Бостън - 1971 година след Христа

Майкъл Прачет ползваше четирите дни отпуска, които му се полагаха след осъществяването на всеки трети рейс. Той се любуваше на домашния уют и компанията на семейството си в неголямата, но удобна къща, която се издигаше на крайбрежието на юг от града. Наслаждаваше се на любимите си печени пилешки крилца с чеснов сос, приготвени от съпругата му. Освен това разполагаше и с достатъчно време, за да поиграе баскетбол със седемгодишния си син Джими на разчистената от снега площадка пред гаража. Както и да поработи в бараката над поредния миниатюрен модел на военен кораб. Джими много се радваше на макетите и през лятото обичаше да пуска някои от тях в басейна.

Но за разлика от друг път, когато се прибираше след поредното плаване, Майкъл Прачет не бе особено весел и това не убягна от погледа на съпругата му Лора.

-  Майкъл, виждаш ми се нещо умислен. Да не би да имаш проблеми? – попита тя, докато вечеряха в кухнята.

-  Помниш ли шефа ми Питър Фланегън? Миналата година го бяхме поканили на гости.

-  Разбира се, че го помня. Донесе страхотен подарък на Джими. Още държи въдицата до леглото си – отвърна учудено Лора и добави: - Та какво за него?

-  Не се върна на Принцесата.

-  Как така? – възкликна Лора.

-  Слезе в Александрия и не се върна, а аз поех командването на охраната при обратния рейс.

-  Не го ли търсихте? – разтревожено попита Лора, която от пръв поглед бе харесала стройния и симпатичен мъж, който показваше на сина ù как да борави с новата въдица.

-  Къде ли не го търсихме. Капитанът уведоми пристанищните власти и полицията в града, но до отплаването не се получи информация. Знаеш, че арабските власти не са кой знае колко експедитивни.

-  Може да е пострадал и да е бил приет в някоя болница – предположи Лора и добави още крилца в опразнената чиния на съпруга си.

-  Естествено, че се обадихме във всички болници, но без резултат – вдигна рамене Майкъл и лакомо впи поглед в новата порция пилешко отпред.

-  Тата, какво е станало с чичо Пит? – обади се и Джими, който досега тихо слушаше разговора.

-  Нищо, миличък – отвърна Майкъл и нежно погали сина си по косата. – И ако не побързаш, ще ти изстинат крилцата и вече няма да са вкусни – добави той, побутвайки чинията към мусещия се на храната Джими.

От малкия телевизор, поставен на кухненския плот, се разнесе заставката на централни вечерни новини.

-  Скъпа, би ли усилила звука – помоли Прачет, оставяйки оглозгано кокалче в чинията.

Лора кимна и стана от масата, отправяйки се към телевизора. След обичайните новини около обстановката във Виетнам и надигащите се в цял свят протести против войната бе съобщено за нов терористичен акт на ислямски фундаменталисти в Египет. Водещият на новините съобщи, че е намерено тялото на прострелян бял мъж, явно чужденец около изоставен склад в Александрия.

Майкъл престана да се храни и се загледа с тревога в екрана. Полицията бе намерила трупа преди два дни, но в дрехите на убития не били открити документи за самоличност. При огледа полицаите забелязали татуировка на рамото на жертвата, която изобразявала котва с орел над нея.

Прачет изстина. Съвпаденията бяха твърде много. Убийство на млад мъж в Александрия с татуировка, която неведнъж бе виждал на рамото на Фланегън, докато се къпеха в басейна. Изобразяваше знака на американската морска пехота, където бе служил.

По непотвърдени сведения ставало въпрос за американския гражданин Питър Фланегън, обявен за изчезнал от няколко дни. Отговорност за убийството поела терористичната организация Мюсюлманско братство.

Прачет седеше на стола като попарен. Не бе в състояние да изрече каквото и да било. Новината го бе шокирала и той все още не можеше напълно да осъзнае това, което чу.

-  Боже Господи – промълви невярващо Лора и остави вилицата в чинията си.

Постепенно Майкъл Прачет излезе от обхваналото го вцепенение. Мозъкът му  започна да асимилира приетата току що информация.

“Питър убит! Но как е възможно? Кой би го направил и защо?” – сипеха се въпросите в главата му един след друг. Изведнъж като плесница го връхлетяха думите - Мюсюлманско братство. Те предизвикаха асоциация с нещо познато. Нещо, което бе чул съвсем наскоро.

“Точно така” – припомни си той. Нещо подобно бе изречено зад вратата на онази каюта, докато издирваше Фланегън из кораба. Сега ясно си спомни думите, които чу тогава. “... надявам се, че скоро ще прочета за поредната акция на братята във вестниците”.

Прачет си припомни и останалата част от това, което подслуша неволно. А то бе свързано с успешното провеждане на някаква задача и че мъжът, който говореше, искаше да му бъдат донесени нечии лични вещи. Прачет се сети и за думите на водещия от телевизията, че у трупа не са били намерени документи за самоличност.

Майкъл Прачет изстина за втори път тази вечер. Но за разлика от преди, сега стана от стола и излезе на двора. Имаше нужда от свеж въздух. Нещо го стягаше в гърлото. Постоя няколко минути на щипещия вечерен студ и се отправи към бараката до къщата. От квадратното прозорче се разнесе мека светлина. Фигурата на Прачет се очертаваше ясно до работния плот, където стоеше недовършеният модел на поредния боен кораб.