринчо. По-точно заведе ме при приятеля си на автогробището и с негова помощ открих същите авточасти почти като нови. Естествено, Маринчо получи своето, пазача – също. И двамата подпитваха след това, няма ли да ремонтирам и друго по колата, щото докарвали почти нови коли, които били само леко смачкани. Това бе вярно. Много българи, които бяха механици и разбираха от техника, направиха “нелегално” солидно състояние, като поправяха колите на либийците и те им плащаха луди пари. Това, естествено, беше забранено от...нашите власти, защото не можеха да вземат прословутите ¾ от парите на кадърните механици. Дори излезе специален документ в който изрично се казваше, че са забранява всякаква дейност, която носи допълен доход на специалиста, освен ако не му е разрешено от нашите държавни власти.
Други като мен, които не можеха да ремонтират основно колата си, защото не само че не разбирах от автомеханика, но и се пазех да не се “излагам” пред моя началник, постъпваха по друг начин.
Познавах египтяни които работеха в един сервиз за коли, иначе симпатични хора, но пияндета. Когато се виждахме, непрекъснато питаха не съм ли донесъл от България уиски. Разбира се, като се връщах от отпуск не носех от парливата течност по простата причина, че си правех от захар и фурми превъзходен алкохол на местна почва. От познатия на читателите американец, се снабдих с есенция за уиски, подобна на българската конячена есенция, която използвах за вкус и донякъде за цвят на почти чистия алкохол. / след двойна преварка градусите ставаха някъде около 70 ./ Разреждах го до 41 градуса с дестилирана вода. Слагах му малко кафе за цвят и ставаше превъзходно уиски. При това, почти за стотинки – захарта бе много евтина, а фурмите - без пари. Проблемът ми беше в бутилките. Но и с него се оправях. От местния “европейски” хотел, където отсядаха летците и западни туристи, си купувах празни бутилки за уиски от прислугата. За един долар ми пълнеха цяла торба. Сигурно се чудеха на този пък хахо за какво са му празни бутилки, когато другите даваха мило и драго за съдържането им. Както и да е, у дома винаги имаше от изисканото питие. Тъй като знаех законите и че Коранът забранява алкохол на вярващите мюсюлмани, се пазех от местните хора и криех бутилките дори и от българите. Когато от време навреме ги черпех, винаги казвах че съм донесъл уискито от България - купено на аеропорта. Хубавото уиски в Либия бе много скъпо – между 30 и 50 долара бутилката.– затова и контрабандата с него беше съблазнителна.
Един ден отидох при моите познати, египтяните и ги попитах дали могат да ми ремонтират колата на което те казаха че няма никакъв проблем, но ще струва скъпо – около сто долара,: с мои части и боята пак от мен. От тях само работата. От дума на дума ги попитах дали не биха свършили тази работа “ако ги почерпя”. Те веднага “загряха” за какво става дума и предложиха срещу три бутилки уиски да направят ремонта. Спазарихме се на две и работата започна. Всъщност отиде още една за Шефа им, с който се бях разбрал предварително да ми се направи ремонт на колата, с тая разлика, че той не рискува да иска алкохол. Просто нареди това да стане спешно и аз го поканих на гости. Вече обясних още в началото на повествованието си, че ако уважиш по някакъв начин местен и го покажеш с жест, те се страшно ласкаят и от този момент ти си за него повече от брат. Черпихме се с “кока-кола”, за което той нямаше нищо против, а на изпроводяк му подарих една бутилка от моя българо-шотландски специалитет. Мислех всичко да е в тайна, но направо се “издъних”. Без да се съобразя, че Шефът на сервиза бе приятел на полковник Ахмед и че едва ли сам ще изпие уискито, казах на полковника кой ми е правил ремонт на колата срещу заплащане от 100 долара, на което той се засмя многозначително.
Нареди ми да се кача в личната му кола, което направих и заминахме в непознат за мен квартал на Бенгази. Звънна на една врата, беше офис. Отвори Шефът на сервиза. Покани ни вътре и там ни черпи с ...моето уиски. Разбрах веднага смисъла на посещението и връщайки се в службата, разказах откровенно всичко на Полковника. Той се засмя и каза:
- Няма значение – като добави – Исмаил, собственикът на сервиза, е превъзходен приятел.
На другия ден подарих и на полковника бутилка уиски и то от най-качественото, което “фабриката” ми беше произвела.
Та така, за четири бутилки уиски, египтяните ми стегнаха колата – стана като нова.
В Либия основното превозно средство са колите. Ако човек не си купи возило още в началото на пристигането и поеме риска да кръстосва улиците на големия град пеша, може да умре от невероятния пек. Понякога на слънце температурата достига до 70 градуса по Целзий. Това е направо убийствена жега, особено за несвикналите или неопитните като нас. Местните либийци щъкаха по всяко време на деня, закачулени с белите традиционни неметала и на главите със снежнобелите “тюбетейки”.За децата им, обаче, жега нямаше. Голи, боси и гологлави, висяха по цял ден на брега или в морето, с надеждата да хванат с грубо направени въдици – куки, малка акула или друга - бяла риба, която минаваше от време - навреме на пасажи около кея. Ако понякога някой успяваше да закачи нещо, всеобщата радост беше голяма. Всички се трупаха около щастливеца, мереха животното по сто пъти и говореха на висок глас, сякаш бяха хванали кит. Но и това, което бяха уловили си заслужаваше да се види.
Един ден някакви хлапета бяха уловили млада акула, чиято дължина не бе хич за принебрегване – от муцуната до края на опашката бе дълга метър и шестдесет сантиметра и тежеше около 25 килограма. Месото на акула е много вкусно. На няколко пъти съм купувал от местните Хали. Направо се топи в устата, особено ако е прясно .
Понеже заговорихме за акули, трябва да информирам читателите, че на либийския бряг никога не е имало нападение над хора от тези опасни морски животни. Причината е, че този вид акули са плашливи и не голями. Може би са от едно семейство с тези, които ги има в нашето Черно море и които също не са опасни за хора.
Както и да е, децата триумфираха ако имаха късмет да закачат я акула, я някоя бяла риба, чието тегло достигаше понякога до 5 килограма.
Всеизвестно е, че при арабите децата се смятат за голямо богатство. Дали възрастните се грижат за тях е друг въпрос, но че ги обичат много и че се гордеят с бройката им е вярно. Оня, който имаше две или по-малко от две деца, го смятаха направо за некадърник. Сякаш бе голяма философия да осемениш собствената си ханъма или ханъми, ако имаш късмет да си по-заможен и притежаваш няколко жени. Понеже законът не разрешава на омъжени жени да работят, главата на семейството е длъжен да подсигури домочадието си с храна, облекло и жилище. Затова, когато местните се бракосъчетават сключват договор като при покупко-продажба на недвижимо имущество. Само че в случая, то е движимо. Много бедни семейства се замогват понякога, ако успеят да “пласират “ още като дете дъщеря си на богат старец. Случваха се и куриози. Докато момата – бъдещата съпруга - порастне, женихът да умре. Тъй като за това няма виновен, капарото си остава у девствената “булка”, тоест в нейната рода. Бащата или братята прибираха парите с надежда те да си намерят хубави момичета за съпруги, естествено срещу добро заплащане.
Познавах един такъв богат старец, който имаше четири жени и най -.младата от тях беше на 14 години.Харемът му бе в съседна кооперация и често я виждах да стои до прозореца с часове като птиче в клетка. Режимът в американските затвори е много по-либерален от порядките в такъв харем.
Беше много интересно да се наблюдава такова семейство, когато трябваше някоя от ханъмите да излезе навън из града. За семейството това бе цял ритуал. Колата се спираше до входната врата, децата заемаха изходни позиции и наблюдаваха да не мине по това време непознат човек, а най-големият син водеше майка си увита като пашкул и светкавично я пъхаше във возилото. След известно време слизаше и главата на семейството. Обикновено се оказваше или стар плешив либиец или ако е по-млад, почти винаги дебел и по пижама. Дори традиционната бяла роба не слагаше. Вярно, че пижамата беше нова, но все пак си беше пижама, тоест, нещото с което спеше въпросният човек. Никой не знаеше къде отиват, но не беше мъчно да се досети човек – или на кея, където тя седеше в колата и наблюдаваше морето или извън града “ на чист въздух”.
Случвало ми се е да виждам такова семейство извън града на пикник, при което се вземаха строги мерки за “охрана” на харема. Поне две от децата, обикновено по-големите, заемаха изходни позиции на около сто метра от останалите и стърчаха като лалугери неподвижни между храстите. Другите се нареждаха около тавата с варен ориз и печено овнешко и започваше пира. Естесвено ядяха без лъжици, дори не и с клечки като японците, а с мръсни шепи, по-точно само с три пръста загребваха ориза, като с другата ръка държаха огромна мръвка. Хляб, при това положение, почти не ядяха. Оризът беше достатъчен да се нахрани цяла армия. След яденето жените влизаха отново в колата и оттам, жега не жега, наблюдаваха природата. Съпрузите, позволили на жените си такъв разкош и удоволствие да видят поне за час оскъдния храсталак на пустинята, се считаха за европейци и за прекалено либерални от семейна гледна точка.
