16 мая 2010 г., 22:43

Amores@yahoo.es(последна част) 

  Проза » Повести и романы
904 0 9
19 мин за четене

                                                                   IV

 

 

%

   Дали наистина Азорските острови са толкова далече, колкото ти се струва?

   За да бъда по-убедителна, ще ти задам един не-много подходящ за момента въпрос/само не се плаши, ОК?/:

   -Представи си за секунда, че съм на смъртно легло и единственият начин да оздравея е да ми донесеш шишенце жива вода от остров Сан Мигел. Колко часа ще ти бъдат необходими, за да минеш от там и да дойдеш в Мадрид?

 

 

 %

   Ти си ми умница! Знаех, че ще ме разбереш! Гордея се с теб, сродна душице!

   Дали може да минете през Мадрид, ли?..Само посмейте да не спрете тук!

   Права си!Мадрид е приказен 365 дни в годината! В дните преди Коледа обаче приказката става вълшебна!

 

%

   Сняг при мен няма, Петкана! Тук да не ти е случайно Лапландия? Може би за това и Дядо Коледа няма много работа през Коледната нощ!

   Не, не грешиш! Мадрид наистина е европейската столица, разположена на най-голяма надморска височина,/ ако не броим мъничката като кукла Андора./ Въпреки това сняг пада толкова рядко, че е цяло събитие тук да снимаш снежен човек!

    Тук децата очакват да дойде шести януари. Не, не празнуват руската Коледа, нито нашия Йордановден. Това е денят, в който идват тримата влъхви , които виждат  на Коледа Звездата над Витлелем и тръгват да поднесат даровете си на младенеца...Но като дойдете тук, ще научите повече.

 

%

   Истинска паея ли? Хубава работа, ако в Испания не можеш да  ядеш , то къде тогава! Ще опитаме няколко вида, да видим кои  ще ти се усладят

Малко хора по света обаче знаят, че традиционното ястие на Мадрид не е паеята!

   Какво е то ли?..Тайна! Като дойдеш, ще разбереш!

 

%

   И това ли знае Антонио?

   Да, гълтат се наведнъж! Точно в 12 в полунощ на 31 декември, на „старата нощ”, както я наричат тук, часовникът на площад „Пуерта дел Сол” в центъра на  Мадрид отброява ударите....Дан, дан, дан, дан... Милиони  испанци  следят по телевизионния екран и ...гълтат едно  по едно дванадесетте гроздови зърна, които държат в шепа. На всеки удар по едно,  за всеки месец на годината!

   Не, поне аз не знам някой да се е задавил! За такива като теб, с по-нежни глътчици, рафтовете на магазините  през декември се огъват от специално грозде без семки. Аз лично  повече се радвам на  десетките  видове коледна  халва, която залива супермаркетите тези месеци...

   Да, точно така, нарича се” туррон” на испански .

 

%

   И като продължавате да се ровите по интернет за информация за Испания, вместо вече да сте се качили на самолета, ще   ви попитам: намерихте ли нещо за червеното бельо? Не сте?..В Португалия не посрещат ли Новата Година , обути в червени гащи?/хе, хе!/

 

%

   Чай ли ще ми донесе? Какъв чай от Азорските острови? Да не го берат там от палмите?

 

%

   Извини се на Антонио от мое име!

   Признавам си , не знаех! За първи път чувам, че там се отглежда чай! С удоволствие ще го опитам, щом носи от  него! Само не му казвай, че никога няма да повярвам, че това  е най –хубавият чай на света ! За  това, обаче,  че е единственият , който се отглежда на европейска територия, няма да спорим, сродна душице! Делфинът, за съжаление, е прав! Но  не е наша работа да се питаме защо в началото на 21 век Азорските острови, които са насред Атлантика,  са Европейска територия, а Русия не е...

 

%

   Не, Петкана, не съм чела този пътепис, и името на автора не ми е познато. За Испания е писано толкова много, че и десет живота не биха стигнали, да се прочете всичко! А и дали е необходимо!

