Ангели и дяволи
Нещо трепна в него. Тази малка тръпка премина през цялото му тяло, стигна до дълбините, до последните бръмки на неговата душа и го разтресе. Толкова силно, толкова ясно, че сега той си помисли: „Що за глупак съм бил!” Наведе тъжно глава. На мократа пейка, подгизнала от безкрайния есенен дъжд, седна до него мъжът.
- Казах ти истината, приятел. Не съм те лъгал.
- Аз не те обвинявам. Просто...
- Как можа да се хванеш? - мъжът се усмихна насмешливо. - Всички се хващате. Всеки някъде дълбоко в себе си иска да е някой друг. Когато трябваше, ти не повярва в самия теб. Заради това съжаляваш. Ти сам се предаде.
- ЗНАМ, ЧЕ СЕ ПРЕДАДОХ! - извика момчето яростно.
- Джони, няма нужда да викаш - мъжът пак се ухили насмешливо.
- Нищо не е свършило. Не си победил, аз съм още тук. Докато аз съм тук, докато имам възможност да поправя всичко, което направих заради теб – не си победил! Няма да победиш!
- И кой казва, че не съм победил? Предалият се. Ти се предаде вече, по колко пъти искаш да се предаваш? - мъжът се засмя.
Срещу себе си виждаше едно момче. Просто Джони, с хубавите неестествено яркозелени очи и целия подгизнал, също както пейката.
- Човек е голям колкото са големи мечтите му. Аз все още мечтая- отвърна Джони.
- Пф… Виж, приятел… Там е проблемът. Ти се си затворил в една такава черупка, един капан, от който няма измъкване. Сам си се напъхал и то толкова здраво, че нямаше кой да те извади. Собственото ти съзнание не можа да предвиди дупката, в която падна. Не усети капана, ами се хвърли с отворени обятия вътре. Аз ти бях хвърлил един наистина едър залък, а ти скочи така опиянен от желанието за повече, отколкото имаш, че се уби. Уби себе си, а сега отново мечтаеш!
Джони обърна навлажнените си зелени очи към мъжа и го изгледа яростно. В отговор получи поредната присмехулна усмивка.
- Няма значение как ме гледаш сега, какво мислиш или правиш сега. С твоите жалки мечти, пак се набутваш в капана. Не можеш ли да го усетиш? Даже без да ти хвърлям кокал, ти скачаш и скачаш в капана, вярвайки, че долу те чака нещо по-добро. Няма по-добро, ако ти не го създадеш. Всички хора сте еднакви! Защо искате щастието да дойде просто ей така, отникъде. Защо вярвате в това?
- Аз ти повярвах, защото те обърках с нещо, което не съществува!- проплака момчето.
- С какво? С ангел ли? Кой ти каза, че не съществува?- мъжът закри подигравателно лицето си с длани. - Имаш, имате, объркано мислене, приятел.
- Къде са? КЪДЕ СА ГЛУПАВИТЕ АНГЕЛИ?- няколко сълзи се стекоха по бузите му.
- Защо винаги чакаш някой да те спаси?- ококори се срещу него мъжът.
- Защо има демони? Защо те има теб, а няма ангели?
- Ангели има. Само че ти твоя го уби много бързо. Вие хората… защо просто не се вслушате в себе си? Защо не вярвате на себе си?
- Вярваме на ангелите…
- Аз не съм ангел, аз съм дявол. Обаче ти ми повярва, защото не повярва на себе си! Когато ти предложих трохичка, ти беше толкова гладен, че помете всичко! Уби себе си, уби и ангела в теб.
- Ангелът в мен?
- Ангелите са символът на доброто, аз на злото. Добро има във всеки, но има и зло. Въпросът е ти в кое ще повярваш, ти какъв искаш да бъдеш. Понякога доброто и злото нямат ясна граница. Ти се поколеба, аз използвах твоето колебание – то беше твоята слабост.
Мъжът се изправи.
- Добро... Добро има в мен. Значи все пак….
- Все пак има изход, има шанс - кимна мъжът.
- Защо ми го посочи?
- Ти не спря да го търсиш, аз просто леко те насочих… Напомни ми за един човек, когото бях срещнал много отдавна. Първо реших да му покажа трохичка, той ми се изсмя. Разбрах бързо, че трябва да му дам повече. Показах му цял комат. Той ми каза „Дай ми го и после ще имаш моята душа.”- мъжът млъкна за момент.
- Какво стана после?
- Дадох му го. Той започна да го разкъсва на парчета и го подаряваше на другите хора. Накрая за самия него не остана нищо. Нито трохичка, беше я подарил и нея…. Така и не успях да взема душата му…
- Защо?- попита момчето изненадано.
- Не можеш да вземеш душата на ангел- мъжът закрачи настрани. Постепенно фигурата му започна да избледнява. Накрая се обърна и каза:
- Виж, Джони… Няма значение дали имаш целия хляб или трохичка от него. Бъди щастлив с това, което имаш. Когато пожелаеш нещо, пожелавай го за всички хора, а не само за себе си. Раят не съществува. Раят е фикция, отново желание на хората. Вие сте алчни… и заради това адът съществува. Лесно можеш да попаднеш в него. Просто го промени. Това е изходът – опитай се да го промениш.
Обърна се и изчезна. Момчето се беше вцепенило на пейката. Една сълза се стече. Една малка тръпка премина през него. Премина през цялата му същност и по някакъв начин го промени. Нещо в него се усмихна. Дяволът ли трябваше да го научи да се усмихва?
Чуха се стъпките на доктора.
- Джон! Джон!- извика той притеснен.
Възрастният мъж, с някога красиви яркозелени очи, стоеше на пейката и не помръдваше. Не дишаше. Беше се вгледал напред в пространството, застинал с усмивка на уста. Нямаше следа от лудостта му. Сякаш преди смъртта си, този човек си беше върнал разума.
- О-о, Джон…
Докторът, който тъкмо навършваше 70 години, седна до него на пейката. Обърна глава назад към сградата, в която другите празнуваха собствения му рожден ден, а после тъжно върна погледа си напред. Разплака се.
- Почивай в мир, приятелю. Дано си се преборил с твоя демон.
Стана и си отиде.
© Николай Все права защищены