Арабските жени са много красиви когато са млади / между петнадесет и двадесети пет години /, но мъжете проявяваха особен вкус. Предпочитаха дебели жени и ...ако е руса, направо пощръкляваха. Жена под седемдесет килограма се считаше за кльощава. Понеже арабките са чернокоси и в повечето случай мургави, то русолявите чужденки много лесно си намираха любовници, при това гъчкани с пари. Е, понякога това бе придружено с риск, но къде ли няма риск? Местните мъже налитаха на чуждото, но своето пазеха като скъпоценност.
Колкото и да пазеха мъжете собствените си жени, понякога, чернооките красавици намираха начин да се освободят от страшното опекунство. Ето един доста забавен случай:
Югославянин си харесал младата съпруга на богат либиец, но стар и намерил начин да се среща с нея. Преобличал се като ханъма, а според арабският обичай, когато при жена има друга жена, никакъв мъж не може да влиза. Това продължило около два мееца. Сръбската “ханъма” влизала при истинската на раздумка и любовта се развихряла. Но като всяка тайна и тази станала публична. Един ден сърбинът забравил да си обръсне краката и стареца забелязъл този пропуск. Веднага алармирал домочадието си и “вносната ханъма” била сгащена при истинската. Все пак на югославяните му се разминало.Срещу 10 000 долара бил пуснат веднага.. Дори и бой не ял. Това е то да си късметлия и богат. Ако нямаше парите щяха жив да го одерат “оскърбените и унижените”. Ще попитате, от къде толкова пари у този Дон Жуан, за това късо време.
Колкото и да е чудно югославяните – гурбетчии, събрали парите за един ден. Любовникът после им разказвал историята си, те се смееели и продължавали да го настройват за нова авантюра. Добре, че не стана това с нашенец. Не само, че щеше да яде як пердах от родата, но щеше да си изгние в арабски затвор, защото за такова прелюбодеяние наказанието е голямо. Местната куртизанка, щеше само да се отърве с едно изритване от дома и със задължително връщане на парите дадени на семейството и, но нашенеца?...
Така, че не само не си помисляхме за либийка, но и трудно се вреждахме при нашенка. Просто бяхме неплатежоспособни. Това го знаеха всички, дори и ние мераклиите, затова си седяхме по квартирите, шляпахме карти или пиехме шльокавица* в компания на други сродни души или на самите себе си, псувайки богатите и смелите.
Е, понякога вадехме и късмет..
Един ден аз и един колега – инженер Любенов – отидохме по магазините заедно с приятелките си. По-точно те ни заведоха там. Ние с него мислехме само да погледахме, но нашите “момичета” не били на същото мнение.
Още в първия луксозен магазин, на Любо гаджето, казваше се Долорес, макар да беше родом от свищовските села. Любо я наричаше гальовно Доли, а аз-Долорес Ибарури*, се мота поне час вътре и накрая си избрала едно много хубаво и скъпо кожено яке. Донесе ни го да видим как и стои. Любо също я похвали за добрия вкус. Дори каза:
- Ми вземи го, де! Страхотно е!.
- Ами – смънка хубавата свищовлийка.-Всъщност, забравила съм си парите.
Намекът бе ясен. Любо я изгледа някак си особено, почервеня за секунди и така както си бяхме четиримата и кресна:
- Като нямаш пари за какъв дявол ни доведе в такъв скъп и огромен магазин – и за да няма двусмислие, добави:- ти да не си въобразяваш, че ще ти го купя. Аз да не съм ти съпруг!.
Забравих да спомена, че инженер Любенов бе стар ерген, някъде около четиридестте и горкият, си мислеше, че съпрузите се надпреварват да купуват каквото им поискат нежните половинки. Каква заблуда!
Аз само се засмях, разбира се внимателно, щото пък моята да не си помисли, че приличам на инженер Любенов. Пък и бях гърмян заек, та ги разбирах тия работи.
Излязохме си от магазина, онемели като че ли току що сме се спасили от паднала на главите ни разрушена сграда.
Е, понякога не бяхме чак такива циции. Поотпускахме и ние, мераклиите и купувахме по печено пиле / струващо долар и половина парчето / и пирувахме при затворени врати, гасейки жаждата с подправено пепси. После, естествено, се разнежвахме и мадамата забравяше еретичните си мисли, ако случайно още се навъртаха в главата `и и ги заменяше с еротични. Бяхме за чистата любов, а не за купената по много причини: първо нямахме излишни пари и второ, всъщност второ нямаше. Първото бе достатъчно. Затова кукувахме с месеци самотни по квартирите си, освен ако нямаше за нас нещо по-непретенциозно – увехнало или грозно. Аз бях късметлия, когато случайно разшифровах “полякинята”.
Най-добре бяха семейните, освен ако жената не беше шувръклива и ...алчна. Тогава не му завиждахме на съпруга й. Или трябваше да се прави на идиот, че нищо не забелязва, или ...да делят заедно придобитото с “ тежък труд и пот на тялото”
Имаше един Боби, чиято жена се беше писала масажистка . Беше руса и доста мощна сестричка, която на сеанс вземаше по 15 лири /около 45 долара / Веднага след масажа, мъжът и прибираше парите и доволен, сядаше да играем карти. Дори се хвалеше, че вместо договорения един час, тя го оправяла, тоест масажирала, оня “глупак “, арабина, за половин час. И за да не си помислим нещо нередно, предлагаше и на нас Диди да ни масажира. Е, за нас тарифата не била същата. Много по-евтино вземала за българи.
Все пак нещата не бяха толкова трагични, ако човек ги погледне от към забавната им страна.
Какво ли не съм видял из тази загадъчна и древна либийска земя, ама хайде, стига толкова - ще спра до тук.
Дори властта, нашата разбира се, не можеше да озапти ония, които бяха решили да печелят по този начин. Някои му викаха сутеньорство и проституция, ама то не бе така. Хората просто нямаха пари за нещо по-така, като например злато, скъпи вещи, или екскурзии. Щото и такива неща имаше. “Семейно” се ходеше до Египет, Тунис или Мароко. Разбирай той, жена му и хипотенузата на семейният триъгълник, тоест баровецът - приятел. Разноските по хотелите и ресторантите, естествено се покриваха от хипонтенузата. Ако случайно посетеха нещо по-старо от тях, да речем пирамидите, баровецът пак плащаше.
От цялата екскурзия най-намазваше съпругът. Хем най-много неща виждаше от арабски градове и забележителности, хем не даваше и стотинка за пътни квартирни и ресторантски. Почти не се заседяваше в хотела, докато жена му си “почиваше “след обяд, а баровецът си гледаше “бизнеса”, за който бил дошел в чуждата страна.
___________________
27.
Хитруване на дребно
След дълго премисляне, реших да се прибера в България окончателно. Три години гурбетуване из Африка – стига. Пък и имах други планове. Закръглих вече четиридесетака, а бях все още сам. Нямах сериозна връзка с никоя, но инстинктивно усещах, че не бива да оставам сам цял живот. Обичах сина си много, но исках да имам семейство и още деца. По принцип обичам децата и затова бях решил твърдо отново да се оженя и да отгледам поне още едно дете, докато съм в силите си. Някои от обожателките ми знаеха тази моя “слабост”и когато бяха с мен, не забравяха да ми напомнят, че са в състояние да удоволетворят желанието ми. Следяха ме като орел плячката си, така, че не се изненадах, когато още първия ден от завръщането ми, само след тридесет минути, дойдоха една след друга две мадами, издокарани като за оперно преставление. Започнаха да ми се сърдят и да претендират коя има право да остане, но аз им напомних, че не съм канил нито една от тях и те тактично си замълчаха, верятно решили да се разберат “на четири очи”. Аз имах други планове, които осъществих по-късно, но за беля, движението ми беше в грешна посока и едва не се удавих в “калния гьол” отново. Както и да е, този път бях по-внимателен и се измъкнах навреме. Най-после разбрах, че не си струва да си съсипваш живота заради друг. Освен това разбрах и друго: че не всеки боклук може да се рециклира.
Някога евреите, когато са се придвижвали от Египет към мечтания Ханаан, са имали такава максима”: зъб за зъб, око за око.“ Аз я перефразирах малко, съобразно Новия Завет – “Обич за Обич”, като мислех, че все някога ще те разберат ония на които държиш и обичаш. Оказа се обаче, че съм надценил максимата. Спрях да се интересувам от нея и така успях да се съхраня за други, които заслужаваха топлината и обичта ми.
