Ех, спомени, споменари, всите са най-шантави, щото от главата се правят на голямата работа па после, кумиш се, не кумиш се, стават едно голямо въобразено чудо. Но тъй де, разбира се, че като изкусен Зигфрид Философ длъжен съм да почна тоя разказ с фраза трудно разбирама от мен самия, дума след дума следващи се (уж танцуват, ама знаят те, че по-скоро бой ще е или някой ще настъпи другия), та така и се почва тоя разказ.
Една сутрин блажено си пийвах кафенце, на балкона във Варненската къща. Да, онзи балкон, драгий читателю, дето трябва да излезеш през прозореца за да се метнеш на него, онзи в родната къща на моята съпруга. Та там, не питай как се чекнех (държейки чаша горещо кафе) докато изляза, па после благославях или не късите си крака и чевръстата си ръка дето държеше чашата. Седнал на земята (щото там на тоз балкон стол ли да изнеса, а, без такива мъки допълнителни) аз потъвах в спомените. В частност, спомена за Зигфрид Философ и НАТФИЗ… пардон, НАТФРИЗ, щото тогаз станах на шушулка ...