Авторът винаги има право

 „Дали да не премахнем умалителното „ръчички“ в този стих, мила Искра? Твоят лирически  е мъж, все пак....“

 Искра стана от бюрото, извади от хладилника бутилка минерална вода и жадно отпи няколко глътки. „ Последната бутилка-мина през измъчения ѝ от жегата ум.-Утре ще трябва да заредя...“

 Върна се на бюрото, пред лаптопа и прочете отново краткия мейл на редакторката, с която, едната в Мадрид, другата-в София, ,,сглобяваха“ стихосбирката с емигрантска поезия на Искра Благоева.

 Плъзна поглед по началото на стиха, за който се отнасяше бележката:

Мои верни ръчички

 със напукани длани,

 пак ще лижем самички

наш’те кървави рани...

 – В никакъв случай!-тръсна глава тя, макар че редакторката ѝ нямаше как да я чуе.След това сведе глава над клавишите, кликна на „Отговори на писмото“ и зачука несръчно с два пръста :

 Мила Мария,

Иска ми се да ти разкажа с няколко изречения за Найден, мъжът, на когото е посветен стихът, за да обясня защо съм избрала умалителната форма, по-точно-защо тя ме избра мен. Зная, че ние нямаме нужда от много думи, за да се разберем, затова ще бъда кратка.

 Неведнъж съм ти разказвала(и ще продължавам да го правя) за Валентина и Тони, семейството, което ме приюти тук през 2000 година и ме спаси физически и...всякак.

 Смутни, объркани времена бяха. Българите още не бяхме европейци, (винаги съм се чудила какви бяхме , но това е друга тема). Паспортите ни се криеха зад измислени, платени с кръв и пот туристически визи, за да минат границите на европейските държави. Няколко пъти в седмицата автобусите от София изсипваха на автогарата на Мендес Алваро, в центъра на Мадрид, тридесетина измъчени от пътя и граничните митарства „туристи“, които плахо се озъртаха за своите изпращачи. Винаги, о, Боже, винаги имаше излъгани, които замръкваха на чуждата земя сами, с един сак багаж и листче „онемял“ телефонен номер в ръцете. Край автогарата се беше оформил истински кашонов лагер, а в кафето години наред имаше българи, жадни за едно кафе и глътка разговор на родния език.

 Тони беше дошъл сам преди години, беше преминал през Ада на оцеляването, след това беше прибрал жена си Валентина и двете си момчета и всички заедно минаваха през чистилището на интегрирането. Тези мълчаливи герои приютиха и спасиха десетки българи. Една от тях бях аз, бившата учителка по английски език на големия им син.

 Бяха минали две или три години от „екскурзията“ ми в Испания. Живеех в отделна квартира, но в неделя често ходех в дома на Валентина и Тони. С Тони, страстен ловец и рибар, най –често се разминавахме на вратата, но с Валентина прекарвахме часове в сладки (понякога солени от сълзи ) приказки.

 Една неделна сутрин видях там Найден. Седеше свит на единия диван в уютния, нареден по български хол, а големите му сини очи гледаха някак виновно.

Протегнах ръка за поздрав и запознаване, мъжът протегна своята. Контрастът беше очевиден: моята малка, но жилава, стегната, с мазоли (на двете ръце), неговата-с дълги, дълги пръсти, като на пианист, фини, нервни,  неуверени.

–Аз Ви познавам–смънка мъжът и махна с фината си ръка, сякаш отпъжда муха или спомен–От родителските срещи....

В този момент нахлуха Тони и двете момчета, всички въоръжени с въдици.  Групата мъже напълни асансьора и холът сякаш опустя.

–Това е Найден.-отговори на мълчаливия ми въпрос  Валентина.– Познаваш го сигурно. Най –добрият асансьорен техник в града ни. Жена му беше твоя колежка, синът- съученик на твоя син...Е, тръгнал Найден преди три месеца за насам, негов първи братовчед уж щял да го чака, излъгал го...Брат ми се обади миналата седмица, те са приятели, помоли да помогнем, ако можем... Тони го търси три дни. Снощи го откри, спял между три бора на Мендес Алваро...Днес, на язовира,  ще опита да му каже, че жена му е подала молба за развод и живее с някакъв бизнесмен...Само е чакала той да замине...А Найден е сирак, не помни майка си, така че в България вече няма никой и нищо...Това е, Искре, не романи да пишеш, ами...