Как обаче тези момичета или по-скоро стари моми, бяха разбрали кога ще се връщам и изобщо как получаваха информация, за мен бе пълна загадка. Знаех, че от “Техноимпекс” не се даваха сведения за работещите в чужбина по простата причина, че такива данни се водеха служебна тайна./Нещо като днешната квалифицирана информация/ И все пак те знаеха движението ми в подробности до минути.
Когато отидох един ден по работа в Техноимпекс, разбрах всичко .Едната се представяла за бившата ми съпруга, а другата за бъдещата.
Дори служителките там, започнаха да ме майтапят:
- Абе, другарю инженер, колко жени имаш в Либия?
- Защо ?- изненадах се аз.
- Защото тук в България те са две, докато половината от мъжете нямат и по една – закискаха се те.
След като ми обясниха защо така мислят и разбрах хитрините на моите обожателки, се разсмях от сърце.
Едната бързо-бързо се отказа от претенциите си към мен, но другата – по хубавата, беше упорита като новабранец на учебен полигон. Звънеше ми по телефона, пресрещаше ме пред вратата, уж случайно. Започна да ходи в службата ми да ме търси, като се представяше там за моя годеница, което ме вбеси. Една вечер и посочих вратата безцеремонно. Тя се разплака и жално - жално рече: ”не ме ли харесваш? По-хубава съм от всичките ти приятелки и мога още да раждам!”
Бях много ядосан, но това последното, ме разсмя чистосърдечно и както се бях подпрял на вратата, я попитах:
- Защо толкова искаш да се омъжиш за мен? Хубава жена си, млада си, от богато семейство си, имаш добри доходи.
- Ми защото си инженер, бе! – ухили се тя триейки уж внезапно бликналите сълзи.
- Ето, видя ли – рекох – и аз си търся образована жена, жена с висше образование.
- Защо? Аз да не съм глупачка? – рече тя.
- Не си, разбира се.Медицинска сестра. Как да си глупачка, щом ме следиш като с радар повече от три години.
Тя се засмя, аз – също и така се разделихме. Завинаги.
Докато се лутах и чудех какво да правя и особено след като направих някои лични гафове, се замислях вечер когато оставах сам, дали не трябваше да послушам “пани” Мария и да избутам Мрожек Полански от “семейното му огнище”. Беше толкова лесно. Сравнявайки тези повръхностни момичета с Мария, изведнаж разбрах, че тя беше наистина невероятна. Красива, умна, разсъдлива и до болка влюбена в мен. Аз също я бях обикнал, макар да не `и го показах достатъчно ясно. Струва ми се, че прекалено разсъждавах тогава. Жените са по-други. В повечето случаи ги води инстинкта и това като че ли е по-правилно. Но за тях, това бе така. За нас – едва ли. При нас, мъжете, май нагонът е по - силен и това май определя съдбата ни. Но само при нас, хората, ли това е така?
Наскоро гледах някакъв филм за дивите животни в Канада. Имаше много интересни неща за фауната в тази страна, но най-много ме впечатли едно нещо. Невероятно, наистина, от човешка гледна точка.
По време на размножителния период, северният елен, мъжкарят, пропътува хиляди километри, без да спира и да се храни, докато се добере до стадо женски и след съешаването си само с една единствена кошута умира от изтощение. Дава живот и умира. Наистина, природата е непознато за нас тайнство.
Почти всяка вечер мислех за Мария. Тя го заслужаваше. Жалко, че така лекомислено се бе омъжила за случаен човек. Започнах да съжалявам за нея. Но какво да се прави: казал е някога мъдрецът: птичето каца само веднаж на рамото ти и ако не го забележиш и хванеш, губиш завинаги нещо голямо в живота си. Може би срещата с тази необикновена жена щеше да промени изцяло бъдещето ми, само ако бях подал ръка. Едно единствено движение. Едно единствена дума само! Може би. Но никой не знаеше как щяха да се развият събитията между тримата – семейство Полански и аз – натрапникът. Затова се и отдръпнах. Беше ми адски трудно, само аз си знаех какво ми бе, но го направих. Мисля че постъпих правилно, макар да заспивах и се събуждах с образа на Мария, с образа на жената в която се влюбих за секунди, обикнах и надали някога ще забравя.
Когато по-късно споделих тези лични преживявания с мой приятел, на когото имах доверие, той ми каза ядосано:
- Ти си голяма мисльонка. Непрекъснато оглеждаш нещата от всякъде и какво се получава – нищо. Знаеш как протече живота ти до сега. – После ми го каза направо: – Постъпил си много глупаво. Трябвало е да й подадеш ръка. Какво те интересува един случаен поляк, влязъл още по-случайно в живота на една умна и хубава жена. Голям загубеняк си, ако и да се мислиш за дявол.
Макар и нищо де не казах тогава, мислено се съгласих с него. Прав беше.
И днес още си спомням за нея и се питам: къде ли е сега тя след толкова години и дали си спомня за мен, за оня българин - глупав родолюбец, в който се влюби и обикна между четирите стени на една невзрачна либийска кухня.
_____________________________
28.
Подаръкът
Когато казах на полковник Ахмед, че съм решил да се връщам в България и да прекратя вече престоя си в Либия, той ме покани в офиса си.Седнахме. Бях умислен и...малко тъжен. Това не убегна от погледа на началството и той ме попита:
- Защо ще си ходиш? Вашите хора дават мило и драго да останат тук поне пет години, а ти? Не ти ли харесва при нас?
- Тук е чудесно – рекох.- Вие сте незаменим човек и приятел. Работата ми допада. Доволен съм . Но...
- Разбирам – прекъсна ме Ахмед – Родината. Аз също обичам страната си. Бях две години в Америка, където има всичко, имах и пари, но се върнах тук сред пустинята, сред пясъците на Сахара.– Помълча малко и продължи – Но там у вас, в България, заплащането на труда е символично. Там не работите, а чакате всичко от държавата. Това е непонятно за нас, макар да сме страна с бедна природа, страна пустинна. У вас много се краде.
Останах изненадан. От къде този човек знаеше подробности за нашия бит, за това, че сме крадливо племе, за прословутата социалистическа реалност. Не го попитах, но той ме улесни:
- Бях в България двадесетина дни на екскурзия. Синът на брат ми е студент там. Имате прекрасна природа, но не умеете да я стопанисвате. Видях София, посетих Витоша, Велико Търново, Пловдив. Три дни прекарах в Банско. Планината Рила е като приказка. Но крадете, много крадете. Почти във всеки хотел и ресторант келнерите надписваха сметката, освен това бяха арогантни. В Америка не е така - заключи той.
Мълчах. Какво можех да кажа, като знаех, че всичко това е истина. Тежко е да слушаш такива думи от един полуграмотен арабин, който само се бе докоснал до западната цивилизация. При това полицай. И такива хора да шпионираш! Добре, че през тези три години никой не ме потърси, никой не се обади. Вероятно “командированите” българи – ченгета си вършеха по-добре работата и бяха разбрали, че при мен няма нищо интересно, което си беше така. Или пък от Московската централа им бяха забранили да се врат в либийските тайни. Пък и защо ли? Либия сама бе пуснала руснаците на тяхна земя. Публична тайна бе, че съветски ракети бяха “заринати” някъде из Сахара, насочени дявол знае накъде и срещу кого. Дори и след изгонването на набеденият за техник партиен кадър, никой не ме потърси, макар той да бълваше люти закани, че ще каже там където трябва, за моите връзки с полковник Ахмед. Бях се замислил дълбоко, когато полковникът ме извади от това състояние.
- Ако искаш да продължиш договора си, ще го уредим веднага. При това ще получаваш още сто долара .
Знаейки обаче, че тези увеличения не влизаха в джоба ни, тоест, беше наясно и с двата договора, допълни:
- Сър, ще получаваш лично на ръка тези пари. Не даром. Ще уредя да бъдеш консултант към Управлението ни. Само консултант-нищо повече! Зная че се страхувате от вашите хора, но уверявам те, никой няма да знае за тази допълнителна работа и естествено за допълнителното заплащане.
Докато мълчах, продължи:
- Ела с мен, ще ти покажа нещо.
Излязохме от кабинета му. Той сам шофираше служебния си авомобил. Влязохме в един от престижните квартали на Бенгази, строен от италианците навремето и досущ приличащ на европейски град. Спря колата пред една четириетажна сграда, солидна постройка и с много интересни орнаменти. Качихме се на втория етаж и спряхме пред апартамент със стабилна дъбова врата. Ахмед извади ключ и усмихвайки се, отключи. Влязохме. Вътре беше доста добре подредено и обширно. Забелязах ваза с цветя на масичката в предверието. Цветята бяха много красиви и подредени с вкус. Чух и някакъв шум в дълбочина. Знаех, че Ахмед има две жени. Помислих, че беше ме довел в дома си, което за арабин е доста необичайно. Но като знаех, че е бил в Америка, предположих че арабската черта е малко поизбладняла и западната цивилизация е оказала влияние и върху него.
