АЛЕНОТО  ПЕТНО

     Едри пухкави снежинки, бели зимни пеперуди, танцуваха в сивотата на зимното небе. Веселият им танц  затрупваше изправения сред алеята мъж. Под вековните стари дървета той изглеждаше дребен и нищожен. Но човекът беше горд, защото можеше с погледа и мисълта си да обозре кра­сотата около него, да усети мощта на природата и да прецени мястото  си в нея. Още повече, че се надяваше да успее да повтори на платното мотива, който съсредоточено наблюдаваше. Очите и мисълта му трескаво работеха. „Каква поразителна белота! – присвиваше очи в отразената от снега светлина. – Сякаш изобщо не съществува друг цвят. Цветът на тишината. Какъв покой цари от бликащата белота. Всичко е заспало дълбок зимен сън. Ако не бяха лудуващите, въртящите се из въздуха снежинки, покоят щеше да е абсолютен. Бяло – цветът на чистотата, на непорочността, невинността. Зимата пристъпва като младоженка в сватбената си бяла рокля. Бялото – цвят стерилен, цвят на здравето, най-сложният от всички цветове. И нищо не нарушава целостта на пейзажа, неговата чистота. Нито едно петънце не смущава властната бяла хармония! Уж зимата идва при нас с цвета на здравето, с прочистващия си студ, а колко болести ни носи! Още с падането на първия сняг дъщеря ми се разболя. Пак започнахме лечение с антибиотик. Но се надявам, че вече трябва да е по-добре. Предполагам, че много ще се зарадва на пейзажа, който вчера ù нарисувах. Той наистина стана новогоди­шен. От него струи чистотата на бялото - такава, каквато я виждам и днес. Не е ли прекалено много толкова чистота наведнъж!?"

     – Мамо, виж, снежен човек! – стресна го едно зарадвано детско гласче и го извади от унеса му.

     Обърна се и видя момченце, протегнало радостно ръце към него. Снежният човек оживя и радостта в очите на детето секна. Но щом художникът обърна лице и показа посипана със сняг брада, то отново плесна с ръчички:

     -- Ха, това не било снежен човек, ами дядо Коледа!                                                        Мъжът се отърси от мислите си и лицето му засия. Малкият палавник така внезапно нахлу в неговия свят, че той не успя да каже нищо, само се усмихна срещу него.

     – Ами, дядо Коледа! Къде му е шейната, къде са му подаръците? Никакъв дядо Коледа не е той! – подметна закачливо майката.

     Снежният човек – той можеше наистина да бъде наречен така, защото от продължителното стоене на едно място, докато запа­метяваше пейзажа, бе целият затрупан в сняг, едва при тези думи обърна глава към нея. Първото нещо, което го порази, беше аленото петно на устните с повдигнати нагоре краища. Толкова изненадващо свежо, необикновено сред белотата, защото и жената цялата бе отрупана в сняг, му се стори това алено петно, пълно с топлина сред студа. Топлина и живот – едно примамливо, пулсиращо алено петно. Художникът го гледаше зашеметен – само него виждаше и не можеше да откъсне очи. Остана така няколко мига като хипнотизиран, после премигна, за да събори снежинките от ресниците на очите си и едва тогава забеляза, че не само устните са прекрасни, а и цялото лице – жената беше красива.  Пристъпи от крак на крак в объркването си. Трябваше да направи нещо, за да не загуби усмивката до себе си. И проговори:

     --  Аз наистина съм дядо Коледа. Нямам чувал, но подаръци имам и ако ме последвате, ще се уверите, че не се шегувам.

     Майката гледаше едрия, приказен в белотата си мъж  и ù се струваше, че той наистина е добър, като измисления старец. Това тя прочете в искрящия му поглед, в бездната на тъмните му зеници, изглеждащи още по-тъмни на белия фон. И разбра, че е готова да го последва, независимо от това дали можеше да им подари новогодишни подаръци или не. Затова се обърна към момченцето с порозовелите бузки:

     -- Ще отидем ли, Тошко, да видим какви подаръци ни е при­готвил дядо Коледа?

     Детето само това и чакаше. То хвана майка си за ръката и нетърпеливо я задърпа напред като викаше:

     -- Да вървим! О, как се радвам! Много обичам подаръците.