 Изминаха няколко месеца, преди да се срещнем втори път с Найден. Питах Валентина за него, изпращах дежурните поздрави, с които оправдаваме заетостта си. От разговорите с нея разбирах, че адаптацията му върви трудно, каквото и да опита да започне, повече пречи, отколкото помага. Има хора, които са гениални в една област, но ако ги изтръгнат от нея, лягат като изкоренени дървета напреко на потока на живота. Може би затова ги удря гръм след гръм...

 Един ден, беше през лятото, Валентина ми се обади с по телефона:

– Искре, голяма молба имам към теб. Малкият син на Найден е дошъл при него, без да го предупреди и хазяите, като го видяли, просто им изхвърлили багажа на улицата...

–???

–Търсили са повод, явно. - продължи Валентина с толкова спокоен глас, че мен ме побиха тръпки.- Найден е без работа в момента, не е редовен в плащанията, сега и това 17 годишно гърло за хранене...

–????????????????

–Моля те да ги вземете за две нощи във вашата квартира. След това ще ги вземем у нас.Сега брат ми е тук със семейството си, нямам къде, наистина нямам къде да ги сложа, но като си заминат гостите...Благодаря ти, Искре!

 Найден и синът му Чавдар дойдоха късно през нощта с два сака багаж. Мъжът беше видимо отслабнал, синьото на очите беше потънало навътре под свитите вежди, а отвесните бръчки на бузите бяха изорани като с плуг. Момчето му, на което в пети клас бях държала ръчичката, за да пише латинските букви, се изправи да ме поздрави, щръкна с  една глава над мен и един 17 годишен мъж ме прегърна развълнувано:

–Здравейте, Госпожо!

Показах им банята и побързах да се „спася“ в кухнята. Срещата със съученика на моето дете ме разтърси. Три години не бях виждала сина си. Нямах документи, не можех да си отида, а той не можеше да дойде, с баща му бяхме разделени, не исках да  раздвоявам детето, защото и без това му се беше събрало много...Какъв ли  порасъл мъж щях да заваря един ден, като се прибера...като се прибера къде?

 Стиснах зъби и се залисах в приготвянето на вечерята. Малко след това Найден почука плахо и влезе в кухнята с няколко пакета в ръце. Погледът ми неволно се спря на ръцете му. Нежни, фини, те  бяха станали някак прозрачни и притискаха пакетите до гърдите , сякаш държаха бебе.

 –Ние носим тук малко храна-смънка той, сякаш се оправдаваше за нещо.

 –Е, аз сега съм приготвила–опитах се гласа му да звучи бодро.-Прати сега Чавдар да ми помогне да сервираме, а ти сядай на масата.

Малко след това оставих мъжете в ръцете на приказливия хазяин и жена му, а аз влязох в кухнята да измия съдовете. Погледът ми „залепна“ на пакета с брашно, който Найден беше оставил на плота. „Забранено за продажба“, гласеше синият надпис на него.

Мила Мария, когато тръгнах към Испания, мислех, че най трудно ще ми бъде да облека работната престилка на домашна помощничка. Лъгала съм се. Не се гордея с униформата на робинята Изаура, но не се срамувам от нея.Слава Богу, имам работа, благодарение на нея преживявам честно, синът следва, животът върви. Това от което се срамувам, мила, са тези пакети с храна с надпис „забранено за продажба“, които се раздават като хуманитарни помощи в някои църкви и организации. Гледах белия пакет с брашно, изгарях от срам и ми се искаше горещата, гостоприемна испанска земя да се отвори и да ме погълне! И мен, и мъжа с фините ръце на майстор-талантливи, трудолюбиви, израснали  в една от житниците на мирна Европа и принудени сега да носят тези пакети, за да има за сина хляб на масата...

 Дълъг стана мейла, мила, извини ме, но трябва да ти напиша и за последната ни среща, за да ме разбереш.

 Няколко месеца по-късно, една зимна вечер, на вратата се позвъни. Беше Чавдар, синът на Найден. Сам.

 –Моля Ви за помощ, Госпожо... Имам нужда от пари, а няма към кого да се обърна.

 Огледах го. Свит в тясното яке, увит в един дебел шал, а ръцете му шареха по дрехата, сякаш не можеха да си намерят място. Нещо не беше наред. За пари закъсвахме често, понякога дори забравяхме кой, на кого, колко е дал. Но защо идва той, а не баща му?