Полковникът ме въведе в хола, където веднага забелязах постлан дебел оригинален персийски килим, европейска подредба на жилището и в едния ъгъл мюзикбокс. Покани ме да седна и след като се извини отиде в кухнята. Там разговаря с някого, след което се върна още по-усмихнат. Личеше си, че бе доволен от нещо и доста загадъчен. Каза:
- Мохандис, тук в това жилище, освен аз и ти, друг мъж не е влизал.– И сякаш отгатнал какво мисля, продължи - това не е дома ми. Имам два апартамента и две жени. В тях живее семейството ми. Едната ми жена е сирийка – учителка в гимназията. Тук си отпочивам след работа или когато е много горещо.
Чудех се с какво още ще ме изненада този интересен човек. Знаех, че обича да ме шашка, но това което стана след минути надмина и най-смелите ми очаквания.
Докато ми говореше за първата си жена - учителката и за трите си деца от нея и аз с интерес разглеждах мебелите в хола, се отвори една врата зад мен. Обърнах се и...замрях. Помислих, че сънувам.
От другата стая към нас се плъзгаше масичка на колелца – тръбна конструкция - отрупана с какво ли не: банани, портокали, фурми, сладкиши – поне пет вида, пепси-кола и...бутилка уиски, чисто нова-неотваряна, до която се мъдреха две великолепни кристални чаши.
Но не това ме шашна.
Зад масичката, пристъпяше, почти полугола, само с лека ефирна нощница отворена отпред, девойка на около 17-18 години, красива като богиня. Тялото и бе изваяно като на струг, кожата – нещо средно между абанос и слонова кост, а очите и косата и бяха фантастични. Пристъпяше леко по килима като сянка с поглед забит в масичката. Сервира ни ловко и след като направи лек поклон, се оттегли в загадъчната стая.
Полковникът напълни чашите с уиски. Сипа и от пепсито в други чаши и кръстосвайки крака, рече:
- Египтянка. Доведох я преди шест месеца от Асуан. Предложи ми я баща `и. Има още пет братя и три сестри. Сър, там е невероятна беднотия. Пращам на баща `и 50 долара, а това всичко тук, ми струва още сто и петдесет долара. Хубава е нали?
Хубава? Какво значи тази дума? Нищо. Та тя беше прекрасна, фантастична, изумителна. Направо да се побъркаш. Къде ли се раждат тия приказни същества? Нима е възможно това да става в африканската пустиня?
Бях чел някъде, че когато Атлантида потъвала, част от жителите й, - за които Платон казва, че са били високи и красиви хора, а други изследователи, че са преселени от някаква планета УР, - се заселили в Египет. Тогава не повярвах. Сега съм убеден, че това е било така.
- Сър ?
- О, да! – рекох – сепвайки се – много е хубава.
- Сестрите и са по-хубави, но баща им искаше за тях повече пари.
Нямах думи. Били по-хубави? Та може ли от нещо много красиво, нещо съвършенно, нещо изумително, да има и по хубаво?
Ахмед, видимо отпуснат от обстановката и уискито, продължи:
- Ако искаш, може да е твоя. За днес или за утре. Това е подарък от мен. Нали сме приятели. Няма да ти струва нищо. Е, освен ако не искаш да и подариш нещо. Лично, разбира се. Ще се зарадва много.
Не му отговорих веднага, защото просто нямах думи. Бях забравил и английски език и български, а и малкото арабски слова които знаех, бяха изчезнали някъде. Немеех от удивление и изненада. Моя? Този ангел, това небесно създание мое? Сънувам ли, хипноза ли бе, не можех да разбера. Изненада? Наистина страхотна изненада!
Но полковник Ахмед не спря до тук .
- Ако останете и продължите договорът си с нас, всичко това ще бъде твое, плюс красавицата. Без нито цент да плащаш, напротив – ще си получаваш и стоте долара, за които вече говорихме. Сър, ние сме доволни от работата ви, спести ни милиони динари, които трябваше да даваме за нова апаратура, защо и ти да не си доволен от нас? Трудно е да си сам. Това нещо е като подарък за старанието и уважението ти към нас. Аз те уважавам и държа да работим заедно. Пък след време, ако ти допадне можеш да си я вземеш в България. Освен, че е красива, тя е и прекрасна домакиня. Ще ти хареса.
Има си хас да не ми хареса! Но за България?... Та там ще ми струва цяло състояние. Въобще не си и помислях за това. Бях така объркан, щото в смущението си не усетих, че бях попрекалил с уискито.
Ахмед ме покани да си замезим със сладкишите и другите непознати за мен вкусотии, като подхвърли, че обяда още не е готов. Попитах:
- Господин Ахмед, там в Америка, така ли е?
- О, много по-добре. Там има още по-големи хубавици и знаят цената си. Но не обичат да домакинстват.
Там били по-хубави? Жените им? Животът им? Тогава ние от лагерния свят къде сме? Какво сме?
Май имаше някъде нещо писано за Ада, за Чистилището и т. н. Усещах, че се побърквам.
Докато си възвръщах разума, приказната, красивата, божествено красива фея сервира обяда - телешко печено с ориз и подлучено. Вкусно, вкусно, чудно вкусно и подредено красиво, но не по-красиво от пустинното чедо, което вече свободно се движеше около нас, без ни най-малко смущение. Полуголо, босо, с прибрана на кок коса. Така, както се бях загледал в нея си спомних за древните източни красавици. За Семирамида, Нефертити, Рут и за още много други неизвестни богини на красотата, шестващи из света повече от 2000 години.
- Вашите жени също са хубави – чух да казва полковникът. – В хотел Шератон, ме посети едно момиче от Кив, русо и много хубаво.
- От Киев. – рекох.
- Да от Киев – каза той. – Доведе я някакъв едър брадат българин, на когото платих. На нея дадох 10 долара бакшиш, но тя не искаше да ги вземе. Страхувала се.
Слушах либиеца и се чудех: какво правеха украински проститутки и у нас?. При това в най-пристижните хотели и контролирани от азиатци.
- Това не са българки, полковник. – Това са чужденки, украинки, рускини.
- И защо ще печелят те от туристите, а не вашите хора. На брадатия човек дадох 100 долара.
Замълчах си. Разговорът, ми стана неприятен. Беше неуместно да обсъждаме проституцията в хотел Шератон при тази приятна обстановка.
Към края на превъзходния обяд полковникът попита:
- Какво ще кажеш?
- За кое?- сепнах се аз.
- За моя подарък.
Не отговорих веднага. Положението беше изключително деликатно и...опасно.
Бях попаднал в ситуацията на европеец гостуващ на ескимоси, които в знак на най-голямо приятелство предлагат жените си. Ако се съгласех, не се знаеше как ще се развият нещата. Да се съглася, ли?...Но това беше невъзможно. Да бъда в интимна обстановка с любовницата на Шефа си? Абсурд! Да не говорим, че бях “блокирал” от непрекъснатите изненади. Ако откажа? Тоя почти напил се полковник, кой знае как щеше да го изтълкува. Пък и не бях сигурен дали беше искрен или ме проверяваше за нещо.
Сръбнах от уискито, добавих и малко пепси- кола и реших да изляза от създадената ситуация дипломатично.
- Господин Ахмед, - рекох, колкото се може по-меко – подаръкът ти е великолепен. Момичето е прекрасно. Просто ти завиждам за вкуса, но, как да ти кажа, не бих можал да го приема. Та това е жив човек. Твоя приятелка. Този твой “подарък” заслужава голям мой подарък. Това не е проститутка, която можеш да ползваш и да я забравиш след минути. Ами ако се влюбя в нея ? После, тя дали е съгласна?
Много добре знаех, че момичето щеше да се съгласи на всичко, което полковникът каже. Тя беше негова държанка, беше тук по негова воля и бе абсурд да не прави каквото и нареди. Още повече, че за арабите жените са само вещ и нищо повече. Винаги съм мислел, че при тях любов, чувства и т.н. не съществуват и този деликатен за мен случай като че ли го потвърждаваше.
- Разбира се, че ще е съгласна. Защо да не е? Ти си мохандис –инженер, човек уважаван, хубав.
Вярно, спрямо него си бях истински красавец. Забравих да осведомя читателя, че Ахмед беше среден на ръст, дебел и пъпчив като Ясер Арафат. Но иначе бе добър и честен. С мен, разбира се. Отношенията му с останалите хора, не ги знаех. Подчинените му го наричаха beest /звяр/, заради строгоста си, но аз нямах такива впечатления.
- И все пак – продължих – благодаря ти, но не мога да приема подаръка. Просто не мога. Нали знаете, за такива неща трябва настройка, отпускане, самочувствие. А при мен, честно да си призная, няма и помен от това. Пък и парите...
- Сър, казах, че това е подарък. Искрен подарък за добрите отношения между нас, през тези три години на съвместна работа.
- Така е, но аз не мога да ти подаря нищо за спомен. Просто ми е неудобно.
