Глава VII

              „Атлантида преди"

    Стилиян и Алексис стояха и мълчаливо гледаха вълка. Те усещаха как носят на плещите си отговорността за милиарди човешки живота.

    - Сега... какво? - промълви тихо Алексис. - Какво следва?

    - Не знам! - прошепна Стилиян, а кръвта му се стичаше по ръката и капеше в краката му, образувайки малка кървава локва. - Струва ми се, че в този миг всичко изгубва смисъл. Питам се, защо? Защо точно ние? Та има толкова много други хора на този свят. Защо, мамка му шибана? Но отговор няма.

    - Когато ти дойде и ме стресна, докато бях заспала, аз получих отново видение. Милиарди хора влизаха в пещерата, водеща към Изгубената империя. Мисля, че някъде там е и пътя към Реалния свят. Но няма как да бъда сигурна в това.

    - Не виждам никаква връзка между песента и Атлантида.

    Изведнъж ги налегна дълбока дрямка и те се свлякоха на земята. Заспаха за секунди.

    ... на следващия ден...

    Стилиян се надигна. Погледна ръката си и с радост забеляза, че дори и белег не му е останал. Алексис лежеше до него.

    - Хей, събуди се! - бутна я той. - Хайде ставай!

    Момичето отвори очи и се огледа.

    - Господи, колко е часът? - сепна се тя. - Тук ли съм спала?!

    - На първия ти въпрос отговора е - десет и половина, а на втория - да.

    - Как е раната ти?

    - Нямам дори и белег.

    Те извъртяха поглед към вълка. Нямаше го.

    - И неговата мисия приключи! - прошепна Алексис.

    - Да се махаме.

    Двамата излязоха от плевнята. Все още имаше хора, които стояха на мястото на къщата на вдовицата Хендерсън.

    - Сега какво? - попита замислено Стилиян.

    - Май ни остава да чакаме Йо и Йо-Йо - въздъхна Алексис. - Май само те могат да ни помогнат!

    - Добре, в девет и половина да си в парка. Доколкото си спомням от съня, тогава дойдоха двамата.

    - А аз до колкото си спомням, тогава ти се превърна във върколак.

    Стилиян се запъти към дома си, а Алексис изтича и влезе в къщата. Завари там баба си.

    - Здрасти бабо! - рече тя.

    - Къде беше? - попита старицата.

    - Ъ-ъ отвън, гледах мястото, където бе къщата на вдовицата. Чудна работа!

    - Снощи не дойде да вечеряш.

    - Не бях гладна. А къде е дядо?

    - Нез... не знам!

    - Добре ли си?

    - Да, ако изключим извънзем...

    - Моля?!

    - Е добре де, какво толкова - всяка година на 29-ти юни в селото идват извънземни. Сигурно ще дойдат нощес!

    - Но нали са идвали и преди, защо си притеснена?

    - Не знам. Сигурно е заради дядо ти. Прекалено много време прекарва в онази плевня. Чудя се какво ли прави там.

    - Това село се е побъркало - каза си Алексис и се качи в стаята си.

    ... около 9ч и 15мин вечерта...

    Стилиян пристигна в парка, а момичето все още го нямаше. След 3-4 минути трансформацията започна и той взе да се превръща във върколак. Ръцете и краката му се удължиха, тялото му силно се окосми и куп други върколашки истории.

    В този момент един космически кораб бавно се спусна над парка. От него се изстреля мощен виолетов лъч и падна на метри от върколака. На това място застанаха две същества в скафандри. Бяха с по 4 ръце и с черна маска, която ги оприличаваше на Дарт Вейдър от Star Wars.

    - Привет Йо! - извика Стилиян.

    - З'расти Сти'ян, 'адвам съ дъ те ви'я! - отговори извънземното.

    - И аз. Нямаш представа колко се радвам да ви видя и двамата.

    - Сти'ян, к'во се е слу'ило с теби? - попита Йо.

    - Ами вълк, ухапване, нощ, върколак...

    Стилиян подаде на Йо-Йо диска, на който бе записал странната песен и рече:

    - Можеш ли да го пуснеш? Ама и го усили! Да се чува добре.

    Съществото взе диска и каза:

    - Достъ примитивну съур'жении зъ запис на инфурмациъ, но май ши съ спра'я!

    Йо-Йо натисна едно овално копче на колана си и от кораба се спусна трансформиращия лъч. Съществото влезе в него и се върна на кораба. След няколко секунди песента зазвуча над селото.

    - Йо, знаеш ли името на тази песен? - попита Стилиян.

    - Разбиръ съ! - отвърна Йо. - Тъя песин съ'пада с мисиътъ ни и но'и имиту „Атлантида преди".

    Момчето се огледа и забеляза, че цялото село се е събрало в парка. След миг дойде и Алексис.

    - Извинете, че закъснях! - каза тя. - О, беше ми домъчняло за върколашката ти муцунка. Шегувам се!

    Селяните гледаха като гръмнати преобразения Стилиян.

    - Спокич, хора! - извика той. - Ще ви обясня.

    - Да, обясни ни! - провикна се тълпата.

    Алексис го погледна и тихо му рече:

    - Крайно време е да започнем да разкриваме истината на хората. Защото човечеството не е само едно село, а цяла планета. Да направим първата крачка още сега!

    Йо и Алексис го гледаха с вълнение. Стилиян вдигна глава и бавно започна разказа си. Думите му излизаха с мъка от върколашката му муцуна.

    - Всичко започна преди две вечери с един много странен сън. Сън, който не бе само мой. Сън, който се сънуваше по същото време, но на друго място от друг човек. Един много много странен сън!

    Той разказа абсолютно всичко с подробности. След туй пък Алексис допълни историята с разказ за срещата си с вещицата. По този начин тя обясни мистериозното изчезване на къщата на вдовицата. Селяните слушаха с притъен дъх.

    - Къде е този Реален свят? - попита дядото на Алексис.

    - Все още не знаем! - отвърна момичето.

    - Вече знаем! - прекъсна я Стилиян. - Преди няколко минути разбрах името на загадъчната песен. Йо ми каза, че песента се нарича „Атлантида преди"...

    - Значи, че... Реалния свят е там - рече Алексис. - Но нали Изгубената империя избухва!?

    - Да, но може би Реалния свят идва... след взрива - каза замислено върколакът.

    - Добре, решено! - извика Алексис. - Дядо, води хората към Атлантида. Не вземайте лични вещи, защото ще изчезнат. Надявам се до края на лятото да доведем и останалото човечество.

    Дядо Симеон даде знак на хората да го последват и ги поведе към тайната пещера.

    Наближаваше полунощ. В парка стояха единствено Стилиян и Алексис. Те мълчаливо се гледаха. Йо и Йо-Йо също бяха престанали да съществуват.

    - Сега какво? - попита тихо момичето.

    - Не знам, затвори очи и виж бъдещето!

    - Страхувам се.

    - От какво?

    - От утрешния ден. Той не влизаше в съня. До сега знаехме какво ще се случи, но от утре започва неизвестното. Ще се наложи да си проправим път в мъглата на бъдещето!

    - И все пак няма ли да погледнеш, за да видиш какво ще се случи?

    - Май не.

Следва продължение . . .