Глава V

          „Танцувала ли си дявола на лунна светлина"

    Алексис отвори очи. Тя бе у дома си в Лондон. Стана от леглото и погледна през прозореца. Утрото бе хладно и спокойно.

    - Какъв странен сън?! - прошепна тя.

    В този миг майка ù влезе в стаята.

    - Good morning baby! - рече майката.

    - Hi mum! - отвърна Алексис. - What's up?

    - We leave for Sofia. Such things are not easily.

    - Damn it! I forgot.

    Алексис взе сака, подаде го на майка си и рече:

    - I'll go in a little while.

    Майка ù излезе от стаята. Алексис се облече и застана до вратата. Погледна назад. Стаята бе почти празна. Тя и семейството ù се местеха в София. Родителите ù я чакаха отвън в буса. Алексис излезе от къщата, заключи вратата, качи се в буса и баща ù потегли към летището...

     ...три часа по-късно...

    Самолетът бе високо в облаците. Алексис стоеше до илюминатора. Тя бе замислена, а снощния сън не ù излизаше от главата. „Всички живеем в изкуствен свят - мислеше си тя. - Земята е плоска. Стилиян е върколак. Извънземните всъщност не са такива. Атлантида е потънала под земята, но вече не съществува. Съседката ми е вещица. Аз виждам бъдещето и трябва да отведа човечеството в Реалния свят..., където и да се намира това. Но това е абсурдно! Този сън е толкова смахнат!"

    ... още няколко часа по-късно...

    Алексис и родителите ù вече бяха в новата си къща в София.

    - Утре заминаваш при баба си и дядо си - рече баща ù. - Ние ще трябва да постегнем къщата.

    Момичето не отговори. Тя включи касетофона си и потърси някоя добра честота, за да послуша малко БГ музика, защото в Англия ù бе писнало от Роби Уилямс, а и там много не се слушаше българска музика. Зазвуча някаква необичайна песен, но без ритъм, без рима... една много странна песен.

    „Само в злото има добро,

    само в смъртта - живот,

    само във врага - приятел,

    само в омразата - любов!

    Танцувала ли си дявола

    на лунна светлина?

    Само в щастието има мъка,

    само в мрака - светлина,

    само в унижението - достойнство,

    само в победата - разгром!

    Танцувала ли си с дявола

    на лунна светлина?"

    ...на следващия ден...

    Автобусът спря в центъра на родопското селце Бъдеще. Алексис слезе и се огледа. Всичко наоколо бе странно познато. Дядо ù не я чакаше, но това сякаш не я учуди. Момичето се запъти към близкия магазин. Жегата бе просто ужасна, а вътре бе хладно и приятно. Старецът, който продаваше бе задрямал на един стол. Щом вратата хлопна той се стресна и се събуди.

    - Може ли минерална вода? - рече момичето.

    - Момент - отвърна той и отиде до фризера. В този миг по радиото зазвуча: „...Танцувала ли си дявола на лунна светлина?..." Нещо трепна у Алексис. В същия момент тя осъзна нещо преломно. Всичко ù стана ясно като бял ден. Сънят бе поглед в бъдещето.

    Старецът ù подаде водата. Алексис вече знаеше какво ще последва и за това направо рече:

    - Аз съм внучка на дядо Симеон и баба Кристина, но явно имат работа и не са могли да ме посрещнат на спирката...

    - Дядо ти предупреди, че ще идваш. Рече ако минеш през магазина да изпратя някой да те заведе...

    - Да, извикай Стилиян!

    Старецът я изгледа изненадано из под вежди и отиде да извика внука си. Обясни му къде да отведе момичето.

    - Да вървим! - рече Стилиян на Алексис.

    Двамата излязоха от магазина.

    - Може да ти прозвучи странно, но миналата нощ сънувах... - започна Алексис, но Стилиян я прекъсна.

    - Значи е вярно!

    - И ти ли?

    - Да... и после онази странна песен!

    - И аз я чух..., но сега... сега на къде?

    - Нямам представа.

    - Мисля да не ходя при баба и дядо!

    - Защо? А къде тогава?

    - Или при вдовицата Хендерсън, или към Атлантида.

    - Знаеш ли пътя?

    - Ами не, сънят бе много неясен.

    - Значи остава дъртата вещица. Но с какво може да ни бъде полезна тя?

    - Вдовицата знаеше за силите ми. Нали се сещаш... да виждам в бъдещето. А Изгубената империя ще я посетим, когато дойдат Йо и Йо-Йо.

    - Права си. Но не ми стана ясно как и двамата сме сънували съвършено еднакъв сън, който на всичкото отгоре се оказва реалност!

    - Не чаткаш ли? Спенс каза, че ние двамата сме избрани да отведем хората в Реалния свят. Не аз! А двамата. Ние - ДВАМАТА!!!

    - Но дори незнаем къде се намира това! А и цялото човечество! Кой ли ще ни повярва на глупостите?

    - Имам една идея. Предлагам да не правим нищо и да изчакаме до утре вечер, когато ще дойдат извънземните. Мисля че те ще ни помогнат най-добре.

    - Прав си. О'кей, аз ще се прибирам, за да осмисля нещата. Ще се видим утре.

