И така... Къде всъщност свършва приказката и къде започва реалността? Това се питах много дълго време. Щастливо време, сляпо време... Сега съм будна повече от всякога. Дали съзнанието ми осъзна, че този сън днес е невъзможен или животът включи алармата си - не знам. Не ми се анализира точно къде и как свърши всичко мечтано и започна всичко реално. Но ще анализирам все пак. За да може, когато някой друг се събуди, да има готова теория и за да мога и аз самата да си обясня така необяснимото доскоро.
1.Детство мое...
Аз съм дете от първите поколения на демокрацията - малко объркан, но много свободен период. Тогава бях под крилото на баба и дядо. Спомням си, че имахме съседка, която всяка сутрин посрещах на терасата със синия двупръстов знак и усмивка. Тя беше „ бесепарка”. И все пак винаги ми се усмихваше, даже ми пускаше бонбони „Хръц –Хръц” . Баба и дядо също бяха много мили. Много ме обичаха. Спомням си, че дядо ме би само веднъж. Шляпна ме с колана и ми беше останала някаква червена черта, заради която двамата с баба виновно разговаряха с мама, а тя се смееше. Не си мислете, че дядо беше жесток. Точно в този ден аз много се лигавих и си го позаслужих. И добре, че ме шляпна с колана, а не с ръка, защото иначе сигурно щях да полетя. Много си мечтаех за летене като малка, но си го представях малко по-различно. Но сега да се върна към историята. По това време мама играеше баскетбол и обикаляше света. Аз бях много щастлива, когато се връщаше. Носеше ми неща, за които даже не бях чувала, и ходехме да си купуваме луканка с купони. Тогава много деца не бяха виждали луканка вкъщи. Но всички бяхме висяли по опашките за хляб с бабите. Странно е като поглеждам назад сега – имаше пари, а нямаше кой знае какво да се купи. Помня, когато дядо ми донесе за първи път шоколад „Кума Лиса”. Размрънках се и почнах да го моля да си ми даде обичайния марципан. Всички се смееха, а аз се разплаках. После изядох шоколада и след това никога в живота си не се разплаках за марципан.
Дотук това се случваше при едните баба и дядо. Сега се пренасяме при другите.
И двамата бяха шивачи. Имах толкова много дрехи, че някои бях обличала най-много два пъти. Спомням си, че именно дядо подари на мама първата ни ръчна пералня. Мама переше всички тези шарени поли, рокли и елечета и ги простираше на едно въже пред прозореца ни на тринайстия етаж. Сигурно, погледнато отдолу, е изглеждало много арт. Реалността беше доста по-скучна - нямахме тераса. И така от баба имам малко спомени, все хубави, но всички съседки казваха, че много ме е пошляпвала. Повече бях при дядо. Той много се грижеше за мен. Аз, да си призная, не бях много привързана към него. И сега не знам защо. Може би го свързвах с баща ми. Но много подсъзнателно. Тогава все още не осъзнавах какво се случва с баща ми и разправях наляво-надясно, че прави пари за кебапчета и кюфтета в Америка. Това всъщност можеше да е вярно, но аз и майка ми не бяхме поканени на барбекюто. Бях прекалено малка, за да осъзная кебабчената трагедия на моето смейство, и бях безкрайно щастлива. За сметка на баща ми, всички останали ме гледаха като цвете в саксия, което за жалост в един по-късен етап щеше да се окаже доста пагубно за мен. Именно за този етап ми се говори.
2. Добре дошла в София
Годината е ’94. Аз и мама сме събрали багажа и сме далеч от баба и дядо. Долината на розите е заменена от шумната мръсна София. Ще бъда първи клас. Мама ще бъде учителка. На три места. И никога няма да бъде същото. Мама вече няма да се усмихва спокойно и вече съвсем не ме лъже, че татко прави парички. И себе си не лъже. Тя вече знае, че сме само двете. Аз, напук на цялото ù нещастие, продължавам да искам шоколади. Хич не ме интересува, че мама изплаща панелната стаичка, в която живеем, хич не ме интересува, че взима триста и няколко лева, хич не ме интересува. Аз съм си дете. А децата са жестоки. Поредния път, в който я попитах имаш ли парички за шоколад и тя каза не, я попитах: „А за цигари защо имаш?”. След този ден мама спря да пуши. Днес, 18 години по-късно, тя все още не пуши. Явно някои думи са по-силни от всички книги и реклами за вредата от цигарите взети заедно.
Изминаха две години, аз вече бях трети клас, а майката на баща ми почина. Всичко стана доста бързо, както казваха познаните на мама, добре, че се случи лятото, докато е ваканция. Добре, че се случи... Хората не разбират чуждото нещастие. Много говорят за него. Предъвкват го, интерпретират го, украсяват го и го захвърлят, но никога не го разбират.
По това време все още имахме идея къде точно по света е Красимир. Мисля си, че мама толкова много го обичаше, че дори не посмя да му се обади сама. Може би от страх, че ще чуе това, което усещаше отдавна. Най-накрая му се обади съседката, защото работеше в парламента и можеше да звъни до Канада, без да плаща. В този ден майка ми разбра три неща – Красимир няма да погребе майка си, Красимир не иска да чува майка ми, Красимир иска развод...
Ако Господ наистина ни е дал сълзите, за да можем да се разплачем и да не се пръснем от болка, защо мама не се разплака тогава...
После с мама се научихме да се справяме с всичко. Аз растях и бях много щастлива. Майка ми никога не ме нарами със собствения си товар. И ми даваше всичко. Да, не пиех кока кола, а дерби кола, не носех маркови дрехи, но пък бяха уникални, защото дядо ми ги шиеше. Бяхме се научили във всеки минус да виждаме плюс. Мама ми даде всичко, което ù беше отнето - любов, нежност, закрила. Изгради от мен човек идеалист. Изгради за мен дом, в който не усещах липси. Мама беше мой приятел, моя майка и мой баща. Опази ме от всичко грозно в живота и ме запази безкрайно чисто и щастливо дете.
Сега, мамо, когато вече не съм дете и не съм в нашия дом, а в безкрайно нечистия свят, кажи ми, моля те, как ти тогава не се разплака...
© Анна Тодорова Все права защищены