- Да, разбирам – каза Полковникът сухо и леко чукна по масата.
Видението веднага се появи. Той и каза нещо на арабски език, тя го изслуша внимателно, рече едно “айуа”/да/ и поглеждайки ме усмихнато, ме целуна внезапно по бузата, след което изчезна зад вратата на стаята си.
Изтрезнах за миг. Каква обида! Едно пустинно момиче ме съжаляваше заради принудителната ми бедност. Сигурно се чудеше как е възможно един учен човек, един мохандис, да бъде толкова беден.
Полковникът стана. Аз също скочих. Излязохме. В колата мълчахме и двамата. На мен не ми се говореше под въздейстието на противоречиви чувства, а и той си мълчеше. Само каза:
- Ако искаш, ще те закарам у вас.
- Може – рекох – горещината е голяма, пък е и далече.
- Не за това, мохандис – каза сериозен полковникът. – Ти си разстроен, много разстроен.
Не отговорих, защото това си беше самата истина.
Така приключи поредната изненада на този чудесен приятел.
Разбира се, дори и да имах пълен портфейл с пари, пак нямаше да приема такъв своеобразен подарък. Но тогава щеше да е за друго. Самочувствието ми щеше да бъде на ниво. Щях да бъда горд. Полковникът щеше да разбере, че не приемам подаръкът от уважение към него, а не защото някой някъде ме беше смачкал като личност до неузнаваемост.
____________________
29.
Гняв и самочувствие
Дълго време не можех да забравя преживяванията си по време на гостуването на полковник Ахмед, Особено “блокажа”, който получих от внезапните ситуации. Подозрението ме следваше на всяка крачка. Но само с мен ли бе така?
Когато се връщахме от гурбет, напускайки Либия и северна Африка, в самолета седейки един до друг се разприказвахме с инженер Бакалов. Разказвахме си разни истории, впечатления, забавни случки. Имаше какво да си кажем. Три години престой в една африканска страна, между чужди и свои, не беше малко. Той ми разказваше разни интересни неща свързани с престоя си в Триполи, аз - за моите преживявания в Бенгази. Разказах му и за “подаръка” на полковник Ахмед, като спестих част от истината – онова, което бе свързано с допълнителната работа и стоте долара. Бяхме приятели, но знае ли човек? Повече от сигурно бе, че непознатият полковник от Дирекцията на народната милиция, е “обработвал” и него.
Когато приключих разказа си, Андрей удивен рече:
- И ти влезе с някакъв полицай в непознат апартамент, без да се обадиш на когото и да било?
- Ти какво щеше да направиш?
- Нямаше да вляза никога, та ако ще, там на улицата бе стрелял по мен. Никога!
Ето пак страхът – си рекох. – Ах, този страх, това невидимо чудовище което ни съпътства навсякъде, което ни държи под напрежение нон-стоп.Сега пък аз се уплаших. Ами ако този мой приятел, този мой колега, подхвърли където трябва / или по-точно, там където не трябва /, че съм бил приятел с полковник от либийската полиция? Е, не стана така, колегата не го направи, но шубето ме гонеше дълго време след пристигането ни в България.
Бяхме така “блокирали” психически, че не си разказвахме не само истории от обществен интерес, но и лични, съвсем лични неща .Например, по-късно, много по-късно, с изненада разбрах, че Андрей се развел с жена си и се оженил за друга, някаква непозната за мен жена, работила също в Либия. Макар да беше приказлив и забавен като събеседник, внимаваше какво говори. Само веднаж се “изпусна”, по-точно му се отпусна душата: каза ми, че докато го включат в списъка за работа в Либия, направил пътека до разните инстанции и претърпял какво ли не унижения. А беше превъзходен специалист, първенец на випуска ни по успех и рядко етичен човек. Аз, който трудно признавам някого за авторитет или за приятел, се възхищавах от него почти във всичко. И такъв човек си отиде от този свят*, като дребен занаятчия, ремонтчик на някаква невзрачна слаботокова апаратура, почти незабелязан от никого. А беше първокласен инженер, човек с големи знания и с новаторски нюх.
Докато пиша тези редове, неволно ми минава мисъл през
главата, че ако инженер Бакалов беше се родил в Америка или имаше по-голяма смелост и бе прескочил желязната
завеса, не можеше да не достигне успеха и славата на
големия българин Джон Атанасов, човекът, който откри за света компютъра - едно невероятно техническо съоръжение, за което руснаците през 1962 година дадоха “авторитетното” си заключение: това е само един обикновен електронен апарат и нищо повече!
Когато пресякохме Средиземно море и самолетът навлезе във въздушното пространство на Гърция, вперихме поглед към земята.
Бяхме на не повече от . километър височина и много подробности от пейзажа долу се различаваха ясно.
По природни дадености, колкото и да се рекламира от туристическите агенции, Гърция е бедна. Когато самолетът закръжа над Атина, чакайки ред да кацне, разгледахме този античен град почти от птичи поглед. Акропола се виждаше като огромна недостроена каменна постройка. Кварталите – скупчени на полуравни места и с никаква зеленина. Или по-точно, тя бе оскъдна. Разбира се, неволно изникваха асоциации за отминали времена: за старите гърци, за Херодот, за Сократ, за Питагор, за Александър Македонски и за кого ли не още, оставили трайна диря в историята на човечеството. Но не за това свалям шапка на днешните гърци – това е минало. Вярно славно - но минало. Уважавам ги, че умеят да са единни в решителен момент, да бранят страната си, културата си, хората си, където и да се намират по света. Не му е мястото тук да обяснявам това подробно защо - знае се.
За свободата на този народ се е бил Байрон. За Гърция и гърците са правени от световно известни режисьори филми – “Зорба Гъркът”, ”Александър Македонски “ и други. До неодавна по БТВ вървеше американски сериал за Балки гърка – едно селянче попаднало случайно в огромната джунгла от небостъргачи в Америка, като ни разсмиваше всяка вечер с наивитета и остроумието си, напомняйки ни постоянно за нравите и обичаите на някакво невзрачно гръцко островче. И нито дума, дори намек, за неуважение към гърците. Значи с нещо те все пак са респектирали света и особено такава велика нация, като американската.
Така ли е за нас? Има ли поне процент уважение към България? Към тази България, която роди гении като Ботев, като Борис Христов или Джон Атанасов?
Не, не е така.
Заболя ме, когато прочетох следната небезизвестна книга написана от нобелов лауреат, учен от световна величина, чиито джобове никога не са били празни. Става въпрос за“ Частицата - Бог” от Леон Ледерман, изд. “Просвета “, София 1997 год. Образно казано, книга, която е написана вчера след обяд. В нея, на страница 348 в подзаглавието “Карло и Горилата” авторът пише / цитирам/ :”...На Нобелова церемония в Стокхолм, крал Олаф дръпва Карло настрани и му казва, че се е появил проблем. Поради някаква неразбория, обяснява кралят, тази година има само един медал. За да се разбере кой от тримата кандидати ще получи златото, кралят измислил три геройски задания, поместени в три палатки на полето. Пред погледа на събралите се, Карло / кандидатът за Нобелова награда – бел.А./ научава, че в първата палатка ще намери 4 литра най-високо дестилирана сливовица – оная алкохолна напитка, която помогна на България за разпадането й /!?!/, отпуснато време за изпиване 20 секунди. Във втората палатка има горила. Горилата не е хранена от три дни и страда от зъб мъдрец, на който съседния зъб му пречи да излезе. Задачата: да се отстрани зъбът - тормозчия. Време – 40 секунди. Третата палатка крие най-изпрасканата куртизанка / разбирай-курва, бел.– А / на иракската армия. Задачата: да бъде напълно задоволена. Време – 60 сек.” и т.н.
И този тъпашки виц е разказан пред учени на многохиляден форум в Санта-Фе, също от учен, носител на Нобелова награда!?!
Ще си позволя да направя директно обръщение:
- Господин Ледерман, не публикувайте вицове за нашия народ, който не познавате!
Не се подигравайте на една Нация, чиято държавност е съществувала още преди прословутата история на Инките, когато Америка е била пустош, прерия, населена от диви биволи, чакали и индиански племена.
Щяхте ли да бъдете голям учен, световно известен, лауреат на Нобелова премия сега, ако вашите данни от огромния Суперколайдер* на известната само на специалистите Фермилаб**, не бяха обработвани от свръхмощни компютри, основоположник на които е американецът от български произход Джон/Иван/ Атанасов? Повтарям – от български произход! Това е човекът, синът на българина Иван Атанасов, който даде на света този невероятен инструмент!
Пишете за това, господин Ледерман, говорете пред световната аудитория от учени за този велик американец с български корен, а не за алкохолизма на нашата нация. Защото и това не е вярно! В България има и винаги е имало чудесна сливовица, така както в Шотландия се произвежда марково уиски. Но тази напитка никога не е била причина за разпадане на България. От 120 години България е една държава. Явно вие сте имали предвид някой друг, някаква ”Империя на злото”, която действително се разпадна за броени дни, но ви е дострашало да разпространявате вицове на световен форум за тази бивша Империя, чиято всесилна КГБ може да ви смачка като хлебарка.
