- А душата къде е? – пита седемгодишният ми син и ми блокира системата.
А така! Душата. Не помня някой някога да ми е казвал, пък и аз не съм се сещала да питам. Себе си, ако не друг. Тц-тц-тц... Едно от най-важните неща е това, минимум. Би трябвало да се преподава в училище. Че и по-рано. Би трябвало мама, когато те учи къде са ти оченцата и ушичките, краченцата и ръчичките, да ти показва и душичката къде е.
- Чакай да помисля.
- Ама ти не знаеш ли? – Лявата му вежда скоква озадачена, дясната прикляка недоверчиво.
- Уж знам… само че не съм сигурна – признавам. – Може би тук? – Слагам ръка на гърдите му.
- Тук нали е сърцето – отбелязва той.
- Правилно. В главата пък са мислите. От тях едва ли има място за душата.
- Защо, тя колко е голяма?
Хлапето му с хлапе! Какви въпроси само... Уж простички, пък...
- Колко да е голяма, сигурно колкото доброто в човека. Нали за добряците казват, че имат голяма душа... Чувала съм, че тежи 21 грама.
Говоря ли за нещо, в което не съм сигурна, от девет ...