   Не зная какво  иска да каже Антонио с този израз...”Очи с цвят на фламенко”...Е, след като е пътувал по целия Иберийски полуостров, сигурно знае какво говори. Аз лично не бих го разпитвала какво, как, с кого/помниш случката с Венеция, нали?/, а бих открила всичко тук отново, с него.

   За мен очите на Испания са пъстри, пъстри като нашенска ливада, грейнала под слънцето на Еньовден. Пари под босите крака, но всяка билка на нея е лековита! Дори и трънчетата, които , колкото и да внимаваш, се забиват в изнежените ходила при първите ти стъпки по нея! Но това туристът делфин едва ли някога ще разбере...

 

 

%

   А, не! Никаква фактология повече! Ще дойдете и ще видите всичко на място!

   Само ще добавя, че  в момента тук  гостува Московски Класически Балет. На двадесети ще представят „Пепеляшка”. Ще отидем заедно  на бала, нали?

 

%

   Хм ,интересен въпрос... Много интересен!

   Твоят азорец наистина ме затрудни! Да си призная, никога не съм се замисляла защо пантофките на Пепеляшка са точно кристални! Логично е да се предположи, че една дама, тръгнала да омагьосва с танци, би предпочела нещо много по-удобно от стъкло.

   Много съм любопитна да чуя неговия отговор на този въпрос!

 

%

   Мда-а! Струва ми се, че делфинът е прав! Ако те бяха златни, щяха да привлекат вниманието на някой иманяр, тръгнал на лов за външен блясък. Съгласна съм.

    Според мен , обаче, въпросът с пантофката има две страни. Ако момъкът не е принц, каквато и да е тя, той просто няма да я забележи, забързан по своята стълба! Най-много да се спъне в нея и да си чукне главата, сърдит на целия свят за лошия си късмет!

   Да си принц не е въпрос на обувки, Антонио! Това е начин на мислене!

   Между другото, сълзите на всички пепеляшки са солени, а солта също има кристална структура...

 

%

   „Какво ще правим, когато каляската се превърне в тиква ?”

   Този въпрос със сигурност е зададен от теб, моя предпазлива бизнес лейди!

   Спокойно! Ако това стане, веднага си правим баница с тиква , канела и орехи, майка ми е изпратила цяла торба ядки от ореха в нашия двор!

   След това сядаме заедно на кръглата маса и си я хапваме сладко сладко! Нали?

 

 

 ОЧАКВАМ ВИ!!!

                                                   

 

 

 

                                                       

 

                                                                ЕПИЛОГ

 

 

                                                             ДЕКЕМВРИ

 

 %

 

   Мила Светочка,

   На който и свят да си ти сега, зная, че моят и-мейл ще стигне до теб!

   Днес се навършват десет месеца от деня на  нашия първи чат. Ще го отпразнуваме, нали?

   Какво значение има, че вече не използуваме словесна връзка? Фарчетата светят! Общуването мужду нас продължи отвъд Скайп и Месинджър, отвъд Мадрид и Краснодар, отвъд границите на земята и небето. То е там, където хората отдавна вече не се делят на бедни и богати, здрави и болни, добри и лоши, умни и глупави, нерешителни и безразсъдни. Само на такива, които пазят ЛЮБОВТА в себе си и се учат от нея и на такива, които и режат крилата, за да не им тежат на превитите от грижи рамене, или пречат на вечно заетите с важни занимания ръце.

   Видях Антонио тук, в Мадрид.

    Погледнахме се в очите, познахме се и се прегърнахме. Затворих за миг  очи на гърдите му и чух Океана.Чух го и за първи път разбрах езика му. Имала съм нужда от Този преводач, за да проумея това, което не ми даваше мира осем години. Сега вече ЗНАЯ:

    Не бях права за моята среща с Него преди осем години, Светочка! Не бях права!

   Помниш ли, че преди месеци ти описах как на остров Тенерифе учителката на малкия Борха се усъмни в това, че аз , чужденката, мога да прочета бережката, която е написала до родителите на детето. Описах ти и как се засегнах тогава. Не ти писах обаче нищо за Айша., една мароканска жена на моята възраст. С нея  гледахме децата в парка всеки следобед, след като ги вземахме заедно от училище.