Освен ако си нямате понятие от география, в което аз не вярвам. Евреите са умни хора. Едва ли не сте наясно къде трябва да се “стреля”.
Уверявам ви, господин Ледерман, че тази асоциация между България, горилите, тоест Африка и курвите на Саддам Хюсеин едва ли ще мине. Има умни хора, които знаят за кого става дума и единствено което може да получите за нея е да ви изгледат със съжаление и отминат. Ако сте истински джентълмен, човек с морал, би трябвало да се извините на този народ. Дори само заради името Джон Атанасов!
На читателя сигурно ще му се стори не на място тук едно лично обръщение към световно известен учен, лауреат на Нобелова премия, но нима е на място този негов тъп анекдот с който злепоставя по най-идиотски начин цял един народ?
_____________________
30.
Атина , килера и още нещо
След четиридесет минути кръжене над Атина, кацнахме на летището. Веднага се усети друг полъх, друго настроение. Дори физиономиите на хората бяха други. Обслужването – също.
В Атина останах няколко дни. Исках да разгледам този европейски град – столица на съседна Гърция. Бях спокоен, с достатъчно валута в джоба, което ми даваше самочувствие на свободен човек. Намерих си и евтин хотел почти в центъра на Атина, но и тук не мина без конфузия.
За пет долара на вечер, собственикът на хотела ми даде да ползвам някакъв килер под стълбището, където едва се побираха легло, стол и миниатюрна масичка. Но сам!. На масичката имаше ценоразпис за стаята и опис на вещите. В ценоразписа бе отбелязано, че в цената влиза и закуската. Почувствах се едва ли не поласкан. Значи тези пет долара не отиваха залудо, щото стаята не бе никаква стая, леглото и то – сякаш донесено от потънал античен кораб, столът бе от гнил папур, а за масичката вече се произнесох. Но три-четири нощи, все някак щях да изкарам. Докато заспивах слушах от портативното си радио приятна лека музика. Събудих се отпочинал и свеж. И със самочувствие - рядко срещано състояние при мен. Отидох на закуска. Келнерът видя номера на стаята ми от ключа и след малко ми донесе закуската: каничка с чай- отвара от някакъв гръцки бурен, една пет- грамова бишкота, резенче лимон голямо колкото червейче и резен от шпек салам с дебелината на бръснарско ножче ...и салфетка. Като видях другите гости на хотела какво консумират, се ядосах не на шега.
Тоя – рекох си – подиграва ли се с мен. Кимнах с глава и гарсонът веднага дойде. Заговорих му на английски език, сочейки с глава закуската. Момчето ме изслуша внимателно и изчезна някъде. Останах с впечатление, че ще ме ощастливи с нормална закуска и с поне едно хлебче. Вместо това обаче, дойде собственикът на хотела и на приличен български език / което много ме изненада /, попита какво има.
- Как “какво”, - изцепих се аз – това закуска ли е? И без кафе.
- Господине, - каза гъркът – за пет долара какво искате: тристаен апартамент, вечеря и закуска с която да прескочите обяда. Не става. Знаете ли другите гости на хотела какво плащат?
Веднага изтрезнях. Извиних му се и тъкмо да стана недокосвайки се до донесеното, той рече:
- Момент! Почакайте малко.
Отиде някъде навътре и след малко се върна. След минути дойде и келнерът, носейки на подноса две огромни праскови, всяка една поне по половин килограм, две кафета, чиито убийствен аромат се усещаше най-малко от пет метра разстояние и пакет чипс. Остави всичко това пред нас на масата и си отиде. Собственикът ми каза, че това е от него. Запали цигара и пиейки си кафето, се разприказвахме: попита от къде съм и дали не се връщам от Либия. Казах му, че точно от там идвам. Той подхвърли:
- Тук се спират всички българи идващи от арабските страни, защото е евтино. Затова и поназнайвам малко български език.
Ега ти -рекох си мислено - колко ли мои сънародници са минали през килера за да научи собственикът доста добре български език.
Сякаш отгатнал мислите ми, гъркът каза:
- Много. Много българи преспиват тук всяка седмица. Добри хора сте, но малко неуверени и ...стиснати.
Малко ли? Ха, малко! Направо сме смачкани, смачкани,че каквото и сравнение да поставя тук, ще бъде неубедително. Смачкани, бедни и “пребити” от където и да се погледнем. До неузнаваемост.
Изядох едната праскова и оставих другата, така от учтивост. Той обаче настоя да я взема. Благодарих му и излязох от хотела да изучавам Атина и правнуците на Херодот, Езоп, Софокъл, Архимед, Емпедокъл и на още много знайни и незнайни, философи, учени и мъдреци дали на Човечеството Математиката, Физиката, Медицината и т.н. За четири дни навъртях сума ти километри пеша, капнал от умора. Не ползвах автобуси, защото гледах да не си харча парите. И това, всичко това, ставаше след тригодишен гурбет в богатата на петрол Либия, като специалист–инженер по радиокомуникациите, справил се отлично с работата си.
________________________
31.
Предсказанията на Борис
Гърция е бедна страна, но връзките и със западните държави и Америка, било икономически или културни, я бяха направили с приличен доход на глава от населението. Морските и курорти, пръснати по безбройните острови и островчета, привличат милиони богати туристи от цял свят. Парите им се връщаха пак при тях, но вече срещу стоки, чието качество беше непознато за нас.
В центъра на Атина видях магазини, чиято подредба и показност, както и луксозни стоки, бях видял преди, само в Швеция и Западна Германия. Бяха препълнени от туристи, които не само гледаха, но и оставяха значителна част от паричните си наличности в тях. А сувенирите им? Почти всичките те, бяха свързани с античния свят и далечното минало на тази средиземноморска страна. Старата Елада продължаваше да храни днешните елини. Те го знаеха това, бяха свикнали с присъствието на богатите чужденци и гледаха по всякакъв културен начин да им приберат парите. Обслужването – вежливо, с такт, с обноски на които можеше само да се завижда. А големите хотели изглеждаха като току що излезли от рекламна листовка. И чисто, невероятно чисто, което би учудило всеки чужденец след като знае, че Гърция е страна бедна от към водни ресурси. В цяла Атина се носеше някаква много приятна музика, не хард рок, не и крясъци на разни там “мадони” или подражатели на Елвис Пресли, не и типичната гръцка музика известна от филма “Зорба Гръкът”- сиртакита и т.н.,, / за чалга да не говорим/, а нещо средно между класика, църковни песнопеения и стари мадригали. И не силно, не натрапничаво. Бих я сравнил само с мека матова светлина идваща неизвесно откъде. Това те омайваше, отпускаше, особено ако си седнал на чаша студена бира в някое от сенчестите кафенета на открито.
В такова едно малко уютно заведение се запознах със собственика – руснак по народност. Сам обслужваше клиентите си, въпреки че те постоянно се сменяха. Закусваха или обядваха набързо и си отиваха. Личеше си, че бяха чиновници от близките административни служби или магазини. Казваше се Борис. Донесе ми бира и поръчаната пържола, направена с вкус, без грам тлъстинка или кокал, която естествено изядох с огромно удоволствие. По вида ми разбрал, че не съм местен човек. А след като стана ясно че знам и руски език, душата му се отпусна и ми заразказва много интересни неща от биографията си: бил моряк, преди години. Докарвайки нефт в Гърция, нефтовозът им акустирал в Солун. Запил се в някаква таверна и не се върнал на кораба. Естествено, не случайно. Поискал политическо убежище. Оженил се за гъркиня, която знаела “руски думи” /оказало се че е българка - една от десетките хиляди наши сънародници чиито родители бяха останали да живеят по домовете си в Беломорска Тракия след войните /. Всъщност, щом чул тя да говори на разбран език, веднага я обикнал, тя него- също и семейството било на лице. Купили си това малко заведение, което ги изхранва и “...общо взето живеем добре” – заключи той. Не можел само да се примири с това, че трябвало да работят с жена си от ранна утрин да късна вечер, така да се каже, на две смени. Имали две деца, две прекрасни хлапета – Никола и Елена, които, когато не са на училище помагат в “кафаната”.
- Мъчно ли ти е за Русия? – го попитах.
- Не. Не ми е мъчно за там. Няма за какво – отговори той и заразказва, че сестра му правила опити да им дойде на гости, но не я пускали за да не избяга от Великая Рус.
- Че защо ще бяга – рекох – нали е специалист, лекар?
- Защото - продължи Борис – защото вече е на тридесет години, получава 120 рубли, които не стигат за нищо, защото живее заедно с родителите ми и по-малкият ни брат-студент и жилището им се състои от две стаи и обща кухня с друго семейство. С брат ми са в една стая, спят на двуетажно желязно легло като сибиряци – нервно заключи той.
