-    А душата къде е? – пита седемгодишният ми син и ми блокира системата.
А така! Душата. Не помня някой някога да ми е казвал, пък и аз не съм се сещала да питам. Себе си, ако не друг. Тц-тц-тц... Едно от най-важните неща е това, минимум. Би трябвало да се преподава в училище. Че и по-рано. Би трябвало мама, когато те учи къде са ти оченцата и ушичките, краченцата и ръчичките, да ти показва и душичката къде е. 
-    Чакай да помисля. 
-    Ама ти не знаеш ли? – Лявата му вежда скоква озадачена, дясната прикляка недоверчиво. 
-    Уж знам… само че не съм сигурна – признавам. – Може би тук? – Слагам ръка на гърдите му.
-    Тук нали е сърцето – отбелязва той.
-    Правилно. В главата пък са мислите. От тях едва ли има място за душата. 
-    Защо, тя колко е голяма? 
Хлапето му с хлапе! Какви въпроси само... Уж простички, пък...
-    Колко да е голяма, сигурно колкото доброто в човека. Нали за добряците казват, че имат голяма душа... Чувала съм, че тежи 21 грама.
Говоря ли за нещо, в което не съм сигурна, от девет дерета акъл влача. Назаем. 

     Чакай малко! Това не са мои думи. Не са мои мисли. Попила съм ги отнякъде. Филм, книга,
     разговор... Така съвестно съм ги попила, така дълбоко, че са се сраснали със собствените ми.
     Боже! 
     Ами тогава колко от собствените ми мисли са си мои? Чисто мои, в смисъл. Заченати от личния
     ми опит и родени от собственото ми съзнание. 
     Роввам със свито сърце из гънките и плисетата на ума си. Пълен е с мисли без корен. Чужди. Чути,
     прочетени... Нечии представи за света, на свой ред изградени върху чужди думи. Полепнали по мен
     като афиши.
     Аз съм дърво, облепено с афиши. 
     Пластове афиши от горе до долу, от всички страни. 
     Грам стъбло не са оставили непокрито. 
     Чак съм забравила, че под тях има дърво. 
     То ли ми е душата? Или тя е още по-навътре... в сърцевината, където...

Синът ми ме гледа приземяващо. Паузата се е проточила. 
-    Гигантски въпрос ми задаваш, миличък. Искам да ти отговоря като хо... хммм... тоест подобаващо. Кажи готов отговор ли предпочиташ или моя? За моя, обаче, ще трябва да потърпиш.
Кратък размисъл.
-    Ще потърпя. 

* * * 
Опитвам – направо се мъча – да потъна в себе си. Да намеря откъде започвам в тая пъстра, шумна, гъста бърборилня. Толкова отдавна не съм го правила, че не помня концентрация ли се искаше или отпускане. 
Светът ми свети в очите и гъгне в ушите. Натрапва ми своите истини. 
Няма мира, няма...
Инстинктът ми нашепва: пещерааа. 

Пещерните хора сигурно са били много на ти с вътрешното си аз. Толкова по-прост... и по-тих е бил светът им, че надали са имали външно.
А ние, днешните, по цял ден... по цял живот се занимаваме с лицето, което си отглеждаме за пред другите. 

Поради липса на пещера използвам най-достъпния модерен заместител: нощта. 
В тъмното затварям очи... отплувам към дълбините си... през океана от мисли търся бреговете на душата...
И съм заспала.

* * * 
Претърсвам се за мигове, в които съм била по душа.

Седя на брега. Безбрежно ми е. Кожата жадно попива бриза. Морето диша шумно и въздиша пенесто. Отмива, заглушава мислите. Дърпа погледа към хоризонта. Душата ми - след него. Като отвързана. Избягал затворник на стени и сгради, думи и подредби. Разстила се, рее се, дъха на простор.
Душата ми е невидима гигантска чайка с небе по краищата.
Притискам длани в пясъка, да си напомня, че имам плът.

Седя на билото. Въздушно ми е. Краката ми пулсират от блажено изтощение. Вятърът безцеремонно пронизва дрехите. И тялото ми пронизва. И дърветата – зелените косъмчета на земната кожа, ширнала се на едри накокошинени дипли пред мен. Очите ненаситно поглъщат простора. Мислите мълчат почтително. Душата диша с пълни гърди и с всяко жадно вдишване си връща формата, размерите и естественото състояние: кротко, бездънно блаженство.
Притискам пръсти в камъка, да си напомня, че имам плът.
    
Люлея бебчето си. Люш-люшшш, люши-люшшш. Цялата съм скут. Гнезденце. Уют. Сърчицата ни се вслушват едно в друго през плътта. Моето бумти бавно, унасящо, унесено. Неговото, като крилце на колибри, пърха право в ухото на душата ми. Усещам я как бликва изотвътре, облива ръцете ми, обсипва ги с тръпчици... разлива се по дъното на гнездото, пие от топлинката, която телата ни – голямото и мъничкото – излъчват едно към друго... и тихо съзерцава невидимото.
Размърдвам пръсти – лекичко, че ще избягат тръпчиците, – за да запомня плътта си така одушевена.