   Запознахме се  случайно. Аз първите дни си седях в едно ъгълче на парка, под една палма, гледах сивия като пепел пясък и сивите гълъби, които се ровеха в него заедно с децата  и не разменях думичка с  никого по простата причина, че не можех да кажа и едно правилно изречение на испански език. Изведнъж-о щастие! чух до себе си френска реч и ушите ми сякаш се отпушиха. Обърнах зачервените си от плач очи /аз тогава плачех винаги, когато никой не можеше да ме види/ и срещнах погледа на две усмихнати черни очи под пъстра мароканска забрадка .

   -Здравей!-усмихнах се  в отговор, забравила навика си да не заговарям първа непознати.-Аз съм Йордана от България.

   -Аллах чу молбите ми!-гласеше бързият, пламенен отговор.-Аз съм Айша от Мароко.

   Не се хвърлихме в прегръдките си, но си пролича, че и двете изпитахме почти непреодолимо желание да го направим. Бедната Айша говореше испански език по-зле и от мен и месеци наред бе молила нейния Бог да и изпрати поне една душица, с която да може да общува на френски език.

   Двата часа в парка минаха като две минути. Не помня какво си говорехме, но помня гърления говор и галещия поглед на черните очи под забрадката, които странно ми напомняха на тези на моята баба, която ме отгледа.

   На раздяла Айша протегна ръка и плъзна пръсти по клепачите ми.

   -Възпалиха ми се тук очите.-а ха-да заплача в ръцете и, размекната от „бабината „ милувка.-Виждам от няколко дни нещо бяло под клепачите , едва ги отварям сутрин.Ще трябва да отида на лекар.

   -Трябва да вярваш в Бог, а не в лекарите.-поклати глава Айша.-Да спреш да плачеш и да започнеш да се молиш.

   Поклатих отрицателно глава, стиснала зъби, да не ревна с глас пред децата.

   -Не очите ти са болни, Йордана…Болна е душата ти…За това ти казвам да се уповаваш на Бога...

   Мургавите бабини пръсти с изпъкнали по тях вени отново помилваха клепачите ми:

  - Това по очите ти е сол, дъще! Сол от сълзите ти...

   Започнах да броя часовете на деня и да чакам срещите с милата си „баба”, с която бяхме връстници и с двете руси момченца, които бяха сврени все в ръцете и, като агънца.

   Един след обяд Айща ми подаде една бележка, написана с почерка на Госпожата  по френски език.

   -Прочети ми какво пише, моля те! Трябва да купим няколко неща за часа по изобразително изкуство и утре да ги занесем в училище..Госпожата учителка ми прочете бележката, но аз не можах да запомня всичко.

   -Искаш да ти я преведа на испански ли-хвърлих аз поглед към текста.-Не зная дали ще се справя без речник.

   -Не.-каза тихо Айша.-Просто ми я прочети . Аз не мога.

   -Не виждаш без очила ли?

   -Не познавам буквите…Никога не съм ходила на училище.

   Протегнах ръце, Светочка, и тя се хвърли в прегръдките ми!    Сега беше мой ред да бъда бабата и да милвам ожуленото колянце на малкото момиченце. Сълзите, които замъглиха погледа ми /за кой ли път през онези страшни дни/ ,този път бяха за нея. Аз нямах моралното  право да хленча! На шестнадесет годишна възраст  за мен беше без значение дали ще пиша тема на български за бялата лястовица на Йовков, на руски-за вишневата градина на Чехов, на френски -за малкия принц на Егзюпери или ще правя тест по английски език. На същата тази възраст,на същата тази планета една сродна душа е нямала правото да може да  напише една буква! За сметка на това беше изучила до съвършенство езика на тялото и душата и знаеше за  моите сълзи повече, отколкото аз самата.

   -Ще те науча да пишеш, Айша! Шестнадесет години съм писала френската азбука на черната дъска !Ще я напишем и на сивия пясък!

