Изтощени криле на ангел бавно се движат, като в някакъв сън. Последен тъжен и уморен полет са на път да поемат към бялата безкрайна дъга. Но възпира ги нещо, тегли ги назад и ги подтиска. Какво ли е то? Какво пречи на съвършенството им?

Тихичък, звънък вопъл излиза от алените устни на ангела. Нещо му тежи, не му позволява да поеме своя дълъг път - неизпълнена мисия може би? И ето го пак копринено нежния глас, промълвява през сълзите бисерни:

"Позволи ми да продължа, моля те, сърце! Сгреших ли, съгреших ли пред теб, сърце мое, за да постъпваш така. Единственото, което съм направила, е да се влюбя безнадеждно, а ти ме измъчваш даже и тук. Остави ме да продължа."

...

Ангелче прекрасно, не си направила нищо лошо. Да се влюбиш е чудо, но ти си се влюбила в неподходящ. Не трябва да си тъжна и самотна. Любовта е дар, не трябва сълзи да текат от пламенните ти очи. Ти прибърза, виж, любовта ти отне всичко и те доведе тук, ти сама избра така. Но погледни, обърни се назад. Мислеше, че никой не те обича и цени. Виж скръбта след теб. Почувствай я! Нужна ли е заради една сянка на щастие? Но виж, ето го и него. Признал е чувствата, но късно. Напразно ти носи вече цветя, напразно рони солени сълзи и напразно прегръща студения камък.

...

Умря поредната загубена душа - тъжна, без искра щастие, без топлина... поредната несподелена любов...