Аз, ти и рисуваните облаци
- на татко -
Бяхме аз, ти и рисуваните облаци.
И карахме колело. А в килера виси ръчно сглобеното платно.
Същински шедьовър - на места със следи от ръждясалата шпатула, от старата крива четка и тук-таме с отпечатъци на малки детски пръстчета. Шедьовърът на моето детство и твоята младост.
Днес всеки е изгубил по нещо - аз загубих полъха на вятъра, жулещ бузите ми, докато карам колелото, а ти - готовността да спреш и вятъра за мен.
Не, още нищо не е свършило - и въпреки това те чувствам далеч, макар да си в съседната стая и да гледаш мача. За теб съм в друг свят - където искаш да влезеш, но не те пускам.
И двамата знаем, че мога да се оправя сама - че съм силна, смела, че вече пазя равновесие, докато карам. Но и двамата изпитваме нужда да се нуждаем един от друг - аз от спиращите вятъра ръце, ти- от залитащото малко тяло.
В моя свят залитам постоянно, падам, но се уча да ставам сама. Нищо, че си в другата стая.
С теб често играем на карти, гледаме филм, пеем с цяло гърло песни на Бийтълс и всичко е толкова чисто, толкова наше, че се питам къде оставихме колелото.
Още нищо не е свършило - просто вече не държиш ръчичката ми с четката, за да рисуваме пухени облачета, те висят закачени на тъмно в килера. Заключени с моето детство.
И двамата помним набързо сглобеното платно - изтъркано, протрито, на места закъсано, но все така скъпо и мило, чак да го заобичаш наново.
Бяхме аз, ти и рисуваните облаци.
Хайде да покараме колело, тате!
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Пламена Недялкова Все права защищены
