Аз съм Лили.
Сама съм в къщата на баба. Останалите тръгнаха преди часове. Всеки с мислите и спомените си.
Аз съм сама с моите.
Часове и мисли, което споделям с децата от снимките в стария албум.
Баба беше учителка и пазеше снимка на всяко дете минало през класната ѝ стая. Някои познавах от безгрижните лета при нея. Други помнех от нейните разкази. Трети - като кисели лели и чичовци.
Баба ми разказваше кой каква пакост е правил. Трудно ми беше да си представя тромавата леля Танче да подскача по дъските над старата варница.
Сега разбирам - децата порастват и от панделките и плитките остават само тези снимки.
Тук сред тях съм и аз. Баба казваше, че съм нейната лятна ученичка.
На снимката съм на 12.
На 12 е и момчето до мен - Филип. Нарочно помолих баба да го сложи до мен. Поне в албума.
Той беше първата ми любов.
Несподелена.
Неизказана.
Незабравима...
Беше нов ученик. Пристигнал след ваканцията от голям град. Беше имал цяла година да се влюби в Любчето. Любчето беше имала цяла година да се влюби във Филип.
Бяха гаджета.
А аз се влюбих в него за цяла минута.
Любчето го беше довела да ме посрещнат с баба на гарата.
Държаха се за ръце - като съвсем истински гаджета - на 12 години.
Това лято беше различно.
Вместо момичешката група бяхме с Филип.
В негово присъствие момичетата се държаха различно - носеха рокли и панделки, което им пречеха да се катерят по дърветата. Мажеха с плодове устните си сякаш са червило. Мигаха често, често, кикотеха се и си шушукаха.
Аз също бях различна - тиха, плаха, тъжна и замислена.
Сякаш пак съм там. Пак гледам преплетените им пръсти. Пак усещам болката на 12-годишната Лили.
Минавам на следващата страница. От там ме гледа Любчето. И тя е на 12. Красива, уверена, отметнала на една страна прелестна, лъскава коса. Така, както Филип обичаше да я отмята.
Нататък в албума ме гледат още усмихнати деца.
Прелиствам бавно.
Преди очите ми минават още от учениците на баба. Някои помня, някои не разпознавам.
Стигам до последната страница. Там мястото е празно. Тази снимка ще я сложа аз.
Все питах баба защо няма някое друго "лятно" дете там. А тя все казваше, че мястото е за всички тях, но съм малка да ми обясни. Каза, че ще ми разкаже, когато забравя да я питам.
Така и стана. Пораснах. Все по-рядко идвах при нея.
Забравих албума. Забравих и липсващата снимка.
Тогава ми каза и ме накара да обещая да сложа последната снимка.
Обща снимка на всичките ѝ ученици. Събрани на едно тогава, когато нея я няма.
Баба знаеше, че всички ще дойдат да я изпратят.
Каза ми:
- Пътят, по който тръгваш сам, е този, по който те изпращат всички, които си докоснал.
Поставям снимката, затварям албума и оставам пак сама в къщата на баба.
© Ив All rights reserved.