После, когато си тръгвах, подхвърли:
- И тук не е много добре. Имаме всичко – тристаен апартамент, облечени сме прилично, имаме спестявания за трудни дни, но работата е много. Не можем да смогнем. Особено през лятото, когато туристите са повече от местното население. В Русия бе друго. Когато искаш работиш, когато не искаш-не работиш. Вземаш си болнични и толкова. Тук законите са строги. Хванат ли те да крадеш, особено от държавата или в невежливост към туристите, затварят ти заведението, магазина или там каквото и да било и можеш да си умреш от глад.
Повярвах му, защото при всяка поръчка носеше на клиента и касовия талон.
Разделихме се с Борис приятелски и с уговорката, когато намина отново през Атина, да му се обадя.
Поканих го да ми гостува в България.
- По кой начин – рече той. – Щом премина границата, незабавно ще ме арестуват и предадат на КГБ. – Имал пет годишна ефективна присъда за “предателство към Родината” – У вас, как у нас.- България е малка Русия – засмя се той.
Тук искам да добавя нещо което ме изненада много. Когато, говорейки за Родината му, използвах думите” Съветски съюз”, Борис ме помоли да не споменавам тези две думи. Каза просто:
- Такава държава не съществува. Има правителство на Съветския съюз, но не и държава. Скоро това име ще изчезне от речника на народите и от картата на света. Останах удивен. Един съветски гражданин, па макар и бивш, не признава Съюза на съветските социалистически републики /СССР/. Това бе втората изненада от такъв характер. Първата бе, когато като студент, случайно срещнах в София съветски турист – млад мъж, който се оказа също студент. Слушайки го да ми говори на руски език, аз го попитах непринудено:
- Вие съветски гражданин ли сте ?
Момчето ми отговори троснато:
- Не! Не съм съветски гражданин. Такава държава, Съветски съюз, не съществува. Аз съм естонец. Моята родина е Естония. Принуден съм да говоря руски език, защото вие не разбирате естонски, а аз – български език.
След пет дни скитане из Атина и изпивайки дузина халби студена бира в сенчестите закусвални на открито, реших да се прибирам в България. Купих някои дребни подаръци и сувенири и един хубав костюм за мен. С подаръците приключих набързо, но с костюма се измъчих. Хем исках да е качествен, хем евтин. Не говоря за кройката – всички костюми които пробвах, бяха ушити като за мен. Бях отслабнал от престоя си в Африка и ми ставаше, гдето се казва, всичко. Избрах си един приличен сив костюм от английски плат, който ми “лепна”- стоеше ми безупречно. Собственикът, усетил, че не съм западен турист, а беден посетител от една бедна съседна страна, ми направи съществена отстъпка и аз си тръгнах доволен. Само че...след два месеца ояждане и нормализиране на теглото си, този чудесен костюм вече не ставаше за нищо – беше ми отеснял. Дълги години го гледах на закачалката като скъпа реликва от отминали времена. Сякаш ми беше подарък от хитрия Езоп, за да се присмее на желанието ми и аз да приличам на свободен човек.
Един ден напуснах килера на Спирос, собственикът на беззвездния хотел, намиращ се в центъра на Атина и с няколко малки пакета багаж се настаних в едно от купетата на бързия влак Атина – София. Бях доволен и щастлив. След тригодишна одисея из Африка се завръщах в къщи здрав и “богат”. Е, не такъв, какъвто ми се искаше да бъда, но по-заможен от моите колеги, които оставих в Държавния комитет за планиране. Какво ли правеха там сега те? – се питах. Дали още играят под капандурата на “бингото”, което им завещах?
Докато бях в Либия получавах писма от близки и роднини, които описваха как стоят нещата в Народна република България след моето заминаване: нямало месо, нямало боб, лук, олио, масло. Всеки месец заради недоимъка се въвеждали някакви “пределни” цени на продуктите от първа необходимост. Дрехите и те били кът. А онова, чиито цени били непроменени, липсвало на пазара. Връзките и кражбите в заводите и ТКЗС били нещо обикновено. Просто “Тато” оставил на мира селскостопанските труженици и работническата класа да се самозадоволяват кой както може, защото му били мили на сърцето. Нали и той беше селско чедо и работнически трибун, защо да не им влезе в положението. Останалото си било както преди: зададе ли се първи май, целият трудов народ се готвел още от Нова година, минел ли Денят на трудовата слава, се започвала усилена подготовка за девети септември–Празникът на пролетарската революция. И пак фойерверки, пак километрични колони от манифестиращи трудещи се и червени знамена, много червени знамена и лозунги, разказващи за “чудото България” за “мощите” на Великия съветски съюз, за небивалите трудови успехи по села, градове, паланки, ловни хижи.
Не липсвали и класически глупости в лозунгарската индустрия.Например, месеци наред по най-видните столични административни сгради, стадиони, спортни зали, клубове, били разлепени лозунги: “ Да посрещнем неутронната бомба с нови трудови успехи!” Или - огромни заглавия в партийните вестници: ”Другарят Тодор Живков се очаква в Централния затвор!”.Смятах, че близките или приятелите от които получавах писма прекаляваха в описанията си за да бъдат по-интересни, но, когато се върнах, лично видях такива “шедьоври” да висят още по стените на сградите.Всичко си беше по старому.
Заливахме се от смях, преразказвайки си такива и други лакардии, когато се събирахме в кафенето или в учрежденския стол.
Не говоря за седми ноември – денят на Великата октомврийска социалистическа революция - както тогава наричаха преврата на болшевиките в Русия през 1917 година.
Подготовката за този ден беше целогодишна, като се започне от детските градини, старческите домове и се свърши с Политбюро на сателитна България. Безброи делегации от всички съветски народности нахлуваха като хуни за да видят ”чудото България”, а ние, да видим колко много ни зачитат съветските народи. Преяждаха и препиваха на държавните кьорсофри, подредени в резиденции, хотели, заводи, ТКЗС или в специалните вили на Окръжните комитети на БКП. Доволни и предоволни от преяждането, препиването и...подаръците, които получаваха “всекиму според ранга”, си отиваха, очаквайки с нетърпение отново да дойдат в тази южна страна, към която са се стремели от векове.
И се питат някои, как можа Тодор Живков, един никому неизвестен партиен деятел, да задържи властта в ръцете си цели 34 години! Та кой е луд да свали от власт такъв подлизурко, мазник и превигръб? Кой? Трябва да си ненормален да се откажеш от тепсията с баницата, от която можеш да си вземаш когато поискаш и колкото си поискаш.
______________________
32.
“Скитникът - евреин” от Мало Бучино
В купето бяхме петима човека. Аз, едно войниче, грък от Беломорска Тракия и някакъв евреин с двете си деца. Беше уютно – чисто и не много горещо. Отначало мълчехме, всеки замислил се по свой си работи. Само децата – две момчета на около 10 – 12 години - бяха залепили носове в стъклата на прозорците и приказвайки си нещо на еврейски език, се смееха непрестанно. Баща им седеше на седалката с туристическа чанта на колене, от която вадеше от време-навреме ту бисквити, ту чипс, ту бутилка кока-кола, ту салфетки за да си бършат носовете малчуганите. Когато го оставяха на мира задремваше моментално. Войникът бе любопитен, непрекъснато ни оглеждаше, особено мен. Не ми приличаше много на грък, бе с руса коса и високо момче. Униформата му бе безупречна, в кафяво зелен цвят, но нямаше нищо общо с днешните маскировъчни униформи взети “назаем” от американската армия. Беше избръснат и чист като за парад. Загледах се в него и го поздравих на английски език, хей така от нямане какво да правя.
- Здравей! – отговори войничето усмихнато.
Страшно се изненадах. Този пък от къде знае български? – си помислих.
Евреинът, който беше оставен за малко от хлапетата си на мира и почти заспиваше, също загледа с интерес гърчето.
- Здрасти! – казах и продължих: - Знаеш ли български език, младеж?
Попитах напосоки, защото, възможно бе да е научил няколко думи ако е граничар или по някаква друга причина.
- Че как да не знам! – рече то усмихнато. – Аз и цялата ми фамилия сме българи, от Беломорска Тракия. Навремето дядо ми по бащина линия, не искал да се изсели в България и така останало цялото семейство във вече погърчените български територии. Било отдавна.
Бре, мамка му - си помислих не на шега - който и да срещнеш, се оказва че знае и говори български. Сега ако и този евреин ми заговори на български език, ще се гръмна.
Момчето умираше от любопитство да си говорим на майчиния му език и започна да ме пита за България. Беше доста отракано и се интересуваше почти от всичко – природа, хора, момичета, училище, култура. Дори пита кой ни управлява, тоест, каква ни е системата. Само гдето не пита за “Тато”. Така в приказки минаха два часа и то слезе на някаква гара – отивал си у дома в отпуск.
