Моментът, в който тя влезе в стаята, разбрах че имаше нещо нередно. Мислите ù бяха неспокойни, все едно кошмари и ужаси плуваха в спокойните води на съзнанието ù. Сините ù очи бяха въоръжени с най-болезненото оръжие за една жена -  сълзи. Въпреки това беше красива. Сълзите ù падаха и се разбиваха по пода, както бурни вълни се блъскаха в скалите. Тя мачкаше и хвърляше дрехите и вещите си в куфара на нейния съпруг. Меденият месец не провървя, както и двамата очакваха.  От мечта стана кошмар. Един огромен минус в това да живееш в отдалечена хижа в гора е, че никой не може да те чуе, как страдаш... или крещиш. В очите ù обаче не откривах толкова страх, колкото гузност, гузност, породена от извършено убийство. 

 От първия етаж се чу скърцане и кръвта ù замръзна. Сърцето на жената биеше толкова    силно, че сигурно мъртвото куче отдолу би я чуло. Туп-Туп... Туп-туп... Шумът беше просто толкова успокояващ, обаче за нея се съмнявам, че не бе така. Вените ù пулсираха толкова бързо, че сигурно биха се пръснали. Толкова мъка бе превзела сърцето ù, а страхът държеше под контрол цялото ù тяло, а това я караше да се чувства като някой затворник. Затворник в капан на собственото си минало. Изглежда наистина съжаляваше за нещо. Но какво беше то? Истината бе, че скърцането не бе нищо особено, а просто вятърът, но тя го бе възприела по друг начин. Отиде бързо в левия ъгъл на стаята, седна и заплака. Мисълта за мъртвия ù съпруг я убиваше.

 Да я гледам как се съдираше от съжаление и мъка беше страшно мъчение за мен. Мразех да я гледам, докато изпитваше болка. Нямах проблем със страха, но като страдаше за нещо, и аз чувствах болката ù. Това бе рядко качество. Аз го имах, а идиотският ù съпруг - не. 

 Тя страдаше именно заради истината, горчивата истина зад всичко, което бе станало на долния етаж и страхът, че и на нея можеше да се случи същото. За нея тя беше страшно тежка и болезнена, но всъщност тя не беше нищо особено, най-обикновена трагична история. Ето я истината: не тя уби съпруга си, а аз. Заклах го като мръсно прасе и оставих кръвта му да бъде облизана от кучето, след което одрах и него. Всичко това бе извършено пред прекрасните ù очи. Не исках да правя подобни неща с нея, но да ми беше дала шанс. Без свидетели, работата си е работа и трябваше да я свърша. Извадих ръждивия нож и излязох от гардероба.

 - Луси, знам, че си тук, не се крий.