 –Баща ти знае ли?-попитах го направо.

 -Не, Госпожо. Той...той не ме иска. Мен никой не ме иска...

Има моменти в които, каквото и да кажеш, все ще сбъркаш. А ако опиташ да разбереш кой крив, кой прав, си загубен. Оставих всички размисли на тема „живот“ за след после и му поисках телефона на майка му в България.

 –Не го искам в живота си, Искре!-изплака тя в слушалката. Ти не знаеш какво тегло съм изтеглила аз с този мъж, дето една нежна дума не ми е казал за 20 години брак и един път не ме е... помилвал по косичката!..А Чавдар всичко, което можа, окраде и продаде, едни голи греди само останаха в къщата...Сега съм намерила мъж, с който да мога да си говоря и който ме цени...А твоята книжка си я държа на нощното шкафче, Искре...

 Почувствувах, че губя контрол и прекъснах разговора.

 –Няма да те питам нищо, Чавдаре. Пълнолетен си вече. Кажи ми само имаш ли къде да отидеш тази вечер.

–Имам едни приятели, Госпожо...

 Стиснах зъби, за да спра вика, който напираше от вътре.

 – Госпожата вече я няма, Чавдаре.-изхриптях- Тук е Искра. Вземи сега тези пари и ми напиши адреса, на който отиваш и номера на мобилния си телефон...

 Ръката му се протегна и ...сграбчи хищно банкнотата. Проследих машинално движението ѝ. Същите пръсти като на бащата...и същевременно толкова различни. Детето, което аз познавах, го нямаше, както я нямаше и госпожата. Всеки беше поел по своя път.

 –Обещавате ли ми да не казвате на никого за срещата?

 –Не. Напротив, още сега ще се обадя на Валентина.

 – Като имате време за губене...

 Повече не го видях. Обадих се на Валентина, тя на свой ред се обади на баща му и той дойде да вземе адреса, на който,( ако не беше излъгал всички ни!) ,синът му  щеше да нощува.

 Написах адреса на чисто, с едри, печатни букви и го подадох на свилия се на входната врата Найден.

 –Успокой се...Сигурно така е било писано, бе човек...-казах  тихичко.

 –Да еба това написано, да еба!-екна гласът ма мъжа на малката стълбищна площадка! -Да знам къде е драснато, ей с тия ръчички ще ида да го изтрия!!!

 Двете фини, чувствителни мъжки длани се повдигнаха, сякаш да нарисуват знака V, на победата, но се скършиха и примирено се скриха в джобовете.

 Асансьорът го скри от погледа ми и повече не го видях. Остана стихът, който изплаках същата вечер и който ти изпратих:

ДРАСНАТО

Мои верни ръчички

със напукани длани,

пак ще лижем самички

наш’те кървави рани.

Пак безцелно ще скитам

 сред тълпи и реклами,

 пак небето ще питам:

„Как така стана, мамо?“

Кой на мост ме направи

между два чужди бряга?

Кой в Мадрид ме постави,

та по мене да бягат

 уж най – близките хора

 с подковани чепици?

Бог това ли ми стори,

или в книга го пише?

Ех, да знаехме само

 де е драснато всичко,

 с тези кървави длани

бих изтрил го, ръчички!

 Искра вдигна уморените си очи от лаптопа и разтърка чело. Погледна навън през малкия прозорец. Над Мадрид се свечеряваше. Слава Богу, хладината вече се усещаше, дишаше се по-леко.

 Изправи се на изтръпналите си крака , отиде в кухнята , сипа чаша кафе и се върна на бюрото. Погледна написания от нея текст, подвуоми се за кратко, след това решително кликна на „изтрий“.

Нека умалителното „ръчички“ да остане, мила Мария.-написа тя на редакторката в София.-Повярвай ми, имам основателни причини да настоявам.

АВТОРЪТ ВИНАГИ ИМА ПРАВО, мила.-гласеше почти светкавичният отговор.

–Да, мила Мария.-усмихна се тъжно Искра.– Авторът винаги има право. Лошото е само, че не знаем къде е, да отидем да го попитаме защо прави това с нас и ...какви са нашите права .

 Отпи глътка кафе и отвори недовършения ръкопис, чието заглавие гласеше. Очите на Испания са пъстри.