- Поздрави баща си и майка си - му рекох аз на раздяла, като му подарих трицветна химикалка, купена за непредвиден приятел. Коста/с/, така се казваше войникът, ми благодари и докато тръгне влака, стоя на перона усмихнат, махайки с ръка.
Когато момчето слезе, евреинът също стана и му махна с ръка, макар, че през цялото време на разговора мълча. После, когато седнахме, се обърна към мен с протегната ръка и изрече на чист български език:
- Да се запознаем. Любомир Колев, евреин от Мало Бучино.
Помислих го за откачен. Не се изненадах от говора му на български – всички евреи преселници от България в Израел говореха български език по-добре от нас – наследниците на хан Аспарух, но за пръв път чувах евреин да с казва Любомир Колев, че и да е от някакво забутано български село - Мало Бучино.Евреин роден на село? За такова чудо не бях чувал и надали някога ще чуя. Познавах много евреи, които носеха български имена – Драгомир Асенов, Валери Петров и т.н., но при тях бе друго – това бяха писателски псевдоними.
Подадох ръка и също се представих:
- Цвятко Илиев – мохандис от София – българин.
Евреинът ме изгледа малко неразбиращо, но аз веднага съобразих и поясних:
- Мохандис на арабски език, означава инженер.
- А, да. – рече г-н Колев – помислих го за някаква нова специалност. Аз съм агроном по професия. Живея в Израел. Всъщност, казвам се Леон Кало.
- Чакай – рекох. – Последно как се казвате? Нещо се обърках.
Евреинът се засмя и каза приятелски:
- Ще ви обясня. Моята е много сложна. Не само името ми, но и други неща при мен са объркани. Но какво да се прави – съдба.
Хлапетата вече играеха на шах и бяха така съсредоточени в дъската, сякаш провеждаха световен шампионат – дума не се чуваше от към тяхна страна.
Баща им започна:
- Роден съм в България, в едно малко селце, затова се и казва – Мало-Бучино. Завърших агрономство в София и бях разпределен на работа в Северна България, в Севлиево. Знаеш го – малко градче, лозарски център и т.н.Там се запознах със сегашната си съпруга. По-точно запозна ни майка й. От стара еврейска фамилия са. Жена ми се казва Сара, но в България носеше името Сарина. Преди години брат и ни прати покана да го посетим. Не бяхме се виждали много време. Отидохме. Мен едва ме пуснаха, но стана. Тъщата ходи при Станко Тодоров – Министър председателя и той веднага нареди да ми се издаде виза...Знаеш предполагам, че жена му е също еврейка. Отидохме в Израел с намерение да погостуваме на шурея, но така стана че не се върнахме. Там веднага ни дадоха работа, солидна и добре платена. В Тел Авив – в столицата.Израел е много богата страна – вметна той – всяка година в бюджета и се вливат милиарди долари от приятели, разни там лобита и незнам още какви, тоест от богатите страни. Но и те знаят какво да правят с тези пари. Превърнаха страната си в градина. Родиха ни се децата. В столицата станаха някои реорганизации, започна се войната и стана напечено. Преместихме се в една своеобразна селскостопанска комуна – казват им кибуци. Това е нещо средно между село и ТКЗС, но много по - различно.
Не обичам многословието и затова го прекъснах тактично:
- С две думи бяхте станали селскостопански работници.
- О, не! – рече Колев – не. Бяхме ръководители в Кибука, но пари не получавахме. Имахме всичко: дом, храна, кола, облекло. Във всеки вътрешен магазин, срещу талони получаваш безплатно каквото си поискаш. Истинска комуна.
- Уравновиловка?
- Не – каза той – не бих казал уравниловка. Всеки получава според труда си, а не според нуждите си. Не че оставаш гладен, необут, необлечен. В Израел такива неща са непознати. Различаваме се само в излишека. Например, ние с жена ми като специалисти, имаме много повече излишек от други, които са по-малко квалифицирани.
- В храни или стоки? – попитах, защото ми стана интересно.
- Не. Не точно това. Излишек в специалните талони, които можеш да обмениш за пари или валута, стоки, за каквото си поискаш, навсякъде в страната.
- И все пак сте на полето – рекох – Нямаше ли възможност да останете в град?
- Имаше – каза Колев – Дори работихме известно време в Йеросалим - няколко години. Но как да ти кажа...напуснахме доброволно.
- Защо?
- Виж – рече той – много е сложно за обяснение. Дори и децата ни не знаят, че родителите им са от България. Не знаят думица български, въпреки че с майка им, в къщи си говорим на български език. По ни е лесно. Носят чисто еврейски имена, защото сме принудени да живеем сред хора фанатици. Не признават други религии, въпреки че имат търпимост към тях. Просто за тях, ако не изповядваш юдаизма, не съществуваш като индивид. От съображения за сигурност посещавам синагога, но - сниши глас той – се моля на Иисус, нашият Господ. В къщи си имам Библията. Тежко и трудно ми е, но заради децата - завърши той – съм готов на всичко.
- Защо, какво ще им стане? – недоумявах аз.
- Ако разберат, че не са еврейчета, другарчетата им ще започнат да ги отбягват, ще ги изолират – дума няма да разменят с тях. А това е страшно. Затова в Израел съм Леон Кало. И в паспорта ми така пише: Леон Кало, евреин, роден в България. Тук в България, съм си отново Любомир Колев. Няма как – свикнах.
- А сега къде отивате?
- Да видят децата баба си. На жена ми майка `и. И тя да ги види. Традицията при евреите е много силна. Моите родители починаха отдавна. Едва ли ще ходим в Мало Бучино.
- Имаш ли роднини там? – попитах .
- Имам един брат, но той, откакто отидох в Израел, ме брои за умрял. Така е и казал на познати. Страхува се да не му искам дял от къщата. Казал, че ако влезе евреин в дома му, ще го застреля. Разбира се, едва ли ще го направи, но не искам да разбутвам кошера. Пък и няма какво да гледам там. Ще понаобиколя Севлиево, сигурно някой приятел ще се сети за мен.
Стана ми тъжно за този добър българин с еврейско име. И за тези две прекрасни деца, които продължаваха да се потят над шаха и които едва ли ще разберат някога къде се е родил и отрасъл баща им - Любомир Колев. За тях винаги той ще си остане Леон Кало, ортодоксален евреин.
Каква странна история, достойна за филм. Дълго време от главата ми не излизаше разказаното от Леон Кало и си мислех, дали някога ще доживея да видя децата на моите деца. Или няма да знаят кой е дядо им и как се е борил за оцеляването си като млад и не мното млад.
Млъкнахме.
Бях се замислил, когато влакът спря. Помислих, че сме на някоя гръцка гара, но чух гласа на българския митничар:
- Багажите за проверка, моля! Никой да не слиза от влака. Гранична зона.
След малко бе при нас. Децата на г-н Кало най-после бяха решили спора - пат! Загледаха се в униформата на митничаря и забравиха за шаха.
- Вие? – попита той – гледайки към мен.
- Това е багажа ми. Идвам от Либия.
- И само с това?
- Останалото изпратих със самолет за България. Директно.
Хвърли поглед върху израелския паспорт на Леон Кало, изгледа децата и попита:
- Чии са малчуганите?
- Мои – рече Колев.
Предполагайки, че и те знаят българска реч, кондукторът погали едно от децата по главата и подхвърли:
- Как си, бе юнак? Къде отиваш?
Момчето го гледаше тъпо, като тревожно се притискаше в баща си.
- Не разбират български език, господине. – обади се той – нито дума.
- Тогава ги дръжте под око. Могат да се загубят. Пък има и лоши хора. И пазете багажа си – каза кондукторът.
Замина си без дори да хвърли поглед на багажа ни - на мойте три кашона и на двата обемисти куфара на еврейското семейство.
След около час престой на границата, потеглихме отново. Този път бяхме на българска територия. Посрещна ни хладно и мрачно време, въпреки, че беше юли. Дори заръмя и дъжд. Бързо профучахме през ждрелото на река Струма и след час влакът спря на Централната софийска гара.
С господин Кало, се разделихме много сърдечно. Пожелахме си здраве и успех в личния живот и всеки тръгна по пътя си.
Взех такси и след двадесетина минути си бях в къщи. Излязох на балкона и вдъхнах свеж планински въздух.
Живея между Южния парк и Витоша. Преди години избрах този район на София с цената на една стая по-малко, но не съжалявам. Вечер слушам песента на щурците от Южния парк, а нощем - монотонното крякане на жабите в Перловската река.
Само след половин час ми дойдоха “на гости” двете красавици, за които вече стана дума и които бяха направили пътека до Техноимпекс, за да разберат кога се връщам от чужбина.
След като гостенките си отидоха, заспах като къпан с надеждата да си уредя живота по-достойно. Бях оптимист. Непоправим оптимист! Може би тази моя черта ме крепеше през цялото време на невероятните житейски превратности.
____________________________
© Цвятко Илиев Все права защищены