   Не успях да изпълня обещанието си до край. Писах ти как месец по късно избягах като крадец от този рай. С последния поглед, който хвърлих от прозорчето на самолета , дадох клетва да не стъпя повече на екзотичен остров!

   Срещата с Антонио ми отвори очите, сродна душице!

   Трябваше ми една топла, човешка прегръдка, за да осъзная,  че на нашата първа среща Океанът не искаше да ме погълне. Искаше само да ме прегърне ласкаво, поеме и понесе по вълните си. Тогава не усетих това, потънала до уши в собствените си страхове. Точно в тях се удавих на третия месец! Така  и не осъзнах, че наистина съм в Рая! Делфинът ми показа, че  Раят е навсякъде, където има  усмихнати дървета, пясък, деца и птици, без значение какви са техния  вид , цвят и раса. И ако сред тях има плачещи Йордани и Айши, вината за това не  този  Рай, а  в някои възрастни, които се мъчат да наложат своя порядък в него.

   Затова реших: ще се върна при Океана!

   Ще се върна при Него, Светочка!

   Ще мина по  сивия пясък, ще нагазя във водата, в която така и не поисках  да стъпя и  ще Го помилвам със същите  тези ръце, в които Той тогава сложи първите спечелени песети. Нищо няма да Му кажа, само ще сведа глава  и ще Му покажа книгата с двете делфинчета на предната корица. Зная, че ще ме разбере! Той знаеше  всичко от самото начало, но търпеливо ме чакаше да порастна достатъчно, за да се върна. Защото, да  събереш смиреност да  се върнеш и да благодариш понякога е по-трудно, от колкото да събереш смелост и решителност и да  изкачиш най-високия си  връх !

   Дано малката, дребна, но жилава чучулига да продължи да усвоява прилежно уроците на щастието и там, на остров Сан Мигел. Нейните южнославянски крилца са достатъчно силни, за да крепят и нея, и нейния скъпоценен стокилограмов азорски делфин!

   -Как се реши на това пътуване, Петкана?-попитах я аз преди да тръгне.-Чудотворната икона ли ти помогна?

   -Не.-отговори тя .-Накара ме изречението , което Антонио ми написа в последния си мейл до мен:

„Аз идвам с мир.Делфинът.”

   Неведоми са пътищата Божии...А още по-неведоми са тези на женската логика!/хе, хе!/

   За сега обаче тя  е само на гости.  Какво ли  решение ще вземе , след като Коледните и Новогодишните празници минат, както преминава всичко? Дали е повярвала повече на снимките в туристическия линк или на тези, които Антонио направи само за нея? Дано това знаеш поне ти, сродна душице!Дано поне при теб се намират отговорите на всички въпроси.

   Аз няма да отида в Лондон, Светочка!

   Ти сигурно отдавна си разбрала това, което потъналата до гуша в  проблеми Петкана не видя... Да, Нейджъл е същият този мил Господин, с когото твоята родна сестра се запозна преди две години по интернет и който и гостува в Москва миналото лято. И при когото тя отиде на Коледа, с намерение да остане в Портсмът два месеца , но ...избяга на втория ден без да  даде никакви обяснения нито на вас, нито на него. От къде знам всичко това ли? От самия Нейджъл. Изпратих му снимките на „мама Олга” и децата ти и той ми разказа всичко, което моята интуиция отдавна ми шепнеше, но аз не исках да я чуя.

   -Защо не ми каза, че червеният пуловер не е мой?-попитах само аз, когато изпратих снимките.

   -Той беше твой.-отговори Нейджъл.-но ти не пожела да го разбереш..

   Не не беше. Усещах това още от самото начало на милото, светско общуване. Прегръдката на Антонио ми показа, че съм права, Светочка! С носна кърпичка можеш да избършеш сълза, или да превържеш рана, но няма да полетиш! Съжалението и любовта са далечни братовчеди! /А след това, което видях в адаша, трудно биха ме съблазнили каквито и да било намеци за кротко , безпроблемно съжителство  покрай  добра мъжка пенсия!хе, хе!/

   Признавам, че и аз не бях справедлива към Нейджъл .В един момент поисках от него нещо, което аз самата не бях готова да му дам.