    - Най-добре е така. О'кей Алексис, аре, bye-bye!

    - До скиф Стенли!

    След тези думи Алексис се затича по улицата, мина покрай къщата на вдовицата и влезе в дома на баба си и дядо си. В този миг тя чу пак онази песен, звучеше по зловещо и от другите два пъти.

    - Баба ти е в съседната къща - рече дядо ù. - Ще се върне след малко. Радвам се да те видя!

    - И аз, но ще се кача горе, за да си отдъхна от жегата.

    - Нагоре по стълбите и последната врата в ляво.

    Алексис отиде в стаята и легна замислена на леглото.

    - Само в злото има добро! - прошепна на себе си тя. - Единственото зло тук е онзи вълк в плевнята... и вещицата. Но какво означава тази песен, по дяволите!?

    Тя отиде да се изкъпе. Горещината я бе изморила. После се върна в стаята си. След малко влезе баба ù.

     - Извинявай, че не бях тук, когато пристигна, но имах малко работа при съседката ни г-ца Хендерсън - рече бабата. - Тя е много мил човек! Изпраща ти курабийки.

    - Благодари ù от мен.

    Баба Кристина остави една купа с курабии върху нощното шкафче и слезе долу при дядото. Алексис без да се замисля изхвърли купата през прозореца.

    В този миг тя зърна едно листче на нощното си шкафче. Взе го и го разгъна. На него с дебели, кървавочервени букви бе изписано: Само в злото има добро, само в смъртта - живот, само във врага - приятел...". Алексис грабна бележката без да я дочете и излезе бегом от къщата пред смаяните погледи на дядото и бабата.

    Момичето пресече улицата, бутна външната врата на съседната къща и влезе вътре. Очакваше да зърне страховити гледки като цял куп летящи метли, черни котараци, оръжия за екзекуция и тем подобни, но завари една напълно подредена къща, ухаеща на цветя.

    - Госпожице Хендерсън! - извика тя. - Ехо-о-о... има ли някой? Госпожице Хендерсън! Аз съм Алексис.

    По стълбището слезе една възрастна жена. Тя се доближи до момичето, разгледа я внимателно и ù рече да седне на канапето.

    - Чай или кафе? - попита вдовицата.

    - Thanks, но не желая нищо за пиене. Всъщност дойдох за отговори.

    - Отговори! - въздъхна вещицата и запали цигара. Алексис я изгледа учудено. - Какво? Не може ли и вещиците да пушат? Сега кажи какво има!

    Момичето ù разказа съня си, последвалите съвпадения, загадачната песен и накрая ù подаде листчето. След като вдовицата прочете бележката, тя свали очилата си и въздъхна:

    - Да, всичко е вярно!

    - Аз...

    - Ще те помоля да не ме прекъсваш!!! Ще ти разясня всичко. Когато ти дойде, аз извиках баба ти и я помолих да ти занесе курабийки. Бяха пълни с отрова. Все пак съм вещица! Реших да те изпитам. Правилно не яде от тях. След това трябваше да отидеш до сбора на вещиците. Там нещата щяха да са нагласени. Уж случайно, ти трябваше да разбереш за силата си. После вълкът. Той е най-обикновено животно, поне беше... Аз го омагьосах, нарочно разбира се. Тук моята намеса спира. От Йо и Йо-Йо нататък ти беше разяснено от Дарк, Спенс и Никсън.

    - Аз не знам къде се намира Реалния свят!

    - Знаеш!

    - Моля ?!?

    - Чуй ме добре малката! ТИ ЗНАЕШ КЪДЕ Е! Песента ще ти подскаже. Е, моята мисия завърши. Скоро ще престана да съществувам. С теб и Стилиян, може би, ще се случи същото. Това няма как да го знам. И вие двамата все пак имате мисия. И тя е да отведете почти цялото човечество в Реалния свят. Казвам „почти", защото и да искате, не можете да спасите всички!

    - Аз не искам да спасявам всички!

    - Какво имаш предвид? - учуди се вещицата.

    - Сега като се позамисля, ако успея да разбера къде е Реалния свят, съдбата на човечеството ще зависи от мен и Стилиян. Т'ва ме кефи. Ще спасим когото си искаме. А това определено не са шибаните мангали, цялата рязана турска нация, аре евреите може и да ги пощадя, макар да се колебая... А, щях да забравя, първи в Черния списък са либийците.

    - Расизмът ти е ужасяващ! Чудя се как ли са те избрали точно теб за тази мислия!

    - Може би Големия шеф не иска мазни прасета в градината си. Хи-хи!

    - Добре, за ромите, турците и евреите някак си ще те разбера. Все пак се кефиш на Фюрера. Но какво са ти направили либийците?

    - Ехо-о-о, вещиците не гледат ли новини? Както те могат да се гаврят с няколко невинни българки, така аз мога да се изгавря с цялата им свинска нация. Дойде време за разплата.

    - Красотата ти е в пълен контраст с тъмната страна на твоя характер. Е, все пак има защо точно теб и Стилиян да са избрали да спасите света. Сигурно е за добро.

    - Ей, само не разбрах точно от какво трябва да спасим света!

    Отговор не последва. Вещицата се разпадна на малки светещи точици, които бързо угаснаха.

Следва продължение . . .