Както си вървя, срещу мен – Ванката! И изведнъж ликувам цялата, ама до сълзи, и се отлепям от тротоара, и се виждам как тичам, как препускам към него, мятам се и го прегръщам, прегръщам го и се смея, чак се заливам от хубаво... половин вдишване време, после разумът ми пуква парашута: той не иска да те знае, забрави ли? не вдига телефона, не отговаря на писмата ти... най-добър приятел, дръжки. най-добрите приятели не правят така. стегни се, имаш си достойнство...
Скривам се зад първата отворена врата. Не мога, не знам как да се разминем безразлично... а ако се направи, че не ме вижда, ще ревна. Достойнство, дръжки.
С дни се връщам на тоя тротоар. Мисля, че онова първичното усещане дойде право от душичката. От дълбокия джоб, където е скътала всички мигове, в които с Ванката сме плакали и сме се смели заедно. Мисля, че хората си стават близки само когато  (и веднага щом) застанат един пред друг по душа.

Мисля, че душата е тихото, топло, сладко нещо в дълбините ми, дето все го тегли към необята. Вечно готово да ликува... преди да проговори умът, натежал от белези и чужди истини. Вечно готово да обича, да обвие в обич, да милва, да се грижи, да споделя радости и лекува болки... преди разумът да си иззида противообично убежище и да го душеизолира със самозаблуди.
Чакай, това май е човешката същност, не душата.
Не знам. 
Има ли разлика?

* * * 
-    Няма как, миличък, да ти обясня къде е душата.
Много нощи ми бяха пещера, докато избудувам туй велико заключение. 
-    Тя е скарана с думите, затова. 
-    Как така? – пита синът ми. 
-    Думите са кутийки. Кутийки за мисли. Не можеш да напъхаш небето в кутийка, нали? Нито вятъра. И душата не можеш – няма да се побере. Думите са човешко изобретение, разбираш ли? А пък...
Осъзнавам как ще прозвучи на един първолак душата не се нуждае от нищо, измислено от човешкия ум – първите хора са нямали даже дрехи, камо ли къщи, телевизори и компютри, но са имали точно толкова душа, колкото и ние и млъквам... Ще опитам иначе: 
– Думите, миличък, отдалечават човека от душата. До нея можеш да стигнеш само докато мълчиш. Не само с устичката, ами и наум да мълчиш.
Той ме гледа с многоточие. Обмисля как се мълчи наум. 
-    Добре де, ама кое ми е тя. Как... как изглежда? Горе-долу.
-    Ще ти покажа. Ела да погушкаме Пухчо.
Пухчо е хамстерката ни. Мислехме я за момче, затова такова име. На втория месец роди. Ха! Посмяхме се и решихме да не я прекръстваме. 
Синът ми внимателно, нежно я вади от клетката. Пухчо е бъзличка – щура се плахливо по дланта му, изкатерва ръкава, обхожда два-три пъти рамото и хваща обичайния маршрут нагоре по русолявата му главица. Кротва се чак на билото. 
Момчето ми се смее звънливо, хваща пухкавата бяла топчица и я гушва пред гърдите си с длани, свити на гнезденце. Личицето му, раменцата му, огънати напред, целият е умиление. 
Спомням си, когато Пухчо допря лапичка до пръста ми между решетките. Беше откровение. Беше Б о ж е   м и л и! Почувствах се бездънна и безстенна, безначална и безкрайна, неотделима частичка от необятно Цяло. Капчица сред капчици в океанището на живота. 
-    Това ли е душата? 
Синът ми гледа съзерцателно. Очите му са прилив. 
-     Как изглежда – тихичко питам. – Горе-долу.
-    Ами... като балон. С хелий. Лекичък такъв, а пък голям. Много голям. – Стисва очи, вглежда се в себе си. – Все едно ме издува отвътре.
Кимам замислено. 
-    Твоята и тя ли е такава? – оживява се той, открил чисто нова купчина въпроси. – Или е още по-голяма? Душите растат ли и те?... А ние с тебе и с тати дали си приличаме по душа? Защото по лице си приличаме, ама душата... не знам... може ли да се предава с гените?
Та-даннннн...
Да видим. Душите надали имат гени, но ми се струва, че си приличат. Не само моята и на детето ми – всички си приличат. Може би когато се роди нова живинка, главният душе-разпределител гребва в душевния океан и сипва шепа от него в новото тяло, тъй че в началото всички души са еднакви. Даже повече от еднакви – еднородни, едносъщни, едно... 
Леле, колко още нощи-пещери ме чакат...
Синът ми вижда лелето по лицето ми, оставя Пухчо в клетката и ме гушва.
Капчицата в мен набъбва, набъбва... прелива през кожата... пречиства сетивата ми за шепота на океана...
Разбирам!
-    Душите растат, миличък, само че не с годините, а с обичане. 
Океанът се полюшва одобрително.