   Моят вътрешен Колумб ми казва, че северът за мен е в друга посока.

   Между другото, вчера Нейджъл  ми изпрати  някакъв забавен тест, който аз така и не попълних ..Само хвърлих един поглед върху неговите отговори и видях , че на въпроса”Чии отговори очаквате с нетърпение да видите, за да опознаете по-добре неговата личност?”, той беше отговорил с присъщата му откровеност:”Отговорите на Кристина” Кристина е негова скайп приятелка , полякиня, която чисти офиси в Лондон.

   М- да! Весела Коледа и на двамата! Желая им го съвсем искрено!

   За сега Йордана остава тук. Ще довърша започнатата книга, ще  започна нова  работа и ...ще пея песни.

   Да, песни!

   За тях не съм ти казвала нищо. Как се събудих една сутрин след един странен сън, как плачех и пеех с детски глас. Една мелодия, две, три, станаха вече десетина. Правя ги на видеоклипчета, защото те просто не ме оставят на мира, докато не ги запиша и по съвета на синчето ги качвам в you tube. Прости мелодии от няколко тона, но цялата вибрирам с тях. И само на теб мога да кажа как понякога виждам горите коленца на момченце, което седи в каруца или вагон, не се  вижда точно и свири на колоната мъже в кафяво облекло, които вървят незнайно накъде. Всички го пазят и ...тъпчат със сладкиши, а някъде далече, далече видях веднъж майка му, паднала на колене, покрила глава с пъстър шал или забрадка...

   Мелодиите са останали недоизпети...Дано в този живот  се появи наша сродна душа, на която да ги предадем и която да ги допее...

   Вчера бях на интервю при Соледад. От понеделник започвам работа в нейния спретнат, тих дом, седем часа на ден, от понеделник до петък. Ще подържам домакинството на тази по-изрядна и от мен домакиня,не защото тя не обича този вид труд или защото се срамува от него, а поради пълната липса на време от нейна страна! С какво толкова е заета ли? По –добре ме попитай с какво не е! .Въпреки , че е вече на 70 години, не спира да тича , разпъната на кръст между работата , съпруга, четирите големи деца и петимата  внука и внучки . Пет за сега, със сигурност ще има още и то в най-скоро време! Забелязала съм, че като се задържа в някой дом на работа или на квартира, в него най-случайно /дали?/ се купуват  жилища, подписват договори и ... раждат бебета.

   -Красиви картини-отбелязах аз, гледайки стените на наредения като витрина салон.

   -Съпругът ми ги нарисува, когато бяхме годеници-усмихна се Соледад под бухналата, подстригана ва вълниста черта коса.-Какво хубаво време беше! Аз си готвех в къщи чеиза за сватбата, а Алваро идваше всеки ден у нас и рисуваше...

   Поиска ми се да я попитам какво е искала да и каже майка и, като и е дала това име/Соледад на испански език означава Самота/. Това със сигурност е последната дума, която можеш да впишеш в нейната биография! Не казах нищо,разбира се, само помилвах с пръсти една черно бяла снимка в сребърна рамка. От там ми се усмихваха лицата на три момчета и едно момиче, които си приличаха като зайчета.

   -Всички са с университетски дипломи и семейни! Ние с баща им си знаем какво ни струваше това!

   Когато говорят за децата си, бащите по цял свят се изпъчват леко, а майките бършат ъгълчетата на очите си...

   „Един ден ще напиша книга за Вас, обещах аз наум.Но първо ще се запиша да уча испански език и цивилизация.

   На излизане от апартамента зеленината през прозорците ме привлече и аз , противно на навика си да не си вра нослето, където не ми е работа, залепих поглед на стъклото.

  -Стъклата са малко прашни-погледна се жената извинително.-На улицата правят ремонт и ...

   -Гледах дърветата-усмихнах се аз.

