Аз съм Лили.

Сама съм в къщата на баба. Останалите тръгнаха преди часове. Всеки с мислите и спомените си. 

Аз съм сама с моите. 

Часове и мисли, което споделям с децата от снимките в стария албум. 

Баба беше учителка и пазеше снимка на всяко дете минало през класната ѝ стая. Някои познавах от безгрижните лета при нея. Други помнех от нейните разкази. Трети - като кисели лели и чичовци.

Баба ми разказваше кой каква пакост е правил. Трудно ми беше да си представя тромавата леля Танче да подскача по дъските над старата варница.

Сега разбирам - децата порастват и от панделките и плитките остават само тези снимки. 

Тук сред тях съм и аз. Баба казваше, че съм нейната лятна ученичка. 

На снимката съм на 12.

На 12 е и момчето до мен - Филип. Нарочно помолих баба да го сложи до мен. Поне в албума. 

Той беше първата ми любов. 

Несподелена. 

Неизказана. 

Незабравима...

Беше нов ученик. Пристигнал след ваканцията от голям град. Беше имал цяла година да се влюби в Любчето. Любчето беше имала цяла година да се влюби във Филип. 

Бяха гаджета.

А аз се влюбих в него за цяла минута.

Любчето го беше довела да ме посрещнат с баба на гарата. 

Държаха се за ръце - като съвсем истински гаджета - на 12 години.

Това лято беше различно. 

Вместо момичешката група бяхме с Филип. 

В негово присъствие момичетата се държаха различно - носеха рокли и панделки, което им пречеха да се катерят по дърветата. Мажеха с плодове устните си сякаш са червило. Мигаха често, често, кикотеха се и си шушукаха. 

Аз също бях различна - тиха, плаха, тъжна и замислена. 

Сякаш пак съм там. Пак гледам преплетените им пръсти. Пак усещам болката на 12-годишната Лили.

Минавам на следващата страница. От там ме гледа Любчето. И тя е на 12. Красива, уверена, отметнала на една страна прелестна, лъскава коса. Така, както Филип обичаше да я отмята.

Нататък в албума ме гледат още усмихнати деца. 

Прелиствам бавно. 

Преди очите ми минават още от учениците на баба. Някои помня, някои не разпознавам. 

Стигам до последната страница. Там мястото е празно. Тази снимка ще я сложа аз. 

Все питах баба защо няма някое друго "лятно" дете там. А тя все казваше, че мястото е за всички тях, но съм малка да ми обясни. Каза, че ще ми разкаже, когато забравя да я питам. 

Така и стана. Пораснах. Все по-рядко идвах при нея. 

Забравих албума. Забравих и липсващата снимка.

Тогава ми каза и ме накара да обещая да сложа последната снимка. 

Обща снимка на всичките ѝ ученици. Събрани на едно тогава, когато нея я няма. 

Баба знаеше, че всички ще дойдат да я изпратят. 

Каза ми: 

- Пътят, по който тръгваш сам, е този, по който те изпращат всички, които си докоснал. 

Поставям снимката, затварям албума и оставам пак сама в къщата на баба.