Снегът заскърца под забързаните стъпки на оживената компания. Докато вървяха нагоре по криволичещата алея към хотела, още неразрината, малко запъхтяни от изкачването, мъжът и майката водеха разпокъсан разговор на общи теми. Той разбра, че и тя като него е отседнала с детето тук, но глухотата на планината я подтискала и ù се струвало много скучно след шума на големия град.

     "Вероятно и аз бих изпитал същото, ако не беше рисува­нето" – помисли художникът.

       Хотелът, завит с дебелия пухест юрган на снега, дремеше притихнал на височината. Няколко елхи, приведени от тежките си калпаци, свеждаха глави към него, сякаш му се кланяха и молеха да приюти и тях от щипещия студ.

     Изтръскаха снега от дрехите си и влязоха в просторното фоайе.

     – Да се качим в моята стая – проговори той и като погледа детето, добави – в която джуджетата ме настаниха и в която са пода­ръците ми за вас.

     Като забеляза колебание в младата жена, той я прихвана за ръката и я прикани да го последва.

     – Тошко, напред! – кимна на детето да избърза по стълби­щето.

      Въведе гостите си мълчаливо в стаята. Те  се стъписаха пред изправеното на стената платно, изобразяващо великолепието на властващата навън зима. Картината предизвика силно удивление и радост в очите им. Топлината на тази радост стопли душата на худож­ника.  Прииска му се да им разкаже с колко търпение и любов рисува тази картина вън, на студа, как очаква да зарадва с нея болната си дъщеря, като се върне у дома. Но друга мисъл пресече намерението му и думите застинаха на устните му.

     – Мамо, мамо, виж колко е красиво! – възторжено говореше момченцето. – Може ли дядо Коледа да рисува толкова хубаво?

     – Може, това е дребна работа за него! Четката ми е въл­шебна. Та аз миналата зима идвах и ти рисувах на прозорчето, но ти не си забелязал картината – шегуваше се художникът, доволен, че може да достави толкова радост на момченцето.

     – Сигурно не е била така хубава като тази, затова не съм я запомнил! – добави малчуганът.

     – Дядо Коледа ти подарява тази картина! – подаде му я майсторът. – И ти пожелава да бъдеш здрав и послушен, да не ядосваш добрата, хубава мама.

      – О, ти наистина си добър, макар че си много млад и брадата ти сега е черна, не е като на онзи дядо Коледа от приказките в моите книжки!

     Тошко се изправи на пръсти, внезапно обви с ръце шията на приведения към него художник, целуна го по бузата, грабна карти­ната от ръцете му и като весело се завъртя към прозореца, се отдръп­на да я разгледа още по-добре на светло. Там потъна в изображението и забрави за присъствието им.

     – Но какво направихте, това е много скъп подарък! – мълвеше объркано младата жена.

      Той не чуваше. Той само виждаше примамливото алено петно на устните. В стаята си ги чувстваше по-близко до себе си и по-достъпни. На масата лежеше дървен медальон, който художникът бе гравирал тук с такова умение, че човек трудно можеше да повярва, че е направен само с джобно ножче. Мислеше да го подари на жена си. Без да усети как, ръцете му развълнувано взеха медальона и с трепет го окачиха на лебедовата шия на гостенката.

     – Това е за Вас. За спомен от нашата среща. Тук го направих.

     – Много е хубав! – галеше го с радост майката, а аленото петно трепкаше и от него излизаха объркани думи, изразяващи възхищение и  благодарност.

     Изненадващо и за двамата, целувката дойде толкова естествено и непринудено.

     Пламна жаждата за близост и за ласки. Но детето спираше с присъствието си пожара да не лумне с необуздана  страст.

      – Искам да ви почерпя, но няма с какво – отдръпна се художникът, за да се овладее.

     – Ще идем в нашата стая. За почерпката ще се погрижа аз. Струва ми се, че все пак не трябва да вземам тези чудесни подаръци. Може би не трябва, а?...

     – Какво говорите? Нали съм дядо Коледа. Няма да ви пусна да излезете оттук без тях – разпери ръце пред вратата той.

     Излязоха от стаята с подаръците. Художникът беше щаст­лив, че успя да достави толкова радост на гостите си.