   -Сякаш сме гнездо на птици в клоните им-довърши тя мисълта ми.-А сме на четвъртия етаж!

   Харесах очите на тази жена. Отивам спокойна в дома, в който се хранят три поколения птичета. Ключът вече е в джоба ми. Нова Година, нов късмет!..

   Ще свършвам с този мейл, сродна душице. Зная , че ти нямаш нужда от тези редове, защото разбираш всичко без думи. Написах ги, защото аз самата толкова исках да си поговоря с теб!

   Намери ли отговора на въпросите, които ни измъчваха ден и нощ?..Да, нали?

   Моля те, кажи ми защо все тичаме след миражи?..

   Моля те, кажи кога ще спре да ни боли?..

   Не, не трябваше да умираш, Светочка!!! Защо точно ти?

   Никой на  този свят  не заслужава да се угасне от невъзможна любов по него! Никой, дори Антонио! Дори когато се окаже, че това, което ти си помислила за делфин в твоя залив,, е било сянката на птица, летяща към чужди хоризонти!

   Но...нека първия камък по нас хвърли този, който никога не е плакал от любов!

   Знаеш колко ми липсваш, нали? Нещо  в мен си отиде завинаги заедно с теб и аз никога вече няма да бъда същата, каквото и да ти пиша сега. Друга част от мен замина заедно с Петкана в Понта  Делгада и ще посрещне Новата година на  рамото на азореца...

   Аз самата не зная вече къде свършва едната, къде започва другата и до къде се простира царството на третата.Чие лице ще видя сега, след като затворя лаптопа и  погледна в огледалото в моята стаичка ?

   Ще видя ли изобщо някого? Дали не нарисувах и трите женски образа във въображението си  в тихите , самотни Мадридски утрини?

  Не, не съм!

   Ние сме и тук, и там, и навсякъде, където сме необходими !Знам това, защото винаги, когато чукам по клавишите, усещам твоята милувка от ляво в гърдите! Която и да съм аз в момента, също изпращам моята на останалите..На Йордана, на Светочка, на Петкана, на Антонио и на всички, за които пиша сега и чиито имена, пол, възраст и националност нямат значение!

   Изключвам лаптопа.Нашите фарчета вече нямат нужда от монитори, нали?

   Весела Коледа, мили, любящи сродни души!

   До нови срещи!

 

                                                  КРАЙ

 

 

БЛАГОДАРЯ ВИ, СРОДНИ ОТКРОВЕНСКИ ДУШИ, КОИТО ПРОЧЕТОХТЕ И СЪПРЕЖИВЯХТЕ !

 

Моля за извинение за допуснатите грешки при оформянето на текста!

ДО НОВИ СРЕЩИ ТУК, В ТОЗИ ЧУДЕСЕН САЙТ!

       

                                                                                            

© Петя Божилова Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Прегръщам те!!!
  • Е, всяко нещо си има край, но се надявам скоро пак да ни зарадваш с нова творба!Ще чакам!Поздрав сърдечен!
  • Извинена си, ще се срещнем... а до тогава радвай се на свободата!
  • Като тръгнеш за Океана, вземи и мен, Петенце!Така ме запали!
    Поздрави!Шест!
  • Благодаря ви, приятели!Радвам се, че се открихме!Желая много любов на всички!
  • Прочетох с удоволствие, настроих се положително, разходих се с твоите герои, съпреживявах заедно с тях и сега чакам нови творби.
    Поздрав!
  • Не,Петя! Ние ти благодарим, че успя да ни направиш съпричастни с всяко твое вълнение "отляво"! Прекрасен разказвач си и докосваш (аз винаги се просълзявам).Нека вдъхновението ти никога не свършва!Поздрави
  • Не искам да свършва...
    Прекрасен разказвач си Петя!!!
    Поздравления /за кой ли път/!!!

    http://www.youtube.com/user/Lareyl#p/c/09297C52188284B6/71/2KdJu07ZdPk
  • Ех, Петенка! Ще чакам нови творби с нетърпение! Поздрав сърдечен!
Предложения
: ??:??