Отпивахме бавно от сутрешните кафета, докато той традиционно преглеждаше вестника. Нещо беше грабнало вниманието му, защото излъчването му се промени и усмивка заигра по устните му. После остави настрана четивото и се накани да каже нещо:
- Знаеш ли - проговори
- Тази сутрин попаднах на история, която малко прилича на нашата.
- Прилича ли? - Озадачих се. - И как така прилича? Нашата история е неповторима, неразказана и е само наша, скъпи. - Намигнах му.
- Една писателка е в тази история. И човекът се е влюбил първо в публикациите й, а после... Хм, явно и в нея. Е, не прилича ли? - Подръпна един кичур от косата ми и го завъртя между пръстите си. Усмивката му ставаше все по-широка , а блясъкът в погледа му предвещаваше буря... От емоции.
- Онзи ден, докато бях на работа отворих пространството и попаднах на един твой статус. И тогава си помислих, че е толкова хубаво, когато има кой да ти повдигне настроението и да те накара да се усмихваш цял ден.
- Тоест, искаш да кажеш, че моите хм, писаници те усмихват? - Исках да продължи да ми разказва. Защото думите му така ме издигаха и ми вдъхваха вяра. Защото е толкова съвършено, когато ми говори и плътният му тембър достига до слуха и останалите ми сетива.
- Твоите "писаници", както ги нарече ме карат да мечтая;
- Статусите ти, скъпа са балсам за всички мои терзания;
- Те разтуптяват сърцето ми дотолкова, че понякога си мисля, че излиза извън ритъм;
- Думите ти разбъркват мислите ми и ме карат да се влюбвам още повече в теб;
- Карат ме да мечтая и да вярвам;
- Думите ти ме карат да летя, скъпа. А дори не знаех, че мога.
- Карат ме да очаквам нетърпеливо прибирането си у дома, където мога да попивам движенията, погледа и усмивката ти;
- Домът, в който ръцете ти внасят толкова топлина и създават чувство на единение.
- И да, вече съм сигурен, че няколко думи, казани в точния момент могат да превърнат човек в лава от емоции.
© П.В.
© Полина Велчова Все права защищены