Оставаше да минат още две гари и щяха да пристигнат. Баба Ивана Петрова беше взела Благой със себе си, защото наскоро майката на Благой почина, а баща му замина на командировка. Пътуваха за село за около седмица. 

      Момченцето беше на десет годинки, с леко дълга коса и прическа под формата на купа. Дребничък за възрастта си, слабичък и тих.

      Не му харесваше особено да отива на село, въобще да заспива на друго място. Разбира се детският страх бе разбираем за баща му, но той смяташе, че вече трябва да свикне да спи самичък, така че изрично предупреди да го оставят да спи сам. Благой не само не желаеше да спи в отделна стая, но дори в отделно легло. Докато заспи трябваше поне да държи нечия позната ръка. Така и правеше всеки път, когато нощуваше на село.Протягаше ръка  от съседното легло и я вплиташе с бабината, така вече спокоен, съумяваше да заспи.

       Пристигнаха и слязоха на познатата гара. Задаваше се буря затова забързаха крачка. Слънцето вече залязваше в далечината, а от север се задаваха тъмно лилави облаци. Вятърът носеше странна миризма на нещо изгоряло, но някак приятна, като миризмата на дим от фойерверки или пиратки. Вятърът беше леко топъл и влажен. Благой гледаше залязващото слънце и се почувства много странно. Странни мисли се зараждаха в детската му глава като " Защо залязва слънцето, защо облаците са лилави? За къде бързаме?"- странно, но силно  чувство премина през цялото му тяло. Изведнъж всеки един камък, всяко стръкче трева, залязващото слънце, дори лилавите облаци му се сториха вече толкова чужди,толкова непознати. Погледна баба си и лицето ù му стана толкова чуждо, непознато. Сякаш се вглеждаше в непознат човек. Чувството беше толкова силно, като  силна струя топла кръв заливаща се по всичките му вени и цялото му сърце.

    Докато всички на масата вече хапваха и се смееха, Благой беше седнал на страна и наблюдаваше хората. Как ядат, преглъщат, как се смеят, как вените по вратовете им изпъкват, заедно с всяка гънка по лицето.

     Стана вече късно и баба Ивана приготви съседното легло за Благой. Навън лилави светкавици раздираха небето и се чуваше грохот след грохот. Леглото на Благой беше до прозореца, срещу вратата. Легна, мислейки за това странно чувство на отчужденост. Изведнъж забеляза вратата. Знаеше за тази мисъл, но сякаш тя чакаше в летаргия, за да се пробуди. Започна да усеща как страхът бавно се настанява в него. Беше се вгледал дълго в среднощните светлини от светкавиците и сега зеленикави петна се появяваха пред очите му, вглеждайки се към вратата. Сетивата му се изостриха до краен предел. На моменти затаяваше дъх, за да чуе по-добре дали нещо в салона шуми. Единствените неща, които се чуваха бяха грохотите на бурята, дълбокото дишане на баба Ивана и дядо. Падащите капки дъжд тракаха по стъклото до Благой. Къркъркъркъркър ( капки дъжд). Вече не можеше да стои на едно място. Баба Ивана беше обърната на другата страна.

Спря да вали, небето се проясни и лунен лъч нахлу в стаята. Всеки лек шум, всяко леко скърцане го караше да затаи дъх и да се вслуша. Едно куче започна да лае. Започнаха да се чуват стъпки. Някой преминава по улицата.Чу се  отново кучешки лай. Беше го яд. Искаше или да съмне, или поне да хване нечия ръка и така да заспи. Луната осветяваше детските му сълзи. Той вече съзнаваше страха сам по себе си. Знаеше, че не трябва да се страхува, но се страхуваше. Страхуваше се от самия страх,  от парализата, която му носеше. Започна да мисли, защо се страхува, въобще защо човек се страхува и какво е страхът. Започна да мисли за страха не само като някакво чувство или емоция, а като нещо съществуващо само по себе си.

Майка му също беше страхлива жена, така мислите се насочиха към нея. По едно време се учуди. Мислейки за майка си, той беше забравил да се страхува. "Ако мисля за нещо друго, а не за самия страх, то защо преставам да се страхувам?! Как мога да бъда спокоен на същото място и време, където до преди малко треперих от страх. Значи страхът не е нещо съществуващо само по себе си. Нещо, което ни мъчи. Значи той е само в съзнанието ни. Аз създавам страхът си. " Мислеше така още дълго, но накрая очите му натежаха и неусетно заспа. Вече не се страхуваше.