АНТО КООПЕРАНТО 3

                       Клуба на българските специалисти в града бяха организирали посрещане на новите гурбетчии. Освен, че цял ден висяха с нас в Педагогическия институт и ни разказваха много “тайни” за живота в Мароко, даваха съвети как да си търсим квартира, какво  и къде да си купуваме обзавеждане за бъдещия си дом. Сериозно ни изплашиха казвайки, че парите за квартирни отпуснати от “Техноимпекс” не са достатъчни за самостоятелна квартира и ще се наложи да живеем с друго семейство или сам човек, за да делим наема. 

Хладилници, печки само втора употреба от арабските пазари.  Маса и столове от  боядисани метални тръби с плотове и седалки от пластмаса , наречена “фурнике”. 

Един голям шегаджия( землемер) не пропусна да се похвали, че за 2 дирхама (50 цента по тогавашния курс на долара) обладал голяма част от жените на едно село.

Въобще се надпреварваха да ни съветват, нас “зайците”, нали са “стара служба”, всичко знаят!

Когато този първи, толкова мъчителен ден приключи, с колите си, ни извозиха до центъра на града, където трябваше да си намерим хотел за нощуване. 

Хотелът използван от голяма част от пристигащите  на работа в Мароко българи бил хотел “Сентрал”, най-евтин, с баня  и тоалетна на етажа за общо ползване. Мнозина се насочиха към него. 

Бяха ни дали доста голяма сума за обзавеждане и първата заплата, имахме доста пари в джобовете, така че,  с още двама-трима софиянци решихме да потърсим, стаи с баня в  друг хотел. В една от малките улички в сърцето на центъра, намерихме приличен хотел на изгодна цена. Собственика се оказа алжирец и много бързо се сприятелих с него. Естествено в същия хотел нае за една нощ и новата ми позната, която на следващия ден трябваше да замине за Казабланка.

Настанихме се  по стаите и въпреки умората решихме да се разходим из центъра. Разхождайки се, по едно време ни замириса на мекици. Познатия аромат ни отведе до входа на Медината( арабския квартал за който ще ви разкажа по-късно). Тук имаше нещо като фурна, където пържеха огромни мекици във формата на  голям геврек, поръсваха го обилно с пудра захар и ти го даваха само срещу 1 дирхам. Благинка! Нали си падам по вкусотийките,  веднага си купих един и сладко сладко си хапнах въпреки съмнителната хигиена на заведението. Другите отначало не посмяха да си купят, но виждайки как сладко си похапвам, пък и приятната миризма ги накара и те да се престрашат и си купят. През всичките пет години на моето пребиваване в Рабат, когато минавах от тук, никога не пропусках да си купя едно “бенье”( френска дума за мекица).

На следващия ден, естествено първата ми работа беше да отида в училището където щях да даскалувам.

Лицея “Ал леймун”( портокалови градини), се намира на около 200 метра от баш центъра на града, но е извън крепостите стени на стария Рабат. Навремето там са били огромни по площ портокалови плантации и затова квартала носи това име. Училището също. Сега е жилищен квартал с кокетни, малки и големи еднофамилни къщи на “средна ръка” хора- араби и французи.  По улиците на квартала, от двете страни растят портокалови дървета, отрупани с плодове, но за съжаление са диви т.е горчиви и не стават за консумация.

Лицея е огромен, над 1000 ученици и ученички, разделени по направления- литературно, икономическо, научно и техническо. Преподавателският състав също е внушителен, над 100 души учители и учителки. Учителите само преподават т.е учат децата. Не се занимават с възпитание и дисциплина. Това е работа на “сюрвеяните”( надзиратели или възпитатели). Яки млади мъже, които всяват респект с поведението си и яките мускули. Виждал съм ги в процес на “възпитателна” акция и не бих искал да съм на мястото на учениците.

Секретарката на директора (провизер) ме посрещна с усмивка и влезе да му съобщи за мен. Бях приет веднага,  влязох и се представих като му дадох документите за моето назначение. Любезно ме покани  да седна, взе да  ги разглежда и се спря на личния ми формуляр.  В него, в графата степен на образование бях писал “инжинер НД”.

-Какво  У ВАС означава  “НД”,- ме попита той. Демек той отлично знае какво значи това при тях, но си интересува какво е в България.

-Инжинер НЕ ДИПЛОМИРАН,- отговорих със самочувствие. И поясних, че съм завършил семестриално, но поради разни причини не съм се явил на държавен изпит. Алабала.

Остана много доволен от отговора ми. 