     Черпиха се до късно през нощта. Той остана при нея.  Като се събуди сутринта, отново се оказа в царството на белотата. Бяла стая, маса с бяла покривка в средата, чисто бели пердета на про­зорците. Лежеше в чисто белите чаршафи на леглото до топлото бяло тяло, излъчващо любовна нега.

     "И тук като вън – бяло, бяло, тихо и чисто. Само алените устни греят сред белотата на завивките. Всъщност сега те не са чак толкова алени –  червилото навярно ги е правило такива и белотата на снега. Не е ли прекалена чистотата на бялото и тук? Природата не понася за дълго идеалното. Бялото е относително – трептят в него безброй нюанси на сиво-синкавите тонове. Относителна е и чистотата."

     Той стана. Майката и детето още спяха. Застана до про­зореца и погледна зимата навън. "Белота и чистота. Но за да не бъде всичко идеално чисто, ето ме мене тук, за да направя чистотата относителна, защото се любих с чужда жена, в чуждо легло, далече от моето семейство. Точно сега, когато дъщеря ми е болна, жена ми се грижи за нея, тревожи се за мене, мисли ме, а какво направих аз? Брах плодове от чужда градина, подарих карти­ната на дъщеря си на друго дете и медальона на жена си на друга. И ето, няма я идеалната чистота на стаята, няма я и на зимата, защото сега ще изляза навън. Трябва да изляза да рисувам. Ще нарисувам нова картина за моето болно момиче и ще гравирам още един медальон, ако ще нощем да не спя."

     Той навлече дрехите си бързо и тихо се измъкна от стаята. След малко, с етюдник на рамо, художникът бързаше, доколкото му поз­воляваше да бърза заледената алея, към набелязания през вчерашния ден мотив.

     Няколко часа по-късно до изправения пред статива снежен човек спряха Тошко с картината и майка му, с пътническа чанта в ръка.

     – Мамо, да си вземем довиждане с добрия дядо Коледа. Тъжно ми е, че се разделяме толкова скоро с него.

     Майсторът на четката остави палитрата си върху етюдника, избърса изцапаните си с бои ръце, спря до момчето и го щипна по бузката.

     Майката тихо прошепна:

     -- За тебе ше има още много дядо Коледовци, детенцето ми, не тъжи! Но за мене... – тук аленото петно, от което устните му само до преди няколко часа бяха пили наслада, затрепка. –  Благодаря ти за всичко, дядо Коледа – опита да се усмихне жената и подкани Тошко да вървят.

     – И да слушаш мама! – викна след тях художникът. –Тя е толкова мила и добра. Ако разбера, че не слушаш, ще дойда да си прибера подаръка!

     – Ще слушам – обеща детето и притисна още по-здраво подарената картина към гърдите си.

     Последното нещо, което запомни при сбогуването, беше  припламващото сред белотата алено петно на устните.

"Толкова млада, хубава и добра, а мъжът ù да я изостави?! Това не мога да го разбера" – помисли си, докато те се отдалечаваха в плетеницата на падащия сняг. "Всичко започна с дядо Коледа. Играхме добре играта и те си заминаха.  А аз какво да правя? Край мене пустота и тишина, белота и чистота. Относителна чистота, защото аз съм сред нея. Трябва да рисувам, да получа искрящо бяло в пейзажа, абсолютно бяло, за да не разберат дъщеря ми и жена ми, че абсолютно чисто и абсолютно бяло няма. Трябва да ги убедя, че има, защото ако им отнема вярата, ще бъде много, много лошо. Като им докажа, че няма абсолютни стойности, ще им отнема нещо светло в сърцата. Непознатата беше толкова красива, отчаяна, тъжна и самотна, обез­верена. А после толкова радостна я видях – щастие струеше от очите ù, а и детето ми се радваше. Дали пък присъствието ми не нарушава хармонията на зимата и навред край мене е все така бяло и чисто като вчера!?"

     Питаше се художникът и не усещаше, че ръката му с чет­ката от дълго време е отпусната в бездействие и че снегът ще го затрупа, докато си даде ясен отговор на измъчващите го въпроси. Въртят се палаво снежинките във вихрен танц, капят немирни върху миглите и раменете му, топят се от топлия му дъх върху мустаците, а други трупат белотата си навред около него и им е все едно дали белотата им и чистотата им е относителна или пък абсолютна.