От порите на ръцете ми изтича страх.
В мозъка ми бушуват мисли, отговори на реторични въпроси, които главата ми сама си задава.
Реториката в реалността не съществува. Сигурността вече не e нищо актуално от времената на праисторията. Затова оттогава всички имаме навика само да се залъгваме... Или поне така ни учат.
Единствената сигурност е в рефлексите, природата... И стихиите.
А колко е трудно да заспиш, без да се залъжеш, нормализирайки аритмията на мисълта.
И всяка вечер затваряш очи с една и съща песен в главата ти, тананикайки си я в тъмното и звучащ зловещо дори на самия себе си.
Може би е от цвета, но черешовото дърво на гардероба изкушаващо привлича страха, избухващ в тялото ми, и отнася някой друг ритник, възползвайки се от спокойствието ми в дадени части от секундата, през които не усещам болка. Да, това е моята истерия.
Лягам, задушавайки лицето си във възглавницата, дишайки чрез викове и заглушени сълзи.
И всичко това с мисли в главата. Неоправдани шибани съмнения, непреодол ...