-Нашите ученици в момента стачкуват, когато стачката приключи ще Ви съобщим да дойдете,-каза господин директорът. Стана, ръкува се и точка. Бях свободен до повикване. Тази стачка продължи три седмици. Стачки на учениците се случваха доста често,  и за нас бяха добре дошли, та по-късно ни стана навик, като отиваме на работа и приближим лицея, да попитаме някой срещнат познат колега дали няма стачка.

Пазар богат и евтин. Плодове и зеленчуци целогодишно. Маслото беше 2 долара килото, т.е 8 дирхама. За същата цена от борсата можеше да купиш 20 кг. портокали. Ябълките бяха скъпи. Също 8 дирхама, но за един килограм.

Анто кооперанто е прозвище на всички български гурбетчии в Мароко. Измисли го наш приятел, който имаше силно развито чувство за хумор. 

Антовците бързо се ориентирахме в обстановката за да се храним  вкусно и най-вече евтино. Анто не обича да пилее конвертируема валута. Нали заради нея си е зарязал рахатлъка, жена и деца, домашен уют, приятели и роднини. Само за “твърда” валута. Нали затова спи на нарове изковани от дъсчици като за щайга и покрити с  дунапренени “дюшеци”, тънки като цигарена хартия.

Бяхме 4-5 човека в хотела, купихме един малък газов котлон и една  алуминиева тенджерка,  и в банята започнах да готвя за нашия сплотен български колектив. Моята стая се превърна в клуб на българските учители в Рабат. Понякога  за вечеря купувахме едно пиле на грил и пържени картофи “по френски” и вечеряхме много вкусно. Мароканците пълнят корема на бройлерчето с пресен кориандър и скилидки чесън, които при печенето дават чуден вкус на пилето. При ядене, естествено това се изхвърля. Кетчупа и майонезата влизат в цената на пилето. Хляба, френски франзели,  го плащахме.

Тези които бяха назначени в други градове, постепенно ни напуснаха и останахме четирима. Божко и Емил-електроинженери, учители в нашето училище и една учителка по биология от София, на име Нели. 

Започнахме усилено да търсим квартири. Тъй като трябваше да се кооперираме, се оформиха две двойки-Божко и Емил, Нели и аз. Тя беше най-възрасната от нас и най-неподготвена за живота. Много добър, възпитан и културен човек, но с много малък опит в живота. Дълги години била неомъжена и  по-малката й сестра уреждала всичко за нея и  беше  абсолютно неспособна да се справя в тази непозната за всички ни обстановка. Беше омъжена за преподавател по математика в Института по строителство и архитектура.

Тръгнахме по агенции за недвижими имоти да търсите подходящи квартири на приемливи цени. Много трудна задача, като се има предвид, че трябваше да са в европейската част на града и недалеч от лицея. Придвижване само пеша. Градския транспорт беше трагичен, а в центъра въобще отсъстваше. За коли не можехме даже да мечтаем.

След дълго ходене по агенциите, в края на краищата намерихме две нелоши квартири близо една до друга. На 5 минути разстояние. И започна обзавеждането.  Тук му е мястото да ви разкажа един куриозен случай. 

Наш човек, Анто кооперанто, работил няколно години, свършил му договора и трябва да се връща в Родината. Да ама иска още и подал молба да му удължат договора с една година. Мароканската страна мълчи(тежка и бавна бюрокрация, както вече споменах). Нашичкият иска да си продаде обзавеждането преди да замине. Намира кандидат, пак нашенец, който се съгласява да купи цялото обзавеждане на заминаващия и след него да се настани в същата квартира. След сериозни ценови преговори, стигат до споразумение и си стискат ръцете. Сделката е сключена, цената платена  и двамата са доволни. Да, ама не! Дявола си няма работа и седмица или 10 дни преди отпътуването на Анто1 му удължават договора с една година. Ами сега? 

И започва нов пазарлък. Анто1 иска да си откупи обзавеждането. Анто 2 благородно му съчувства и се съгласява да се откаже от сделката, като му върнат сумата която е платил. Примерно хиляда дирхама. Да ама Анто 1 не е съгласен да върне цялата сума. “Сега аз съм купувач и искам намаление, казва той. Ще се пазарим!

- Чакай бе човек, само преди няколко дни, ти  ми продаде тези мебели за 1000 дирхама, сега искаш да ти ги върна. Ок, ти ми връщаш парите, аз ти връщам мебелите.

- А не става така, настоява Анто1. Аз не искам да ти връщам парите. Сега съм купувач и ще се пазариме за цената. Давам ти 800 дирхама, все пак не са нови, ползвани са няколко години.

Как завършва пазарлъка оставям на вашата фантазия. Това  не е измислица, а реална случка из живота на българските гурбетчии в Мароко.